Joomla Software solutions Template

Payday loan

Освобождението на Петрич от турско робство

Балканската война - 1912-1913 г. е забележително събитие в историята на българския народ. Тя винаги ни е вълнувала с изявения си стремеж към свобода и обединение, вълнува ни и днес с проявения масов героизъм, с единството и здравата връзка м

ежду народ и армия.

По време на балканската война 1912 г. в състава на българските войски се сражава военна част от доброволци, наречена Македоно-одринско опълчение (МООП). В него участвар българи, родени в Македония и Одринска Тракия, които по различни пътища са успели да избягат турския гнет(в пределите на свободна България) и при обявяването на войната на 17 септември 1912 година с готовност се стичат в София, за да се влеят в редиците на българската армия.

За да подчертаят приемствеността си с делото на опълченците от Руско-турската освободителна война, организаторите наричат доброволците „опълченци”, а дружините им – Мекедоно-одринско опълчение. За командир на опълчението е назначен генерал Никола Генев, за негов помощник – полковник Ал. Протогеров, а за началник-щаб – майор П. Дървингов. За кратко време са свормирани 12 опълченски дружини, разпределени в три бригади – Дъбарска, Скопска, Кумановска, Битолска, Одринска, Солунска, Охридска, Костурска, Велешка, Прилепска, Серска, Лозенградска, а през март 1913 година са образувани още три дружини – Кукушка, Воденска и Щипска.

В нито една от другите държави членки на Балканския съюз – Гърция, Сърбия и Черна Гора – не е формирана подобна, което още веднъж подчертава чисто българския характер на населението в Македония и Одринска Тракия и неразривната му връзка с неговите братя в свободна България.

Селяни, работници, занаятчии, интелигенция с цветя и песни се отправят за мобилизационните пунктове. Стичат се стотици доброволци. Цял народ се вдига като един човек да премери силите си с петстотингодишния потисник, за да се бие по хълмовете на Странджа, където са се сражавали славният Крум и великият Симеон, за да наредят името на Одрин до Ахелой и Клокотница, за да повторят примера на героите от Шипка.

През ранната пролет на 1818г. Сан Стефано за миг проблясванадеждата че историческата истина ще победи и вековното робство ще свърши. Уви! Само няколко месеца по-късно в Берлин великите сили разкъсват живата плът на българската нация и я обричат на един идеал – борба за национално обединение.

Българското население в Петрич и Петричко  като наделима частица от целокупната българска нация също се включва в тази борба.

Балканската война от 1912г. има за цел точно обединение на българската нация в рамките на българската държава. Най-ярък пример за характера на тази война е Македоно-Одринското опълчение – доброволно обединение на над 15 хиляди българи от Македония и Одринско, сред които 125 души от Петричко. Под командването на Щаба на опълчението, със самостоятелни задачи в тила на турската армия, действат и много чети. Една от тях е четата на капитан Никола Парапанов – освободителя на Петрич. Неговата чета на 22 октомври преминава в Мелнишко, където устройва засада на изтеглящата се от Горна Джумая турка батарея. Изходът от сражението е пълно умищожение на турците, без четата да даде жертви. На 25 октомври близо до Свети Враг капитан Парапанов успява да пление турски обос, а на следващия ден да влезе в село Царево с цел да плени турския мюдюрин. Последният обаче успява да избяга в Петрич, с което потвърждава ширищите се тук слухове, че Петричко е пълно с кумити. По същото време седма рилска дивизия устремно напредва, заставяйки турските войски да се оттеглят над Рупелския проход, лишавайки Петрич от защита. Това кара турската администрация и по-голямата част от турското население да напусне града на 28 октомври, като каймаканинът на Петрич освобождава задържаните до тогава в копака 82 български първенци.

Още същия ден ръководствата на местната българска църковна община и комитетът на ВМРО се събират в къщата на председателя на общината Климент Йосев и решават да поканят капитан Парапанов да дойде в града със своята чета, за да го защитава до пристигането на български войски.

Заедно с неговата чета в Петрич влиза и четата на местния войвода Мита Аликин. Конституцирана е първата българска местна власт. За кмет е определен Мико Попов, за негови замесници – Зия бей и Януш Сойчев, а за временен комендант капитан Парапанов. Създава се и околийска оправа с председател Тодор Кръстев и членове Иван Телятинов, Стоян Трушков, Иван Тодоров и Андон Малчев.

Опасността от турски контраудар обаче остава. На 31 октомври от Струмица към Петрич се насочва един табор, чиято цел е да възтанови турската власт в града. Местната власт реагира незабавно като в м. Бела Мара е устроена засада от четници и милиция. До бой не се стига вследствие личната на Зия бей, който уговаря турския командир да се предаде. Едновременно с успехите на местната власт продължава и победния ход на седма рилска дивизия, която на 3 октомври 1912 г. тасти на Пети конен полк под командването на ротмистър Горанов влизат в Петрич.

Вестта за пристигането на български войски се разнася бързо. Въпреки проливния дъжд цялото гражданство се стрипва пред моста до казармите, за да посрещне с хляб и сол представителите на победоностната българска армия.

Така след като осъществи само своето освобождение и след като преживя няколко мъчителни месеца гръцка окупация българското население в Петрич и Петричко постогна дълголелеяния идеал. То постави достоен край на своите борби за национално освобождение и покри с вечна слава паметта на героите, участвали в тях.