Home История Прабългарите(3)

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Прабългарите(3) ПДФ Печат Е-мейл

Ние съвременните българи, сме народ принадлежащ към голямото славянско семейство. Името си обаче дължим на един неславянски народ-древните българи.

Въпросът за произхода на древните българи и тяхната начална история си остава недостатъчно изяснен. Различни са хипотезите за произхода им. Българите са сред най-древните народи на земята. Според една легенда Ноевият син Яфет имал син Гомер, чийто син пък е  Тагарма. Същият имал 10 сина, от които деветият се казвал Болгар. Според легендата той е родоначалникът на българите.

Напоследък много учени се изказват в подкрепа на библейската теза за Потопа. Според геоложките проучвания е установено, че Тагармовият син Болгар е пето поколение от Ной, т.е. той се е появил около 5300-5250г. пр. Хр. Затова можем да предполагаме , че българите принадлежат към малобройната група на най-древните народи в човешката история.

През последните 250 години в науката са изказани около 17 предположения за произхода на древните българи и тяхното първоначално местонахождение.

Приема се, че древните българи се зараждат като народ в земите на Централна Азия ( в степната зона на юг от планината Алтай, около река Иртиш ). Очевидно те се числят към семейството на тюрските народи. Когато през 2-ри век хуните се отправят на запад, придвижвайки се към европеиските земи, те увличат със себе си и прабългарските племена. Около два века прабългарите пребивават в южноруските степи, където съжителстват с аланите, местно земеделско население от ирански произход. Под тяхно влияните прабългарите, бидейки все още номади, възприемат редица елементи от по-богатата земеделска култура на аланите. А това пък и помага да се приобщят към уседналите народи на Европа.

За първи път името „булаги” е споменато в един „Анонимен  хронограф” от  354г. По това време част от прабългарите обитават земите около Азовско и Черно море, на север от Кавказ. Тези прабългари обикновено се наричат приазовски. Друга част от прабългарите е увлечена от хуните към Централна Европа и заселена в Панония, която става център на големия хунски военноплеменен съюз, начело с Атила. Това са панонските прабългари. Трета група преминава на юг от Кавказ и се спуска в арменските земи; по името на своя водач са известни като Вундови българи.

През 480г.византийският император Зенон повиква като съюзници срещу готите панонските прабългари. В края на 5- началото на 6 век панонските прабългари, придобили самостоятелността си след смърта на Атила „бичът Божи”(453г.). по същото време риазовските прабългари се консолидират в няколко големи военноплемени съюзи, известни по името на главното племе:уногондури( между Хипийските планини и р.Кубан ), утигурите( между р.Кубан и р.Дон ) и кутригурите(между р.Дон и р.Днепър). Именно кутригурите, разположени най-близо до балканските владения на Византия, по времето на Юстиниан Велики започват своите нападения на юг от река Дунав, нанасяйки :непоправими злини” на ромеите. Това принуждава императора да пусне в ход добре познатите византийски интриги, и да хвърли в междуособна война утигури и кутригури. Войната довежда до отслабване на двата прабългарски военноплемени съюза.

В средата на 6 век при своето стремително нашествие към Европа аварите преминават и през земите на приазовските прабългари. Те лесно покоряват отслабналите племена и отново отвличат част от прабългарите на запад, заселвайки ги в Панония, където вече от доста  години пребивават доведените от хуните техни съплеменници. Панонските прабългари участват в акцийте на аварите, включително и в голямата обсада на Константинопол преа 626г. Шест години по-късно част от прабългарите избягват от Панония и потърсват закрилата на франкския крал Дагоберт. От начало той приема новите зселници, но след това заповядва на местните баварци на ги избият. От нечуваното клане се спасяват само 700 души, които, начело с вожда си Алциок, се установяват при славяните в областта Каринтия (в дн. Австрия) (632г.).

В приазовието аварите задържат под власт само разположените най на запад кутригури. Останалите  прабългарските племена  обаче наскоро след товаса покорени от тюрките на хагана Силджибу. Тюрките създават една огромана държава, простираща се от Индия до Азовско и Черно море. Прабългарите уногондури и ътигури загубват независимостта си за около половин  век. През 631-632 година в Западнотюрския хаганат  започват междуособици, които довеждат до неговия бърз упадък. От тази ситуация се възползвал и предводителят на уногондурите Кубрат. Няма съмнение, че той е същият вожд, който междъ 619-635г. живял в Константинопол и се сприятелил с император Ираклий. От него приел християнската вяра и високия титул патриций. Възползвайки се от благоприятната ситуация на междуособици сред западните тюрки и аварите, Кубрат успял да отхвърли властта им и да обедини разпокъсаните български племена. Така се създала онази „Велика, стара България”, за която пишат византийските историографи Теофан и патриарх Никифор. Кои територии обхващала Кубратова България можем да се ориентираме от едно по-старо сведение на Прокопий Кесарийски.Теофан сочи за съседи на българите котрагите, които смята, че са различен от тях народ.

По стара традиция държавата не се схаващала като монолоитно и неделимо цяло. Всеки от синовете на хана имал право да управлява част от народа. Така държавата била поделена между синовете на Кубрат. Според някои сведения столица на Кубратова България е град Фанагория. В края на хан-Кубратовото царуване от Изток надвиснала заплаха от хазарите. През 50-те години на 7-ми век хазарите разполагали с достатъчно хора и енергия и силата им била опасна за бъдещето на българите. Хан Кубрат зарекаъл синовете си да се пръснат и да търсят по-добри земи за народа си. Братята решили най-големият Батбаян да остане в бащините земи и да задържи колкото се може повече хазарите, докато другите се оттеглят на безопасно разстояние.Другият Кубратов син Котраг заедно с предвожданите от него българи се установяват около р.Волга, където през 10-ти век е създадена Волжко-Камска България. Тя е унищожена от татарите. Четвъртия син на хан Кубрат – Кубер достига Панония и става поданик на Аварския хаганат, а след това се установява в Македония. Петият Кубратов син заселва хората си в Южна Италия близо до гр.Равена. Хан Аспарух потеглил на запад и достигнал до местността, наречена Онглос или Онгъл, където разположил хората си в очакване на благоприятно врема за щурмуване на р.Дунав и настаняване в земите на днешна Добруджа.

Със смърта на хан Кубрат и разселването на синовете му започва епохата на българската диаспора. Най-устойчивият клон на българите- клонът на рода Дуло-бил поверен на хан Аспарух и тъкмо той се оказал най-устойчив във времето, защото създава  основите на Дунавска Бълагрия, която съществува повече от 13 века.

За прабългарите е установено, че са номадски народ. Основен техен поминък е скотовъдството. Отглеждат най-вече коне, едър и дребен рогат добитък.  Прабългарите познават редиза занаяти: обработката на метали, производството на вълнени тъкани, грънчарство, златарство. Под влияние на аланите преминават към полууседнал начин на живот, като си строят временни жилища наречени аули. Типично прабългарска жилище е юртата (преносима шатра).

Векове наред основна обществена единица сред прабългарите е номадската родова община. Отделни родове съставят племето, а няколко племена образуват военноплеменен съюз. Прабългарите са добри бойци, непрактикуват пехотния бой, имат тежко въоръжение, противника си преследват до пълно унищожение.

Много характерна за прабългарите  силната и мвяра в една свръхестествена сила, която притежават всички живи същества и предмети. Тази сила може да премине в човека от предмет или друг човек. Познато е под името оренда. Ако българският владетел заболеел от неизлечима болест или ослепеел или станел инвалид, се смятало, че губи орендата си. В такъв случаай той е убиван (сакрално цареубийство).

Прабългарите са монотеисти. Те вярват само е един висш бог-Тангра. Прабългарите погребват мъртвите си чрез трупополагане, вярвали в задгробния живот и поставяли предмети необходими на мъртвеца , понякога и скелета на боен кон, оръжие.

Славяните и прабългарите променили облика на Югоизточна Европа. Славяните нанасят последния съкрушителен удар на разлагащите се робовладелски отношения в балканските провинции на Византия. Идването на Аспаруховите българи в балканските земи допринася за поставяне началото на държавнотворчески процеси, имащи като краен резултат раждането на българската държава.

Някои историци предполагат, че заселването на прабългарите в Онгъла става със съгласието на византийската власт, която иска да ги използва като федерати (чужди племена,които отбраняват някои имперски граници). Много скоро обаче новите заселници почват да преминават р.Дунав и дори се опитват да се установят в земите на Малка Скития (Добруджа). Тези действия на прабългарите не срещат византийски отпор, тъй като империята по това време затъва в тежка война с арабите.

След като се справя с арабите и деблокира столицата Константинопол, императора Константин IV Погонатнай-напред се насочва към славяните. През 679г. той успява да наложи властта си над големия славянски военноплеменен съюз около Солун.

Веднага след този успех Константин IV Погонат подготвя поход и срещу Аспаруховите българи в Онгъла. Походъл „по суша и море”, т.е. с голям флот и силна сухопътна армия, е осъществен през 680г. Аспарух решил да изчака действията на противника и се затворил в укрвплвнията на Онгъла. Императора не се решил да предприеме щурм и съвсем неочаквано за всички заминал за Месемврия да се лекува, което приближените му схванали за бягство. Вромейския лагер настъпила паника, която Аспарух забелязал. Конницата му  стремително връхлетяла върху оттеглящата се имперска армия. След тази победа Аспарух преминал р.Дунав и нахлул в Североизточна България. Там влязъл в преговори с местната славянска аристокрация и предприел първите стъпки за създаването на  общо политическо обединение. Постигната било важно споразумение- за по-добра защита на границите с Византия се наложило някои от славянските племена да бъдат разлестани. Северите се задължили да пазят източните проходи на Стара планина, а седемте славянски племена  се разположили по протежението на останалите граници и поели защитата на границата с Аварския хаган. Наскоро след като хан Аспарух се установил в днешна Добруджа, той подновил военните действията срещу Византия. Константин IV не бил в състояние да се справи със съюзените сили и през 681г. се принудил да сключи мирен договор. Според договора той се задължил да плаюа ежегоден данък на хан Аспарух. По този начин Византия не практика признала правото му да изгради обща държава на територията на днешна Северна България.

Хронологически погледнато, образуването на българската държава предхождало създаването на редица европейски държави. Това било първото трайно политическо обединение, създадено с дейното уастие на славяните. Събитието направило голямо впечатление преди всичко на византийските хронисти, тъй като в непосредствена близост до имаперията се появила нова сила, с която за напред Византия трябвало да се съобразява. Интересно е едно известие на хрониста Зигеберт, който по повод поражението на Костантин IV Погонат пише: „ Отсега нататък трябва да се отбележи българското царство.”

Дунавска България възникнала в резултат от сътрудничеството със славяните, но в събитията от 680-681г. бълагрите изиграли решаваща роля. Като ораганизирана военна сила те поели главната тежест на войната срещу Византия и естествено заели господстващо  положение в новата държава. Хан Аспарух бил признат за върховен владетел и се установил със своята дружина в град Плиска. През следващите десетилетия от обикновен военнен лагер тя се издигнала в здраво укрепен градски център, където живеел ханът с неговите помощници. Надмощието на българската аристокрация се запазило и през следващите столетия. Затова в държавата се наложила военно-административна терминология от български произход. Утвърдило се завинаги като название за цялата държава имато България.

Българската държава заемала основно земите на бившата римаска провинция Мизия. За южна граница с Византия служел Старопланинският масив, на изток границата била Черноморското крайбраежие. На север под власта на хан Аспарух останала областта Онгъла (между реките Днестър и Прут). На запад и северозапад границата достигала до стеснението на Железни врата на р.Дунав и източните разклонения на Карпатите.

През 681г. се поставило само началото на един сложен и продължителен процес на изграждане на администартивните институции на младата българска държава. Структората на нейната бътрешна уредба е далеч от представата за една типична  средновековна монархия с добре изградени функциониращи органи на властта. Редица елементи от племенното устройство се запазили. Славянските князе признали властта на хан Аспарух, но съхранили териториалната си обособеност и автономия. Вземите на североизточна България българите наложили своят модел на управление. Територията, която те заели била разделена на три части- център, ляво и дясно крило. Центърът, където била изградена и столицата Плиска, се управлявал от хана, а другите части- от неговите приближени.

Годините от управлението на хан Аспарух остават забулени в неизжестност. В едно късно сведение се споменава, че той е загинал в битка с хазарите.

През 701г. на престола се възкачил неговият син хан Тервел. В политиката му се очертали няколко важни тенденции, които намерили продължаение и при неговите приемници. Във външната си политика хан Тервел умело съчетавал военните с дипломатрическите средсрта. Нейна основна цел било териториалното разширение на България и утвърждаването на суверенитета на хана. Благоприятни възможности за постигането й се създали през 705г., когато към Тервел се обърнал за помощ сваленият от престола император Юстиниан I I. Неговите пратеници били приети любезно от хана, който им обещал значителна военна помощ.

През пролетта на 705г. Юстиниан I I  потеглил към Константинопол със съюзената българска войска и го обсадил. С помоща на верни привърженици сваленият император успял да влезе в столицата без бой и си възвърнал императорската корона. В знак на благодарност той отстъпил на България областта Загоре в източна Тракия. Първата териториална придобивка, която хан Тервел получил на юг от Стара планина, била с изключително важно стопанско значение, тъй като откривала възможност за бълагарите  към излаз на черноморските пристанища. Областта имала и важно старатегическо местоположение. През нея минавали най-късите и удобни пътища, свързващи Константинопол с Плиска. Отстъпвайки и тези земи, Византия губела  в значителна  степен и възможността да организира бързи и внезапни походи към сърцето на българската държава.

Император Юстиниан I I почел българския хан с титлата „кесар”, която по това време била втората по значение след императорската. С тази си постъпка императора признал законното право на българския хан върху дадените му земи.

Три години след тези събития Юстиниан I I нарушил приятелството си с българите и внезапно нахлул в Тракия. Някъде около селището Анхиало войската му била разгромена от хан Тервел. Византииският император се завърнал безславно в Костантинопол. През 711г. забравил за коварството на императора, хан Тервел му изпратил на помощ 3-хилядна войска, но този път Юстиниан I I  не успял да надвие противниците си и заплатил с главата си.

През 716г. българо-византийските отношения били уредени с нов мирен договор, който включвал в себе си 4 клаузи. На пъво място била определена границата с Византия и така териториалните придобивки на българите в Тракия били затвърдени. Освен това Византия се задължила и за напред да плаща ежегоден данък, който се състоял от скъпи дрехи и червени кожи на стойност 30- литри злато. Император Теодосий I I I , воден от горчивия опит при управлвнието на Юстиниан I I, успял да издейства и една клауза, според която двете страни трябвало взаимно да си предават политическите бегълци. Договорът ореждал и търговските им взаимоотношения.

През 717г., осланяйки се на договора с България, империята се обърнала за помощ към хан Тервел. По това време Константинопол преживявал критични моменти. Градът бил здраво обсаден по море и суша от арабите, които вече предвкусвали огромната плячка, която ги очаквала. Император Лъв I I I  постигнал споразумение с българския хан, който обещал да се притече на помощ, като нападне арабите в гръб. Това решение на хан Тервел показва, че той не гледа на Византия като на свой изконен враг, а отношенията му към нея били преди всичко продиктувани от прагматична преценка на съществуващите остоятелства. Ханът разумно преценил, че в момента арабите представкяват по-голяма заплаха за неговата страна.

Стълкновението между българи и араби е пред стените на Костантинопол е отразено в значителен брой византийски, западни и източни извори. Според летописеца Теофан в конфликта загинали около 22 хил. Араби, а Зигеберт говори за 30 хил. Жертви. Константинопол бил спасен, а името на България се разнесло по всички краища на тогавашния свят. Основателно се приема, че победата на хан Тервел, както победата по-късно на франкския крал Карл Мартел при Поатие, са двете събития, които не позволили на арабското проникване да се разпростре дълбоко във вътрешността на Европа.

До средата на 7 век българската държава значително укрепнала. В историческите извори не се срещат данни за конфлик между България и Византия, което показва, че мирът между тях се е запазил. През 738г. на престола се възкачил хан Севар, който бил последният български  владетел от рода на хан Аспарух- Дуло. Хан Севар бил сменен през 753г. от хан Винех, който  принадлежал към рода Укил. Отстраняването на рода Дуло от управлението било началото на сериозни кризи в българската държава. За задълбочаване на кризата  съдействало и влошаването на отношенията с Визнатия. През 775г. Константин V организирал поредица от походи срещу България с цел да я унищожи. За кратко време на ханския престол се изредили няколко хана, които трудно удържали византийския натиск. Кризата започнала при Винех и се задълбочила при  неговите приемници Телец, Сабин, Умор, Токту и Паган. Не без значение за нестабилността на ханската власт били и някои противоречия мажду славяни и прабългари подклаждани от Византия.

Едва при хан Телериг (768-777г.) вътрешното положение започнало да се стабилизира. За разлика от своите предшественици, той проявил не само качества на военноначалник, но и дипломатическа хитрост. Като се справил с византийските привърженици в България, хан Тервел разбил окончателно надеждите на византийския император да разгроми българската държава.

Процесът на вътрешна стабилизация продължил и при хан Кардам (777-803г.). След успешна война, през 792г. бил сключен мирен договор, според който Византия възобновила плащането на ежегоден данък. Събитията от втората половина на 8 век показали, че независимо от сериозните вътрешни сътресения и външен натиск на българското общество притежавало достатъчно сили и възможности да се справи с кризата и да утвърди независимото положение на страната. Това несъмнено било важна предпоставка за нейното по-нататъшно стабилно развитие през 9 век.

Приключилите в края на 8 век династични междуособици съдействали за постепенното укрепване на българската държава. Новият владетел произхождал от панонските прабългари и станал родоначалник на една от най-бележитите династии на първата българска държава, управлявала почти до края на 10 век.

Началото на Крумовото управлвние съвпаднало с издигането на франкската  държава, която при Карл Велики се превърнала в могъща военно-политическа сила. През 800г., навръх Коледа, римският папа коронясал франкския владетел за „император на римляните”. След близо три века легендата за римското владичество отново възкръснала.

Франкската империя се простирала от р.Ебро в Испания до земите на Средния Дунав. Около 803г. франкските войски разгромили Аварския хаганат. Две години по-късно хан Крум помел остатъците от някога могъщото военно-племенно обединение. България и Франкската империя станали непосредствени съседи по Средни Дунав. В новите територии имало изобилие от каменна сол и руди- два особено ценни в онази епоха артикули.

Около времето на тези събития започнали брожения сред византийските славяни. Те гледали с надежда към българската държава, чиято мисия на Балканите била да стане техен обединител. През 807г. хан Крум подкрепил разбунтувалите се славяни с внезапен поход по долината на р.Струма. Опитът на византийският император Никифор I Геник да противодейства била осуетена от внезапно разкрит заговор. Две години по-късно българите превзели ключовата крепост Сердика, която била от старатегическо значение за овладяването на Македония.

Успехите на българските воини предизвикали сериозно безпокойство в Константинопол. В началото на 811г. Никифор I Геник подготвил нов поход, този път срещу столицата Плиска. Намерението му било да ликвидира българската държава, за което преди него мечтаели и други императори. Византийският император бил сигурен, че ханът няма сили да се противопостави на елитната армия. Така мислел и Крум, който побързал да предложи мир. Но императорът високомерно отхвърлил мирните предложения на българите. На пут за Плиска византийците разбили два големи отряда, след което превзели столицата.

Императорът се отнесъл твърде жестоко с победение. Наредил да се избиват не само мъже, но жени и дори кърмачета. Ханът отправил ново предложени за мир, но византийците опиянени от победата си останали глухи за тази милаба. Тогава хан Крум мобилизирал всичките сили, с които разполагал в това число били въоръжени и жените.

Доловил опасното раздвижване, императорът побързал да се оттегли, но било късно. По нареждане на хан Крум проходите на Стара планина били завардени, а на всички достъпни места били разположени засадни части. В ранните зори на 26 юли 811г. българите нападнали византийския лагер. Още в същият ден в нозете на хана бил посечен император Никифор Геник. От черепа на императора била изработена чаша, с която ханът пиел по време на пир (орендата). На византийският престол се възкачил Михаил Рангаве (811-813г.).

Нереителен и лесно падатлив на внушения от лоши съветници, новият император заявил, че ще продължи войната, независимо от устрема на българите. Сражеията се водели на широк фронт- от Югоизточна Тракия до долината  на р.Струма. Устременото напредване на българите създало голяма паника в Тракия. Населението масово напускало малките селища и търсело убежище в големите, и по-добре защитени, градове. Тъкмо тогава паднала и Месемврия- важен крайморски център. На 22 юни 813г. императорските войски претърпели ново поражение при крепостта Версиникия, което коствало и трона на Михаил Рангаве. Очаквайки скорошен удар срещу столицата, новият император Лъв VАрменец я подготвил за продължителна отбрана. Както се и очаквало, на 17 юли хан Крум се явил пред стените и за ужас и почуда на обсадените константинополци извършил на морския бряг ритуални  молитви и езически жертвоприношения.

Хан Крум си давал сметка за отбранителните възможности на византийската столица и нямал намерение да предприеме каквито и да било действия неподготвен. Започнали преговори за мир, по време на които византийците се опитали да го убият. Вероломството на византийците го възмутило толкова силно, че наредил да бъдат сринати до осново всички църкви и манастири в околностите на Константинопол. Наскоро след това започнала масова подготовка за щурмуването на столицата.

Летописците съобщават, че ханът въоръжил 30-хилядна войска, а обсадната техника натоварил на 500 волски коли. И тъкмо когато паниката обхванал Константинопол, достигнала вестта за внезапната кончина на българския владетел.

Управлението на хан Крум е свързано и с едно знаменито събитие от вътрешния живот на страната- издаването на първите писани закони. Отзвук от това събитие откриваме в една византийска енциклопедия „Свидас” от 10 век.

По време на краткото, но изключително динамично управление на хан Крум  България се само увеличила територията си, но се превърнала в сила, с която могъщите и съседи Византия и Франкската империя трябвало да се съобразяват.

 

WWW.POCHIVKA.ORG