Home История Християнизация на България при Княз Борис ¶ 852

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Християнизация на България при Княз Борис ¶ 852 ПДФ Печат Е-мейл

ХРИСТИЯНИЗАЦИЯ НА БЪЛГАРИЯ ПРИ КНЯЗ БОРИС I  852-889 Г.

Успешната дейност на българските ханове, осъществена през първата половина на 9 век, довежда до важни резултати в общото развитие на България. Важно значение има нейното стабилизиране в международния живот на Източна и Средна Европа. Активната външна политика през посочения период довежда до териториалното консолидиране на българската държава. Политическото й стабилизиране създава благоприятни условия за ускоряване на централизацията на държавната уредба. Преодоляването на племенната структура през 8 век благоприятства оформянето на териториално-административните области в страната. Важно значение има и укрепването на ханската власт, постигнато на основата на териториалното разширение на българското ханство. Тези основни резултати в държавно-политическото развитие на България през първата половина на 9 век се оценяват в науката като предпоставки за нейната християнизация при княз Борис I. При неговото управление бълг. Държава продължила своето възходящо развитие и оформяне като ранносредновековна европейска държава. През втората половина на 9 век се извършват редица важни промени, благодарение на които България се трансформира от ханство в царство. Сред тях с решаващо историческо значение са покръстването на българите, създаването на българската църква и разпространението на славянската писменост и книжнина от Кирило-Методиевите ученици.

Издигането на християнството в държавна религия в средновековна България станало под въздействието на различни външни и вътрешни фактори. Тяхното действие изпъкнало осолено ясно през първия период от управлението на Борис I., т.е. през 852-863 г. Тогава той все още носел хански титул. На българския престол хан Борис бил пряк потомък на хан Пресиян. Той започнал своето управление в една доста сложна и напрегната за България външно-политическа обстановка. В значителна степен покръстването на българите се ускорило под напора на усложнените международни взаимоотношения в Европа през ср. На 9 век. Основно място в тях заемало  изострилото се съперничество между двата църковно-религиозни центъра Константинопол и Рим за надмощие над славянския свят. Проводници на техните интереси станали двете водещи християнски политически сили Византия и Немското кралство.

Разпространението на християнството в Западна Европа, което се възобновило с особено голяма сила през 8 век, и продължило през 9-10 век, е било ръководено изцяло от немците, населяващи покрайнините на християнските европейски земи, които граничели с езическите територии на север и на изток. Доминиращ аспект в християнизацията през 9 век станало противоборството между немци и славяни, при което религиозните мотиви са останали на втори план за сметка на политическите. В един по-близък геополитически план България станала реален съперник на Византия и Немското кралство в борбата за надмощие над славянския свят с разширяването на своята територия в северозападна посока по Средния Дунав и на юг и югозапад в Тракия и Македония. Тъкмо тази стратегическа позиция на българската държава определила по-нататъшните насоки , тенденции и характер на държавната политика, която хан Борис е трябвало да осъществи през първото десетилетие от своето управление и която довела до превръщането на християнството во държавна религия. Запазването на обширната българска територия било другото важно предизвикателство, което стояло през българския владетел. През посочения период водещо място сред славянския свят наред с България заемала и Великоморавия. Двете държави насочили силите си към отстояване на своята политическа независимост в борбата с Немското кралство и Византия, с Рим и с Константинопол.

Първоначално българо-немските отношения запазвали мирния си характер. Според Берлинските летописи през 853 г. Борис сключил военен съюз с великоморавския княз Ростислав с цел отбиване на домогванията на немците за политическо господство над среднодунавските славяни. Последвала война между немци и българи. В нея крал Людовик Немски привлякъл хърватите. Принуден да воюва на два фронта Борис загубил войната, ако се вземат под внимание данните на Константин VII Багрянородни и на Теофилакт Охридски. При тази тежка ситуация българският владетел се принудил да се откаже от съюза с Великоморавия и да премине на страната на Немското кралство. Това повторно сближение с немците позволило на Борис I да ги възпре за по-нататъшни действия към северозападните български земи по Средния Дунав.

През 855 г. се изострили отношенията на България и Византия. Основа за конфликта между двете страни станало включването на славянски племена от Македония и Родопската област към българската държава. През 855-856 г. от дипломатически конфликтът между Византия и България се превръща  във военен. Причина за това става желанието на империята да възстанови крепости в Северна и Източна Тракия, които по това време били под властта на България. В резултат на успешните военни действия на византийските войски, водени по суша и по море от император Михаил III (842-867 г.). и кесаря Варда, били завладени Филипопол и околностите му, областта Загоре и черноморските градове Девелт, Анхиало и Месемврия.  И този път със средствата на дипломацията хан Борис успял да отклони византийците от по-нататъшни действия срещу българската държава. През 856 г. между двете страни бил сключен мирен договор.

В началото на 60-те години на 9 век настъпило ново прегрупиране на политическите сили в Средна и Източна Европа, в резултата на коалиции в Европейския югоизток през 862-864 година. Укрепването на позициите на Великоморавия в среднодунавските земи засягало сериозно интересите на България и Немското кралство в района. Това довело да създаването на нов военен съюз между двете страни през 862 година , който бил насочен срещу Великоморавия. През 863 година Людовик Немски, подпомогнат от българските войски, започнал война с Великоморавия. При създалата се опасна ситуация за Великоморавия нейният владетел княз Ростислав потърсил сближение с Византия. От империятя той поискал проповедници, които да разпространяват христовото учение на говоримия от народа му славянски език. По този начин могло да се отстрани немското политическо и културно влияние, чиито проводник станало немското духовенство. Водено от своите интереси Византия сключила съюз с Великоморавия най-вероятно през същата 862 година. Пристъпвайки към този дипломатически акт империята се водела от още едно важно обстоятелство. При сключването на военния съюз с Людовик Немски хан Борис обещал да приеме християнството от Рим. Тези намерения на българския владетел били достатъчен повод за безпокойство от страна на Византия, която се стремяла да установи своето духовно господство над България. Затова побързала да предотврати създалата се опасност. През есента на 863 гадина, след като успяла да нанесе сериозно поражение на арабите империята организирала внезапен поход срещу България. С този военен натиск тя успяла да откъсне България от съюза с Немското кралство и да приеме християнството от Константинопол. Хан Борис не успял да организира бързи контрадействия поради заетост на войските му във войната срещу Великоморавия и поради различните природни бедствия, стоварили се върху българския народ по това време. Затова още през есента той започнал преговори с Византия, които завършили със сключването на 30-годишен мир, известен като „дълбок мир”. Последвалото разтрогване на съюза с немците и обещание покръстването на българите да се извърши от Константинопол. По силата на сключения договор България получила отново областта Загоре.

Утвърждаването на неограничената власт на владетеля, а от там и на суверенитета на България спрямо останалите европейски християнски държави било основна цел на външната политика на хан Борис. В официалното въвеждане на християнството в държавата си той виждал основния път за нейното постигане. Затова този въпрос намерил място в отношенията му с двете водещи християнски сили – Немското кралство и Византия. Тази цел определила гъвкавостта на неговата дипломация както спрямо тях, така и по-нататък спрямо Рим и Константинопол.

Покръстването на владетеля и народа се предхождало от покръстването на българските пратеници, които дошли във византийската столица за сключването на мирния договор. Това станало непосредствено след полагането на клетвените обещания през есента на 863 г. Тогава заедно с тях за България се отправила духовна мисия начело с епископ, която трябвало да осъществи приобщаването на българския народ щ.към християнството. Така в началото на 864 година византийското духовенство се заело с покръстителска дейност, с която започнал и първият етап от християнизацията на българското общество и държава. Хан Борис ръководен от известни верски и други съображения , свързани си опасността от дестабилизация във вътрешно-държавния живот, осъществил акта на своето християнско кръщение тайно през една нощ на 864 г. като приел името на тогавашния византийски император Михаил III. За една голяма част от управляващия български елит, която не желаела да проникне в дълбокия смисъл на провежданата от владетеля духовна реформа, езичеството си оставало символ и крепител на държавната независимост, а християнството – проводник на враждебната византийска политика. Последвало изоставянето на ханската титла от Борис. Официалната титла на владетеля, засвидетелствана в неговия печат на гръцки език била :”Михаил Архонт” – владетел на България. По-късно, когато старобългарския език станал официален в държавата ( края на 9 век) титлата архонт била заменена с княз според някои специалисти, а според други – с титлата „велик княз”.

Актът на покръстването през 864г. е само външната дипломатическа страна на една важна духовна промяна, която била предизвикана от много по-дълбоки и сложни причини, произтичащи от промените настъпили във вътрешно-държавния  живот на България до периода на покръстването.

Според изворите, писмени и археологически, християнството придобило широко разпространение в балканските провинции на Римската империя. Началото на неговата проповед се свързва с дейността на христовите апостоли Павел и Андрей през I век. Сред местното население то утвърдило своите позиции благодарение на създадената църковна организация и на епископските седалища, които олицетворявали целокупната църква. Нашествията на варварските народи във византийските балкански владения през 4 – 7 век разстроили в значителна степен организирания църковен живот в тях. Особено голяма е била разрушителната сила на славянските нападения през 6 – 7 век. В много райони християнството битувало сред местните жители със своите най-елементарни предания и представи. Постепенно то започнало да прониква и сред новите заселници на балканските земи – славяните, част от които го приемали дори доброволно, а други – в резултат на провежданата от самото византийско управление  християнизираща  политика. В хода на териториалното разширение на българските земи през първата половина на 9 век в пределите на българската държава били включени други важни християнски средища като Сердика, Филипопол, Месемврия, Боруй, а носители на християнството били не само жителите на тези градове и техните околности, но и част от славяните, чиито земи в Македония, Тракия и Родопската област били присъединени към България. За укрепването на позициите на християнството спрямо тези на езичеството на славяните и прабългарите, живеещи в териториалното ядро на държавата в Мизия, показателно е неговото проникване сред някои членове на ханската фамилия като синът на хан Омуртаг – Енравота и сестрата на хан Борис. Наблюденията върху изворовия материал от този период показват, че именно през първата половина на 9 век християнизираното население в българското ханство значително се увеличило. Организираните гонения по времето на хан Омуртаг и хан Маламир се оказали една временна мярка, която не довела до ограничаване на християнското влияние в страната и то се засилвало по най-различни пътища, както по време на война, така и в дни  на мир.  Така, в средата на 9 век верските различия в иначе укрепналата териториално българска държава застрашавали да разрушат основата на нейното единство. С цялата си сложност въпросът за религиозното единство се откроил при управлението на хан Борис. Взетото от него решение за издигане на християнството като обща и задължителна религия в държавата е било продиктувано и обусловено от промените, които настъпили в нейното развитие.

В средата на 9 век българската държава все повече изпитвала необходимост да се крепи на своето вътрешно единство. То обаче трудно можело да се постигне при съществуващия религиозен дуализъм между славяни и прабългари, които се различавали значително в своите езически вярвания. Освен това езичеството като цяло започнало да губи своите позиции спрямо християнството.При това нестабилно вътрешно състояние България можела лесно да загуби позициите си на важен фактор в европейския политически свят. Княз Борис бил добре запознат за мястото на своята държава на международната политическа сцена, но езическа България рискувала да се самоизолира и единственият начин това да не се случи било приемането на християнството като държавна религия. Мъдрият български владетел съзрял възможността и се възползвал от нея. С въвеждането на християнството като официална религия в своята страна той можел да постигне сливането на славяни и прабългари в единна културно-религиозна общност, в един народ и да укрепи състоянието й като суверенна държава. Очерталите се имуществени, социални и идейни противоречия в българското общество могли да се обяснят чрез християнството което утвърждавало божествения произход на всяка земна власт, налагало идеята за самодържавието и по този начин укрепвало позициите на самия владетел, който се назовавал „от бога поставен”. С усвояването на християнския морал и просвещение новопокръстеният български народ получил възможност да се приобщи към духовния напредък на тогавашните европейски народи.

Очертаните промени във вътрешнополитическото състояние на българската държава показват, че до голяма степен издигането на християнството в държавна религия и идеология било последица от нейното историческо развитие. Успешното начало на християнизаторското дело намерило израз в акта на покръстване на българския владетел и на част от управляващите придворни през 864 г., било застрашено поради факта, че византийската църковна мисия проповядвала божието слово на гръцки език. В резултата на това за стабилитета на вътрешнодържавния живот се задавала нова реална заплаха, идваща по пътя на проникването на прякото византийско влияние в него. Някои сведения в изворите показват, че християнската проповед се извършвала и от еретици, дори от лица без църковен сан и звание. Освен това в страната дошли и проповедници на други религиозни учения като юдаизъм и ислям. Като последица в нейния вътрешен живот настъпил религиозен хаос, който още повече засилвал тенденцията към недоволство от религиозната политика на княз Борис.

Зреещата болярска и народна опозиция срещу християнската религия и срещу сближението с Византия прераснала в открит бунт срещу покръстването. Според Бертинските летописи той избухнал през 866 г. в „десетте комитати” на държавата, в които болярите разбунтували народа срещу княз Борис. Въоръжените бунтовници пристигнали в столицата Плиска с намерението да убият българския владетел. Религиозните подбуди на бунта и неговата антихристиянска насоченост са добре представени в изворите.Според „Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите”той не им дал „добър закон” и те въстанали срещу него „като против отстъпник от бащината чест и слава” – Според Йоан Зонара. Заради това те искали да си поставят друг княз. Но княз Борис успял бързо да потуши бунта с помощта на верните нему столични боили и на „кръстния знак”. Той наказал със смърт „само 52-мата от болярите, които най-много бунтували народа срещу него, а на останалия народ позволил да си отиде невредим – Бертински летописи. Разправата на владетеля само с част от провинциалната управляваща върхушка показва, че вероятно най-голяма активност в бунта са проявявали онези представители от прабългарската аристокрация, чиито съсловни и политически интереси били най-силно засегнати със засилването на българския владетел след покръстването.

След потушаването на бунта срещу покръстването през 866г. пречките за по-нататъшно успешно разпространение на християнството сред народа били официално премахнати. Затова в българските извори, а именно в надписа на княз Борис от с. Балша (дн. Албания) и в приписката на Тудор Доксов към превода на „Словата на Анастасий Александрийски против арианите” като година на покръстването на българския народ се сочи именно 866 г. Символичен израз на тази начална победа на християнството над езичеството станало строителството на нови църковни храмове в страната.

По силата на сключения мир с Византия първоначално Борис се обърнал към константнинополския патриарх Фотий (858-867;877-886) с молба да му разясни кога и как България би могла да се сдобие със своя църква. Но вместо ясен отговор той получил обширно послание, което било „ръководство за владетеля” за това какви качества трябва да притежава като християнски владетел, без да спомене нито дума относно статута на бъдещата българска църква. След този твърде дипломатичен отказ от страна на Константинопол княз Борис в търсене на решение на българския църковен въпрос, се обърнал към папския Рим.

През месец август 866г. княз Борис изпратил свое пратеничество до Папа Николай I начело със своя родственик кавхан Петър. Пратеничеството носело със себе си послание с въпроси – 115 на брой, отнасящи се до всички тези промени – християнизация на рода, морал, обреди и др. почти паралелно с първото пратеничество княз Борис изпратил и второ, което обаче имало за цел да отправи молба към Людовик Немски, за осигуряване от негова страна на епископи и свещеници. С това пратеничество той повече като че ли желаел да постигне подкрепата на немския крал в преговорите с Рим. Под ръководството на опитния канонист Анастасий Библиотекар се осъществило написването на „Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите” – 106. в България те били от специално римско пратеничество, начело с епископите Формоза и Павел Популонски и били връчени на княз Борис на 13.11.866 г. Съдържанието им показва, че във въпросите на Борис до папата са доминирали три основни теми: 1. за юридическия статут на българската църква; 2. позицията на владетеля спрямо своите поданици, които още почитали езичеството; 3. Как трябва да се отнася спрямо някои изисквания и нововъведения на гръцкото духовенство, които предизвикали съмнения и недоволство у новопокръстените българи. На основния въпрос, който засягал ръкополагането на главата на българската църква за патриарх, Папа Николай I също не дал определен отговор, но все пак от него ставало ясно, че той трябвало да се нарече ако не патриарх, то поне архиепископ. Наскоро в България пристигнало и немското пратеничество, което не се задържало дълго в страната , защото там било папското духовенство. То започнало повторното покръстване на населението, а византийското духовенство било прогонено от страната. Възникналите разногласия относно личността , която да поеме управлението на българската църква влошило значително отношенията между Рим и България. Предложените от княз Борис кандидатури на епископ Формоза, а по-късно на дякон Мартин били отхвърлени от Папа Николай I.

Първият успешен резултат от умелата политика на княз Борис по българския църковен въпрос било решението на Осмия вселенски събор, който заседавал в Константинопол през 869-870 г. То се взело на извънредно заседание на събора на 4 март 870г. Съборът постановил България да премине под върховенството на Константинополската патриаршия, но да бъде обособена като автономна архиепископия. За пръв български архиепископ тогавашният патриарх Игнатий (867-877) ръкоположил Йосиф (Стефан). По същество с това съборно решение зависимостта на българската църква от Константинополската църква била формална, защото следващите й ръководители  се избирали от клира на българския епископат с одобрението на владетеля. Като пълновластен и суверенен владетел княз Борис, макар и да нямал формално признаване на юридическите си права, е имал възможност да влияе върху избора на българския църковен глава. В това именно се състояла и голямата значимост на постигнатото съборно решение. Поради това, учредяването на българската църква, успешно осъществено от Борис, има историческо значение за по-нататъшното развитие на българския народ и държава. Започналите положителни процеси в тяхното развитие в периода до покръстването получават завършен характер именно през втората половина на 9 век, благодарение на християнизацията на България. Активната дейност на княз Борис I създава условия за по-нататъшното развитие и централизация на българската държава и за нейната трансформация от ханство в царство на основата на християнската идеология. Успешното продължение на неговата политика от цар Симеон довежда до издигането на България в духовен център на славянския свят. В края на 9 в. и началото на 10 век важна роля в осъществяването на по-нататъшната християнизаторска политика на княз Борис и цар Симеон изиграва културно-просветната дейност на Кирило-Методиевите ученици в България.

Създаването на славянската азбука от солунските братя Кирил и Методий е важна стъпка от политиката на Византия в борбата с Римската църква за надмощие в християнския свят. Сигурен път за разширяване и утвърждаване на византийското политическо влияние върху новопокръстените народи било разпространението на богатата византийска писмена култура. Чрез делото на Кирил и Методий се целяло именно това. По-големият брат Методий – роден през 815г., изпълнява важна длъжност архонт (управител), свързана с областното византийско управление. По-малкият Константин-Кирил , роден през 826 г., станал особено известен с блестящите си изяви в богословските диспути с представителите на иконоборството, с участието си в мисията си при сарацините през 855 г. заедно с Фотий, бъдещият константинополски патриарх. През 860 г. Кирил и Методий са изпратени от император Михаил III с важна държавна и дипломатическа мисия при хазарите.

През 863 г. Константин – Кирил Философ и Методий били изпратени във Великоморавия по силата на сключения през 862 г. военен съюз между двете страни и в отговор на молбата на великоморавския княз Ростислав Византия да изпрати свои проповедници, които да разпространяват християнството но славянски език.  В периода от 863-869 г. двамата братя, заедно с учениците си извършили активна просветителска и учителска дейност сред дунавските славяни, изграждайки училища и обучавайки славянски свещеници и учители. На диспута във Венеция през 867 г. те защитили успешно правото на славянския език да съществува като богослужебен език наравно с гръцкия, еврейския и латинския. Израз на големия успех и признание на тяхното дело от страна на папството станало тържественото им посрещане в Рим от Папа Адриан II, освещаването на славянските книги в църквата „Св. Мария „ и прозвучаването на славянска литургия  в някои от църквите на Свещения град. След смъртта на Константин-Кирил Философ през 869 г., Методий като славянски архиепископ (870-885) разгърнал активна учителска дейност в Панония и Великоморавия, въпреки жестоките гонения, на които бил подложен от страна на немското духовенство.С помощта на своите ученици Методий разпространявал успешно славянското богослужение, обучение и книжнина сред панонските славяни до смъртта си през 885 г. С тази втора голяма загуба славянската мисия във Великоморавия била обречена на унищожаване и провел поради последвалата жестока разправа на немското духовенство с неговите ученици. Откритата антиславянска политика, провеждана от княз Святополк – тогавашния великоморавски владетел, също била един друг разрушителен фактор.

С покровителството, което княз Борис осъществил над учениците на Кирил и Методий след прогонването им от великоморавия, той съхранил най-значителното културно-политическо движение в Европа през втората половина на 9 век и превърнал България в страна със своя национална писмена култура. Според изворите този мъдър български владетел създал заедно със своето най-близко столично обкръжение благоприятни условия за разгръщане на всеобхватната културно-просветна дейност на Кирило-Методиевите ученици.

Първоначално Кирило-Методиевите ученици – Климент, Наум и Ангеларий, при пристигането си в България от Великоморавия през 886 г. се установяват в Белград, по-късно същата година се местят в тогавашната столица Плиска. Основен извор за тогавашните събития е „Пространното житие на Климент Охридски” от Теофилакт Охридски. През 886 г. от Константинопол в България дошла още една, по-млада група техни ученици. Сред тях бил презвитер Константин. Предполага се, че Борисовият син Симеон се сближил с тях и заедно заминали за българската столица. Дейността на Кирило-Методиевите ученици била организирана съобразно съставения съвместен план между тях и княз Борис. В него се предвиждало създаване на две основни седалища  за обучение на български църковен клир и за просветно-книжовна дейност на славянски език. Едното в югозападните български земи – в областта Кутмичевица с център Охрид, а другото – в североизточна България с център Плиска. Климент трябвало да замине за Кутмичевица, а Наум заедно с другите славянски просветители останал в Плиска.

В югозападните български предели Климент разгърнал широка и разнообразна учителска работа сред тамошното население. Княз Борис извършил специално някои промени в областното управление и издал редица разпоредби с цел да осигури най-добри условия за дейността на Климент. За България той играл онази роля, която Кирил Философ изпълнявал във великоморавската мисия. Наред с покръстителската дейност сред местните жители, основната задача на Климент била да подготви и да обучи на славянска грамотност и книжовност църковен клир, който да извършва богослужение на старобългарски език. Неговата просветна и книжовна дейност е отразена подробно в съставеното от Теофилакт Охридски „  Пространно житие на Климент Охридски”. Манастирът „Св. Панталеймон” в Охрид, девол и Главница били основните центрове на просветителския и книжовен труд, осъществяван от Климент. В поверената му област в продължение на седем години той обучил многобройно българско духовенство – над 3500 ученици, обогатил славянската и старобългарската книжнина с нови произведения, разгърнал широко манастирско и църковно строителство, с което съдействал за укрепването на християнския култ сред местното население. През 893 г. Климент бил ръкоположен за архиепископ и църковен надзорник на „третия дял на българското царство” и като такъв положил максимални усилия за укрепване на църковната уредба  в югозападните български земи и цялата страна. С неговото име се свързва и създаването на кирилицата, която заменила по-трудната глаголица и която била съставена на основата на гръцкото писмо. Климент починал на 27 юли 916 г. Впоследствие българската църква го канонизира за светец. До началото на 15 век неговите мощи се пазели в църквата „Св. Панталеймон” в Охрид.

Вторият най-виден ученик на Кирил и Методий – презвитер Наум, в старобългарската литература е оценяван като „светилник за цялото мизийско население”. Сведения за неговия живот ни дават „Житията на Свети Наум”. Първоначално той също извършвал усилена държавно проповедническа дейност, а впоследствие със съдействието на самия княз Борис създал книжовна школа в Плиска с център манастирът край Голямата базилика. Под неговото ръководство се преписвали и размножавани основни славянски богослужебни книги, преведени от Кирил и Методий и техните ученици по време на великоморавската мисия. Той напътствал в книжовната дейност едни от най-изтъкнатите дейци на школата в Плиска – Йоан Екзарх и Константин Преславски, Черноризец Докс и самия син на княз Борис – Симеон. Под неговите преки грижи кръгът от високообразовани книжовници създал много оригинални творби, също и преводни творби, с които се обогатила старобългарската литература още в най-ранния период от своето развитие в края на 9 век. През 893 г. след като Климент по настояване на княз Симеон бил ръкоположен за епископ, Наум поел неговата учителска дейност. Тя се съсредоточила в Деволската епархия, където учителствал до 900 г. Тогава той се оттеглил в манастира „Св. АрхангелМихаил”, построен на края на Охридското езеро с подкрепата на княз Борис и неговия син Симеон. Наум умира на 23 декември 910 г. и бил погребан от Климент Охридски в църквата на манастира „Св. Архангел Михаил”, който в негова чест се преименувал „Св. Наум”.

Всеобхватната първоначална културно-просветна дейност на Кирило-Методиевите ученици в България, осъществена успешно благодарение на покровителството на българската държавна власт в лицето на княз Борис, имала значителни последици за цялостното по-нататъшно развитие на християнска България. Тяхната реформаторска дейност довела до изтласкването на гръцкия език от богослужението и до замяната му със славянски; благодарение на нея се осъществила българизацията на духовенството и се утвърдила неговата роля като създател на писмена християнска българска култура; с активната книжовна дейност, която учениците на Кирил и Методий извършили в Охрид, Главница, Девол и Плиска старобългарският се превърнал в литературен език и придобил значението на свещен език за цялото християнство. Поставени бил основите на старобългарската литература и се подпомогнал процесът на формиране на българската народност.

Именно сега, в края на 9 в., когато вече съществували единната религия и църква, общ книжовен език и морал, единно законодателство се създали всички необходими условия за завършек на етногенетичния процес. Поради всички тези трайни и исторически значими резултати културно-просветната дейност на Кирило-Методиевите ученици била венецът на християнската политика на княз Борис I.

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG