Home История Праистория(1)

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Праистория(1) ПДФ Печат Е-мейл

Лекция шеста

Неолит. Безкерамичен неолит. Изобретяването на изпечената керамиката. Периодизация на неолита. Неолитната революция. (2 Ч.)

През неолита – новокаменната епоха човечеството направило голяма крачка в развитието си. През втората половина на ХХ век в Азия и в Югоизточна Европа бяха открити много неолитни поселения. Техните обитатели все още не са познавали керамиката. Те обаче вече практикували примитивно земеделие и скотовъдство.

От тази ранна неолитна епоха, която се нарича и “безкерамичен или докерамичен  неолит” има културни напластявания в Шанидар (Иран), Джармо (Северен Ирак, Кюрдистан), Чайнютапеси (Югоизточна Турция), Йерихон (Палестина) и на други места в Предна Азия. Предкерамичен  (доокерамичен) неолит (протонеолит) е открит също и в няколко селища в днешна Северна  континентална Гърция в областта Тесалия. Тези културни останки от предкерамичния европейски неолит са влезли в литературата, както обикновено с имената на съвременните селища, близо до които се намират – Аргиса, Суфли магула и Гедики в околностите на Лариса, Сескло е в района на Волос (древният Йолк), Ахилеон е в околностите на Фарсала. Подобни находки има и от териториите на Югославия и Румъния, но те са спорни.

Откриватели на малоазийския протонеолит са Джон Гарсанг и Катлин Кениън (John Garstang и Kathhleen Kenyon), които са изследвали Йерихон (Jérico), Клод Шафер (Claude Schafer) разкопал Ras Shamra, финикийския Угарит близо до Латакия в днешна Сирия; Robert J. Braidwood разкопал Джармо (Jarmo), Тепе Азиап (Tepe Asiab) и Тепе Сараб (Tepe Sarab). Много големи заслуги за проучване на протонеолита и прехода към керамичния неолит има Джеймс Мелаалт (James Mellaart), който е разкопал Хачилар (Hacilar) и прочитиата селищна могила Чатал Хююк.

Откирването на сигурен безкереамичен неолит датира от 50-те години на ХХ век. Между 1956  и 1960 г. една американска експедиция, ръководена от Рудолф Солецки си поставила ца цел да изследва пещерите в Северен Ирак. Целта й била преди всичко да проучи палеолитни слоева в този район на света. В пещерата Шанидар на няколко метра дълбочина експедицията открила неандерталски погребения. По горните слоеве, над погребенията на неандерталци се отнасяли към късния палеолит. Това били останки от ловци и събиратели, живяли в среда, различна от сегашните природни условия в Иран. В пещерата все още нямало никакви белези за настъпили промени в живота на палеолитния човек.

В долината, недалеч от входа на пещерата Шанидар археолозите открили селище, датирано приблизително преди около 9 200 години. Тук те се натъкнали на нови типове оръдия. Сензацията обаче дошла от изследването на костите. След като палеолитният човек в този район ловувал преди всичко диви кози, археолозите били изненадани, че в Зави-Чеми-Шанидар – така бил наречен новият обект, за да се отличи от пещерата – повечето от костите принадлежали на овце. Костите на дивите кози съставлявали само една шестнадесета от общото количество. Три пети от овцете били на възраст под година. Значи в случая се натъкваме на първите сериозни консуматори на агнишко месо. Няма никакво съмнение, ч в Зави-Чеми-Шанидар са били открити кости на домашни животни. Агнетата били колени не само за консумация на месото им. Освободените от кърмене овце вече ставали подойници и давали мляко на човека най-малко в ІХ-тото хилядолетие преди Хр.

Внимателното изследване на намерените оръдия довело до извода, че наред с примитивните каменни ръчни мелнички, тук в Зави-Чеми-Шанидар имало полирани, отлично оформени каменни брадви – оръдия, които ловците на познавали. Костени дръжки с малки апликирани кремъчета служели за жътва. Това са първите сърпове. Археолозите се натъкнали на облицовани с камъни ями, които били използвани за примитевни жилища. Наблизо, върху голямо пространство се открили складирани камъни и ями с отпадъци от живота на тези първи земедилци. Камъните се използвали, за да се правят ямни огнища за приготвяне на печената храна. Тези ями-огнища се обмазвали с глина. До тях и вътре се разпалвал огън, после се слагало приготвеното предварително сурово месо и ямата се покривала с нагорещени камъни. После ямата напълно се затваряла и се чакало печеното да се задуши. В България в някои райони все още съществува подобен начин на приготвянето на печено агнешко или ярешко. На територията на Иран са известни и други подобни на Зави-Чеми.Шанидар археологически обекти. Ще спомена само Карим-Шахир в долината Чемчемал пак в Северен Ирак.

Изследователите придават голямо значение на откритието на доказателства за одомашняването на овцата. По-голямо, отколкото това на кучето. Защото ако кучето може да служи преди всичко за пазач и за лов на ловците още от палеолита, то домашното отглеждане на овцата може вече да се свърже и с развитието на земеделието. Щом се събират запаси от храна за овцете, защо да не се отгледат и растения с цел да се добива храна за самия човек.

Първите «домашни» растения били все още дивите форми на ячемика и пшеницата, които и до днес виреят в планинските долини на Предна Азия. Див ечемик е открит в Мала Азия, Закавказието, Северен Иран, Сирия и Палестина. Дива пшеница е известна в Палестина, Сирия и Западен Иран. Тя има малки, твърди зърна. Тази пшеница е доста плодородна. Археологът и палеоботаникът Харлан направил опит, който дал поразителни резултати. Той с голи ръце за един час успял да събере от 144 до 2250 гр. Дива пшеница, а с помоща на кремъчен сърп резултатът бил с 2 450 г. повече. Зърната лесно се отделят от класовете, но по-трудно се освобождават от обвиката (ципата). И тогава те са били продукт за прехрана, който издържа много месеци.

През тази преходна фаза от мезолита към докерамичния неолит обитателите на пещерите и на откритите поселения са отправяли към пространствата обраснали с диви зърнени храни – ечемик и пшеница и се връщали с пълни кошници и чували от кожи. Сигурно за най-плододайните площи понякога са се развихряли борби. Поселенията били разполажени в близост до водоизточници или реки ипроявявали тенденцията да бъдат близо до диворастящите зърнени храни. И в края на краищате те установили, че сами могат да приближат плодородното поле като засеят и отгледат растението колкото се може по близо до поселението си. Предполага се, че е имало стотици напразни опити, но на тях съответствали и стотици сполучливи. Хората постепено се научили да почистват земните участъци от камъни и да разбират значението на влагата за плодородието. Ставало все по лесно да се поддържа съществуването и земеделското производсво все повече се усъвршенствало.

Но това още в началото на земеделската фаза създало и усложнение. Посевите станали ценност не само за тези, които започнали да ги отглеждат. Те привличали дивите животни и обитателите от съседните поселения. Затова се наложило те да бъдат охранявани. Така се поставило началото на съсловието на стражарите, което по-късно ще създаде военната прослойка на по-развитите общество. Когато част от обитателите на едно селище ставали пазачи, те не можели вече да ходят на лов. Те обаче също като другите имали нужда от прехрана и охранителната дейност трябвало да бъде «субсидирана» от производителната. Но прехраната на охранителите създавала и други проблеми. Тогава нямало хладилници и ловците не можели да им оставят месо от убити животни в изобилие. Наложило се някои млади животни да бъдат улавяни и започнало тяхното домашно отглеждане. Така пазачите, които сигурно са изпълнявали вече и ролята на пастири, пазачи на опитомените животни започнали да чувстват все по малко недостиг и от месна храна.

Приема се, че опитомяването на животните е настъпило още преди 10 и 9 хиляди години пр. Хр. В северен Ирак се специализирали да отглеждат овце, в Анатолия и Сирия – кози, в Палестина и Иран – газели и антилопи. Газелите и антилопите обаче били много по-чувствителни към промяната на външните условия, отколкото козите и овцете. Изглежда че поради трудното отглеждане в по-късните доисторически периоди те не придобили стопанското значение, на което се радват овцете и козите.

Развитието на земеделието и скотовъдството дало тласък на по-нататъшното усъвршенстване на уседналия поселищен живот. Времените ловни лагери вече оставали в тъмното палеолитно минало.

Големите промени, станали при прехода към неолита още през втората половина започнаха да се третират като един вид «неолитна революция». Това словосъчетание обаче не звучеше хармонично в ушите на тогавашните маркс-ленинци. Бъргаските археолози обаче Атанас Пейков и сегашният директор на Археологическия институт ст. Н. С. І степен д.и.н. Васил Николов в отпечатаните си статии с списание «Археология» си позволиха да го употребят в кавички. Все пак  чест прави на тези български учени, че още през 70-те години на ХХ век, въпреки зоркия контрол, се осмелиха да изразят личното си отношение към един от най-важните проблеми в нашата праистория. Сега вече ние можем спокойно да употребяваме термина «неолитна революция»  без да го слагаме в каички.

Неолитната ревалюця произтича от големите, революционни промени, настъпили в икономика с укрепването и развитието на земеделието и скотовъдството. Постепено те стават основни начини за произвадство на храна, това е друг modus vivendi” за праисторическия човек. За него ловът и риболовът минават на втори план. Естествено този процес най-напред настъпва в Малоазийските области, в Палестина и Египет. Това е т. н. “плодороден полумесец”, който се възприема като древна люлка на човечеството. Към тези области обаче твърде скоро се приобщава и Балканският полуостров и Междуречието между реките Волга и Урал на територията на Русия.

Основният аргумент на марксистите срещу употребата на термина “революция” е голямата продължителност от началото до края на въвеждането на земеделието и скотовъдството в живота на праисторическия човек. Те се дразнеха, защото те свързваха понятието революция преди всичко с падането на Бастилията, считано за начало на революционните промени в края на 18 век във Франция и Залпът на Аврора оповестил позабравената вече Октомврийска революция.

Праисториците спорят доста интензивно относно продължителността на неолитната революция. Някои автори като Масон и Квита смятат, че неолитните промени имат протяжност от 3 – 4 хилядолетия. Други са на мнение, че този революционен процес продължава до пълното въвеждане на металите и преди всичко желязото в живота и икономиката на човека. Това са Гордън Чайлд, Кол, Брентис и пловдивския археолог Атанас Пейков. Трета група праисторици определят продължителността на неолитната революция, без да приемат този термин, на около 2 000 години  - Хоол, Фланери, Нили. Според Фойстел процесът за отделно взет ареал е бил сравнително кратък. Уайт приема, че земеделската революция обхваща около пет столетия. Повечето от авторите обаче не формулират критерии за определянето на продължителността.

Естествено земеделието стои в най-тясна връзка с техническите промени в оръдията на труда. Обобщените резултати от теренните проучвания в Югозападна Азия показват, че революцията в производството е предизвикана именно от земеделието. Появата му е резултат от скокообразно нарасналия контрол, упражняван от човека върху развитието на някои растения.

При ловно-събиратерското стопанство във всяка област съществува динамичен баланс между броя на населението и неговите нужди от храна, от една страна, и количеството диво растящи храни и възможностите за лов от друга.

Ако този баланс се наруши, при увеличение на населението и намаляване на хранителните възможности на областта, то най-вероятният изход е миграция поне на част от населението.

Но ако в даден район съществува граничен баланс и съотношението население – хранителни ресурси клони към равенство, то тогава всяка миграция от една област в друга ще предизвика нарушение на равновесието на голяма територия.

Като причина за нарушаване на този динамичен баланс в Близкия изток през периода, който непосредствено предхожда неолита, обикновен се приема засушаването на  големи райони в Азия след последното заледяване. Това засушаване предизвикало голямо намаляване на хранителните запаси и тласнало човека към качествена промяна на начина на добиване на храна.

Не е без значение и екологическият фактор и особено наличието на определени диви видове растения и животни в някои по-високи части на Предна Азия.

Друга предпоставка се явяват натрупаните от мезолитните ловци и събиратели положителни знания и опит за околната среда и особено за растенията и животните и не на последно място за производство на вече разнообразени типове оръдия. Според Масон предпоставките за неолитната революция могат да се обособят в две основни групи – те са социални и природни. В екологически аспект засужаването в Азия в края на плейстоцена е изиграло ролята на основен двигател за по-нататъшното неолитно развитие.

Земеделието се изразява в култивирането на зърнени храни, чийто диви видове се срещат само в някои предпланински области. Човекът обаче открива, че в равнините тези култури дават по-добри резултати и един от основните елементи на култивирането им става именно новото място за тяхното отглеждане. И от тогава отглеждането на зърнените храни и особено пшеницата, а в Америка, царевицата се считат за двигатели на развитието на цивилизацията.

Когато говорим за най-разпространените растения се налага един очебиен извод. Той е направен от съвременния френски историк Фернан Бродел, според който три измежду растенията са имали славна съдба в развитието на цивилизацията. Това са пшеницата, оризът и царевицата. И досега те продължават да си оспорват обработваемите земи в съвременния свят. Това са “растенията на цивилизацията”, които организират материалния, а често и духовния живот на хората и то в такава дълбочина, че формират почти необратими структури. Тяхната история или “цивилизационният детерминизъм”, който налагат върху селячеството е съвършено безспорен (Бродел, Структурите на всекидневието, с.83)

Пшеницата се съвместява и с други култури. Например с ечемика, който в южните страни е храна за конете. Лоша реколта на ечемик - няма война така би могла да се каже през ХVІ век и по-късно по протежение на унгарската граница, където борбата между турци и християни била немислима без кавалерия (Бродел, с.86). Още един пример. По време на война овесът поскъпва. Това е било перманентно състояние по време на тридесетгодишната война между Франция и Англия започнала през 1635 г. Да не говорим за житото. Когато липсва жито, за бедните липсва всичко. Да не забравяме емоционалната страна на нещата - робството, в което житото държи производители, посредници, превозвачи и потребители. Мобилизацията и постоянните тревоги са пастоянен спътник. “Житото, което храни човека, е също и негов палач” - казва или по-скоро повтаря Себастиан Мерсие.. В Европа житото е половината от всекидневието на хората .(Бродел,с.105 ). Житото е царят. Свещената троица - пшеница, брашно, хляб - открай докрай изпълва историята на Европа. Тя е главното занимание на градове, държави, търговци и хора, за които  да живееш означава “да имаш своя къшей”. Независимо как са се променяли времената, този всевластник - хлябът - е бил неизменната примадона на човечеството. Има ли скок на цената му всичко започва да кипи и талазите се надигат. Независимо къде - в Лондон, Париж или София. Излиза, че Некер (Necker) е бил прав да казва “когато хлябът е скъп, народът не иска да слуша доводи” (Бродел, с. 114).

Древният човек пренася зърнените растения в съседните  полупланински райони. Изнасянето на семена извън естествената им екологична зона и първото им засяване има огромно значение. Като най-ранен център на първото земеделие се сочи планинската област Загрос, ограждаща Месопотамия от североизток. Според други автори първичното земеделие е възникнало на териториите на Сирия и Палестина. Най-вероятно и правдоподобно е засяването на зърнени култури да е започнало едновременно в няколко района на Близкия изток. Без да има пряко влияние между тях..

През VІІ-то хилядолетие вече може да се очертае т. н. “плодороден полумесец”. Именно в тази територия природните условия благоприятстват развитието на култивираните зърнени храни. Тези храни са изключително полезни – дават висока реколта, зърното е сухо и издръжливо, съдържа ценни хранителни елементи – въглехидрати, скорбяла, мазнини, минерални соли и витамини. Именно това ги прави основа на живота. За сравнително дълъг период от време “Плодороднияат полумесец” запазва монопола си на земеделието.

Земеделското производство променя отношението между човека и растенията. Това отношение се изразява в целенасочения разход на човешка енергия и получения резултат като количествен и качествен продукт. При събирателството усилието и резултатът са равни при целенасоченото земеделие влаганата енергия дава по-количествен и качествен продукт, отколкото при събирателството.

Началото на земеделското производство е синхронно с техническата революция. Заедно с него се появяват огладени оръдия на труда, култивирани растения, отглеждане на домашни животни. Съвкупността на всички новости определя техническият аспект на неолитната революция.

В периода на зараждането на аграрното производство земята е преди всичко предмет на труда и в същото време средство за производство. Плодородието на почвата има ролята на оръдие на труда. От този момент нататък обаче в продължение на няколко хилядолетия орната плодородна земя става основно средство за производство. Тази промяна е в естествена връзка с новият тип оръдия на труда, които вече са изцяло огладени, или са огладени в работната си част.

Друг резултат от въвеждането на земеделието е осъзнаване на преимуществото от уседнал живот. Именно земеделието налага строителството на по-солидни жилища, за да служат на човека едновременно за живеене и за складова база на земеделското производство.

Поради бързото заемане на плодородните земи от първите земеделци и поради екстензивния характер на земеделието възниква необходимост от освобождаването и приспособяването на нови площи, които дотогава обикновено са били обраснали с гори и храсталаци.

Дървото, като достъпно и удобно става вторият по значимост материал, след камъка за производство на оръдия на труда. С появата на земеделието се обогатява и разнообразява инструменталният инвентар. Огладените сечива вече се диференцират. Това са брадви, тесли, длета, мотики. Това отбелязва един истински скок и той заслужава названието си и употребата на термина “революция”. И праисториците приемат, че именно появата на огладените каменни и костни сечива е най-същественият белег, който бележи началото на неолитната революция.

Освен това неолитната революция слага началото на огромни екологични проблеми, които от това далечно време до днес ще преследват човечеството.

Другият важен технологически аспект на неолитната революция е появата на скотовъдството. Тази поява е почти едновременна със земеделието. Като стопански отрасъл обаче отглеждането на животни се утвърждава в ареала на неолитната революция малко след земеделието. Това се възприема като закономерност.

Нашият корифей по неолит ст.н. с. І степен Васил Николав не приема, че наченките на неолитната революция са в мезолита и включва целият процес на раждането и утвърждаването на земеделието в неолита. Малко е догматичен този възглед. За праисторическият човек все пак не са били характерни явления подобни на Великата френска революция или забравената засега много бързо Октомврийска революция.

Началото на неолитната революция обаче Николов с право свързва с началото на безкерамичния неолит. В предна Азия. Той признава, че през мезолита има натрупвания,п водещи до началото на неолита и дава примери с Натуфийската култура в Палестина от ІХ-тото и VІІІ-то хилядолетие пр. Хр., която вече познавала правия сърп, хромела и чукалката. Натуфийцете водели сравнително уседнал живот (проучено е селището Ейнан), но те все още използвали диви растения и няма данни да са правили опити да ги култивират. Подобно е и положението в Зави-Чами-Шанидар, поселението, за което вече ви говорих.. Жителите на Загрос пък през ІХ-тото хилядолетие пр. Хр. били сравнително уседнали, познавали техниката на грубо оглаждане на камъка (открити са 4 напълно огладени брадви), използвали хромела и чукалката. Но и те не познавали култивираните земеделски култури.

В основата на натуфиската култура все още лежи риболовът и събирателството, а жителите на Зави-Чами-Шанидар се препитавали главно с лов Събирателството тук все още било вторичен отрасъл. Тези култури са повече мезолитни отколкото неолитни. Значи има преходен период все пак.

За да определят началото и първият етап на неолитната революция праисториците си служат с обобщение на резултатите от радиовъглеродните дати но всички бекиромшчни пластове в Предна Азия. Те за съжаление не са много и на част от тях не можем да имаме доверие.

Според последните изследвания най-ранните земеделци са населявали поселението Али Кош (хронологическият етап носи името Бус Мордех). То датира от началото на VІІІ-то хилядолетие и се намира в предпланините на Загрос в долината Дех Ло(уран. Неговите обитатели познавали първите култивирани зърнени растения – голозърнест шестреден ечемик и пшеница – еднозърненка и двузърненка. Обитателите умеят да оглаждат каменните оръдия. Районът на планината Загрос е първият близкоизточен център на неолитната революция. Той обхваща територията на днешния Югозападен Иран и Северен Ирак. Тук са известни няколко подобни на Али Кош поселения. Като част от тях са по-ранни – Карим Шахир, Ганджа Дарех-Тепе и Тел Асиап. В тях обаче досега не са открити култивирани зърнени храни.

Вторият център е на територията на Сирия, Израел и Йордания. От тукашните поселения са известни култивирана пшеница, двуреден ечемик и огладени каменни оръдия от края на VІІІ-то хилядолетие пр. Хр. Открити са в Йерихон и Бейда.

Третият център на неолитната революция в Близкия изток обхваща земите на Южна и Централна Анатолия. От Хаджилар имаме двуреден ечемик и огладени оръдия от втората половина на VІІІ-то хилядолетие пр. Хр.

Тези центрове до голяма степен се развиват независимо един от друг, но сходните предпоставки са създали условия те да са близки по характер и да бъдат използвани при създаването на цялостния близкоизточен модел на неолитната революция.

Най-ранни доказателства за отглеждане на домашни животни в първия етап на неолитната революция има от Тел Асиаб (край на ІХ хил. пр. Хр) – кози; Али Кош, Бус Мурдех и Джармо (VІІІ хил пр. Хр.) – кози и овце; Ел Харам (края на VІІІ хил. пр. Хр. – кози; Йерихон В и Абу Гош (началото на V—хилядолетие пр. Хр.) – кози и овце; Йерихон В и др селища – едър рогат добитък.

Повечето праисторици приемат, че най-сигурен критерий за пълна уседналост е наличието на керамика. Изобилието от земеделски продукти по един естествен начин предполага търсенето на средства и начине зо по-сигурното им запазване и съхрониние. По време на предкерамичния неолит човик и  приготвял храната си в дървени и каменни съдове. Чест били използвани издълбани в земята ями, които отвътре били измазвани с глина. Правели се съдове и от неизпечена глина.

Появата на същинската керамика свидетелствува красноречиво за победата на производствената революция. Някои археолози наричат този момент от предисторията “революция в производството на храни”. В различните центрове на неолитната революция в Близкия Изток керамиката се появява през различно време. В първия,споменат вече център – Югозападен Иран и Северен Ирак първите съдове от глина се появяват в края на VІІІ-то хилядолете пр. Хр. Тя е открита в Джармо, близо до днешния Киркук, който често се споменава в днешните комюникета за събитията в Ирак. На границата между VІІІ и VІІ хил. пр. Хр. се датира керамиката от Тепе Сораб в Северен Ирак.

Най-ранната керамика в ареала на втория център – Сирия, Израел, Йордания се датира в средата на втората половине на VІІ хил. пр. Хр. и е намерена в Абу Гош и Месиан.

В третия център на неолитния бум – Анатолия най ранната керамика датира през първата половина на VІІ хил. пр. Хр. Тя е открита в прочутия неолитен център Чатал Хюйюк в културните слоева римско ІІ – ХІІ.

Сега искам да ви запозная с най-застъпваните в археологическата нахука археологически обекти, където има пластове от докерамичния неолит икъдето твърде рано се появява керамиката. В Предния Изток това са центровете  Йерихон и Чата. Хюйюк. След това ще преминем на Европейкия континент и по-точно на нашия Бълкански полуостров.

Ще започна със споменатия в Стария завет на Библията Йерихон. Не напразно с основната книга на християнския свят се говори за здравите, високи крепостни стени, които рухнали, когато Иисус Навин надул пословичните Йерихонски тръби. Това е един археологически обект, при който каменните стени и кулите датират още от VІІІ-то хилядолетие пр. Хр. По-късните културни напластявания на същото място не познават такава мощна крепост.

Не само стената била дебела и мощна, тя затваряла една площ от около 2.5 хектара, което също не е познато на други места. В това пространство, долепени една до друга били разположени кръгли жилища от суров неизпечен кирпич. Според изследователите през ранната фаза в Йерихон са живели около 3 000 души. За сравнение през същия период най-големите човешки общности през същия период не наброявали повече от 100 – 200  човека.

В археологическата литература авторите търсят отговор на въпроса по каква причина Йерихон се е разраснал толкова рано и при това е натрупал големи за времето си богатства. Освен развитото земеделие основа за това е давала търговията със сол от Мъртво море. В района изобилства от залежи на сяра и битум – също използвани през този период. Битума, асфалта се използвал от неолитните земеделци за закрепване на кремъчните зъбци в сърповете.

През по-стария ловен период в развитието на човечеството странстващите ловци сами откривали сол и задоволявали своите нужду, но уседналия живот през неолита вече предполага търговия с този артикул. И на тази ранна фаза вече се е появила търговията.

Внушителните находки в Йерихон повдигат въпроса за структурата на обществото, защото от само себе си е ясно, че такава голяма община не може да съществива без централизирано ръководство. Грандиозните строежи главно предполагат наличието на общоприет авторитет. До средата на 70-те години в Йерихон е била разкопана и проучена само една кула, която случайно попаднала в периметъра на разкопките, провеждани от английски екип. От повърхността на терена и от възвишенията по него може да се заключи, че има още поне седем или дори осем Йерихонски кули.

Проучената кула е висока и широка по 8 м. Отвън до нея е долепен каменен вал, а от към страна на града към високата площадка под ъгъл 30 градуса води стълба от 28 стъпала. Кулата е покрита от почти квадратни плочи с дебелина 50 см и дължина и широчина 1 м. Разкопаната градска стена е запазена на височина от 3.9 до 4.25 м и е дебела 1.60. Над стената и кулата някога трябва да е имало кирпичена надстройка, защото остатъци от нея се откриват навсякъде около стената.

Строителите са използвали каменни блокове с размери 2 Х 3 м с тегло от по няколко тона. Те са от варовик, който не е одялан и няма никакви следи от дялане.

Пред стената, в естествената скала има голям ров. Умувайки как е бил направен изследователите предполагат, че това е станало със своеобразен “взрив”. Съвсем възможни е да е използван силен огън и след това рязко охлаждане с вода. Под въздействие на рязката промяна камъкът се размеквал и е можело да бъде прокопон ровът.

Ровът бил захранван с вода от обилен източник. Това съоръжаване на крепостта Йерихон предполага голяма заплаха за жителите на града. Това обаче трябва да разрешим заедно със специалистите по История на Древния Изток.

Въпреки тази сензациозна крепост обитателите на Йерихон общо взето нямали много силни икономически предпоставки. Те сеели и жънели пшеница и ечемик о тоглеждали още само кози, кучета, и може би котки. Консумирали месо от газели. Бурхард Брентес предполага, че подобно на бедуините през ХІХ век йерихонците от неолита не се ограничавали само да убиват дивеча при ежегодния лов и да сушат месото му. Те трябва да са улавяли млади животни и да са ги отглеждали в стада. Но нито газелите, нито козите не могат да преместват многотонните камъни. Това е било дело на хората, обединени, за да извършат обща работа.

Около кулата, зад стената археолозите открили басейн. Вероятно в него по канал е постъпвала дъждовната вода. Слоят на водата в басейна достигал дълбочина 4 м и по този начин обитателите на Йерихон си осигурявали вода в случай на обсада.

Жилищата са вкопани в грунда и към тях водели дървени стълби. Предполага се, че покривите са имали формата на конус и от тях са намерени дървени остатъци.

Намерените черепи свидетелстват за култ към предците. На три места са открити по три черепа, един до друг. Открити са и черепи, подредени в кръг с лицевата страна навътре.

Тази градска крепост би могла да съществува столетия. Във вътрешността на някои места броя на културните пластове достига внишителната цифра 22. Преценя се, че къщата от непечен кирпич на Изток има трайност около 50 години и в Йерихон следователно хората са живеели много хилядолетия. Изследванията по въглеродния метод, разпадавето на С14 показали, че възрастта на най-горния слой е от 6 935 години пр. Хр. Значи Йерихон е съществувал до VІІ-то хилядолетие пр. Хр. В продължение на осем хилядолетия обломките постепенно засипвал камените стени и кулата, макар че два или три пъти ги надстроявали.Засипаната крепост не можела да се брани ефективно и в І в. от VІІ-то хилядолетие Йерихон бил превзет от пришелци от север. Поселението боло розрушено и на стълбата , водеща към кулата археолозите открили останките от 11 убити. Победителите също издигнали укрепен град.

В Йерихон през VІІІ-то хилядолетие се появило вносни стоки от Анатолия 0- обсидиан, черна вулканична маса със стъкловидна структура. От него стават хубави режещи инструменти и инструменти за пробиване, за мушкане. Археологът Мелаарт предполага, че величието на Йерихон се базира на търговията с обсидиан и други ценни стоки. Тази хипотеза обаче е трудно доказуема.

Възможни търговски партньори на Йерихон били поселенията в Анатолия в АзиклаГуюк и Хачилар. В Хачилар има седем жилищни хоризонта от предкерамичния неолит.

Към културата “Хачилар се отнасят предметите, които се откриват след разрушаването на Йерихон в І-ви век на VІІ-то хил. пр. Хр. Новите обитатели на неолитния град стояли  правоъгълни жилища, за разлика от кръглите от по-ранните жилищни хоризонти.

Изследвани са няколко храма от времето на пришълците. В средата на един от тях е открит басейн със следи от огън. При задната стена на друг храм се възвишава обикновен стълб от вулканичен камък, които сигурно има култово предназначение.

Чак до времената на йудеите стълбовете са свързани с различни божества. Например в І-то хил. пр. Хр. в Петра бил почитан един каменен стълб като символ на девствено майчинско божество. Светая святих в Кааба също представлява черен камък, вероятно метеор. В йудейския култ има указания за подобни представи. Например  слугите на идола се обръщали към камъка: ”Ти ме роди” (Йеремия 2, 27).

Третият храм в Йерихон е предшественик на формата на мегарона в Гърция, за който ще говорим в ликциите по класическа археология.

При Йерихонския “мегарон” зад колонада се открива предверие и зад него се намира подпряното с две колони помещение на храма.

От тези храмове произхождат плоски глинени изображения на хора, почти в естествена големина . Те са донякъде реалистични, донякъде абстрактни. Около храма са намерени много глинени фигурки на животни: бикове, козли, овни. Биковете показват, че заселилите се в Йерихон използват едрия рогат добитък. Това е значително постижение на племената в Северна Сирия и Анатолия. Тук е живял мощния див тур, родоначалник на нашия рогат добитък. Те са опитомени през един по-късен етап от дребния добитък, защото улавянето на млади бикове  и тогава е било трудна работа, защото както ви е известно хората не се раждат тореадори

Николов, В. Неолитната революция в Предна Азия и нейните резултати. – Археология, ХІХ, 1977, кн. 4, 1-11

Пейков, Ат. За основните проблеми на неолитната революция. – Археология, ХV, 1973, кн. 2, с. 2 и сл.

Лекция седма

Първите земеделци и скотовъдци. Селища. Жилища. Неолитът в България.

Най-ярки и забележителни паметници на първите земеделци в Предния Изток имаме от прочутото неолитно селище Чатал Хююк (Çatalhöyük) в Южна Анатолия сред равнината Кония, която се счита за житница на Мала Азия. Голяма част от находките от този неолитен обект могат да се видят в Музея на анатолийските цивилизации в Анкара. В литературата това неолитно поселение се нарича “Градът на храмовете”.

Областта Кония, в която се намира Чатал Хююк е богата на водоизточници, плодородна е и затова е станала център на хилядолетни цивилизации. В ранното средновековие тук е процъфтявало царството на селджуците Руми – държавата Икония. Византийци, римляни, перси и много други народи са използвали просторните равнини за земеделие. Но до средата на ХХ век за древните периоди на Кония нищо не се знаеше и това личи от по-старата литература, където нищо на праисторическа тема не може да се прочете. Едва в 1958 г. след многочислени систематични изследвания на младия английски археолог Джеймс Мелаарт бяха направени сензациозни открития.

Джеймс Мелаарт направил разкопки на около 40 км югоизточно от град Кония  на брега на бързата пълноводна река Уаршамбачай. Селяните наричали това място Чатал Хююк, т. ест. Двойният хълм. Тук един до друг се намирали два необикновено големи хълма от земни натрупвания, които скривали останките от поселението, съществувало преди няколко хилядолетия. Тези селищни могили били с различна големина. По-старият от тях имал дължина 300 м и широчина пак 300 м. Той се издигал над естествения терен на равнината на височина 17.5 м. Другия, по-късен западен хълм бил малко по-малък.

Още първото оглеждане на тези селищни могили събудило големи надежди у Мелаарт. Находките от западния хълм се датирали от V-тото хил. пр. Хр. Значителна дебелина от културните слоеве обаче показвала, че могилата обхваща и по-стари периоди. Изследването на източния хълм събуждало още по-големи очаквания. Намерената непосредствено на повърхността керамика се отнасяла към много стар тип, който дотогава бил откриван само в пещери и малки поселения. Оказало се, че културните напластявания на източната селищна могила достигат до 20 м. дебелина. В същото време, през 50-те години на ХХ век бил открит и предкерамичния Йерихон, но новите находки от Чатал Хююкс превъзхождал Йерихон по площ три – четири пъти и обещавал да затъмни града крепост в Палестина. Очевидно източната селищна могила Чатал Хююк криел най-голямото от известните поселения от началото на VІ хил. пр. Хр., а към какъв период възхожда анатолийския неолитен “град” никой не смеел да гадае.

Метални или каменни скулптори оттук нямало оцелели и други големи художествени произведения до този момент не били откривани тук.

Още при отнемането на първия културен слой обаче Меларт се натъкнал на очертания на стени.

Световната научна общественост не повярвала на първите фоторепортажи от Чатал Хююк. То не било и за вярване. Джеймс Мелаарт открил великолепен храм с фрески, оцветени релефи и скулпторни изображения. Открил също така останки от тъкани, дървени съдове и даже нишки, на които нанизвали бисери. Имало дори случаи в откритите черепи на погребани покойници да е запазен мозък. Всичко това се струвало невероятно на хората и освен това публикуваните от Мелаарт датировки още повече смутили, направо шашнали специалистите. Сред разкопаните от него находки много съдържали въглерод и той с помощта на радиовъглеродния анализ създал система на датиране. Находките се отнасяли към периода между 6 800 години и 5 800 години. Едни колеги археолози мислели, че Мелаарт прави фалшификации, други, че прави грешки е дори започнали да мислят, че радиовъглеродния метод на датиране съвсем се компрометира като ненадежден.

Едновременно с това обаче археолозите от много страни посещавали Чатал Хююк изучавали намерените предмети и на място се убеждавали в тяхната автентичност. Наложило се да признаят, че Йерихон, който преди това се считал за най-първия етап на развитие през VІІІ-то и VІІ хил. пр. Хр., още в началото на VІІ-то хилядолетие всъщност се оказал в периферията на развитието на земеделката неолитна култура.

Сега вече датировката на поселението Чатал Хююк е всепризната. Някои проблеми обаче и до днес предизвикват оживени спорове вследствие напредването на разкопките. До 70-те години на ХХ в. в Чатал Хююк вече била разкрита от 1/5 до 1/10 от пространството на горните четири – пет слоя и се е стигнало до слой ХІІ, който вече бил под нивото на околното поле. За съжаление точно в тази местност има интензивно поливно земеделие и близките напоителни канали предизвикват просмукване на вода и наводняват най-долните културни пластове на този изключителен археологически обект.

Най-стария пласт ХІІ е датиран 6 800 години пр. Хр., а най-късния слой ІІ има дата 5 797 ±79. Между тях са уточнени още цяла редица дати. Така например пласт VІ, който има важно значение за историята на изкуството е датиран  6 000 – 5 900  години пр. Хр., а началото на пласт Х е отнесено 6 500±100 години пр. Хр.

Смята се, че селищата, съответстващи на периода 6 800 – 5 800 години пр. Хр. от източната селищна могила на Чатал Хююк са били наистина процъфтяващи. Този период съвпада със съществуването на крепостта Йерихон и по-точно съответства на втория йерихонски период, характерен с портретните черепи с гипсова облицовка. Мелаарт приема, че 12 – 13 жилищни нива от този период в Чатал Хююг са приемствени и могат да се приемата като едно компактно развитие на тази земеделска неолитно култура. Според него материалите откривани в тези жилищни хоризонти не свидетелствуват нито за времена на упадък, нито за времена на открияващ се възход. При правенето на исторически заключения обаче трябва да се има предвид, че по времето на Мелаарт Чатал Хююк е бил само частично разкопан и далеч не всички находки дълго не са били публикувани. Новите резултати, надявам се, вече са достъпни в подробности за вашито поколение.

Все пак два частично разкрити комплекса още преди 70-те години на ХХ век в Чатал Хююк поразяват с блясъка на своите съкровища. Строежите, където се откриват те са в различни слоеве и не си съответстват един на друг в своите детайли, но по план в основата си са еднакви.. Най-ярко тези особености личат в плана на културния слой VІВ. От плана се вижда, че цялото поселение е планирано като едно цяло и жилищата са построени с обединени сили. Правоъгълните къщи се допират една до друга и имат общи стени, така че няма място за улици и кръстовища. В къщите, разположени вътре в кварталите, е можело да се попадне само през покрива. Обитателите се качвали в жилищата си по стълби и няколко от тях са запазени. Къщите обикновено се състояли от едно главно помещение и едно или две предверия. Те имали дължина 8 – 10 м. и били широки 4 до 6 м.

Мелаарт предполага, че тази застроителна гъстота е била осъществена от съображения за сигурност и по-лесна отбрана при нужда. Основание за това му дава и обстоятелството, че външните стени на жилищните квартали очевидно са служели като обединена защитна стена. Този отбранителен способ е характерен за много поселения в Анатолия. То обаче не може да се сравни с мощната отбранителна система на Йерихон.

Жилищата в Чатал Хююк  се различавали по големина и разположение на помещенията т. ест по план. Тези различия обаче не дават повод да се направят изводи за някакво социално разслоение на обитателите им. Някои богато украсени помещения привличат вниманието ни, но в тях липсват признаци за всекидневен живот. Всеки трети или четвърти дом е украсен с релефи, скулптори и стенописи. Затова тези помещения могат да се възприемат като места на култа или храмове. До средата на 70-те години на ХХ век са били открити 48 храма. Мелаарт смята, че при самото начало на своите археологически проучвания в Чатал Хююк той е попаднал на храмовия квартал или комплекс. Към това предположение тласка обстоятелството, че липсват производителни ателиета, а против него е обстоятелството, че храмовете били включени в жилищни комплекси. Очевидно било обаче, че всеки храм принадлежал на определена група жилища.

В по-късни времена храмът обикновено се отделял от жилищните квартали и даже се вземали мерки да бъде защитен от тях и това се обяснява от маркс-ленинците с настъпването на класовото разслоение.

Що се касае за Чатал Хююк, че всеки дом е бил обиталище на едно голямо семейство, то три или четири жилища могат да се възприемат като родов съюз и може да се заключи, че всеки храм е принадлежал на един род.

Погребенията в храмовете, свидетелствуват за съществуването на жреци през този период.

По чаталхююкско правило покойниците ги погребвали в жилищните помещения под местата, където спели живите. В някои храмове обаче  са открити погребения на жени с богати украшения. Така в слой ХІІІ, в храм № 3 са се запазили фрески с изображения на фантастично променени фигури и под малка площадка са погребани жена в седяща поза. Около нея са намерени много украшения и един жезъл, който  се възприема като свидетелство за особения статус на погребаната.Тя е със сигурност жрица и владетелка.

Под стенописа в храм № 14 от VІ културен слой с  изобразено изригване на вулкан също е открито женско погребения. Мъжки погребения в храмовете до средата на 70-те години не са били открити.

В храмовете са разкопани общо 17 погребения на жени. Археолозите обаче не успели да фиксират към кой културен слой се отнасят те. Във всички погребения се наблюдавало посипване с охра на покойната, което се свързва с предварителна подготовка за възкресение.

Ясно е, че през неолита в Чатал Хююк главна роля в култа са изпълнявали жените. Разкопките обаче не свидетелстват на коя богиня са служели тези жрици. Съществува възможност самите те да са били обожествявани и почитани като богини. Етнографски паралели и изследвания на древноизточните религии позволяват предположението, че отделянето на жреците от божествата е могло да стане в по-късно време. Сибирските шамани, които считали жените за надарени с особена чудотворна сила, били за хората едновременно и хора и божества. Защото боговете завладявали шаманите, когато са се намирали в религиозен транс. Подобна роля биха могли да изпълняват и откритите в храмовете погребани жени от Чатал Хююк.

Уредбата на храмовете в Чатал Хююк дава още по-пълна представа за духовния мир на раннонеолитния човек.

В центъра на религиозните представи през тази епоха стояла обожествената жена като източник на живота и смъртта. При погребването на жрицата от храмовото погребение в слой VІІІ били поставени предмети, символизиращи смърт и болест. Между рогозките, покриващи тялото имало много скелети на мишки, между които имало землеройки (къртици), които източната традиция свързва се епидемии и ги свързва с преизподнята – ада. В някои от ръкописите на древноегипетската Книга на мъртвите една богиня с миша глава представлява страшният образ на преизподнята. В І-то хилядолетие пр. Хр. филистимците принасяли в жертва златни мишки, за да предпазят страната си от чума .(Кн. Царства1 1, 6-4) .

Единството на живота и смъртта най-ярко е въплътено в глинената статуетка от слой ІІС от около 5 800 година. Гола дебела жена с две животни от двете й страни седи на трон. Ходилата й се опират на череп, а между краката й се подава главата на новородено. Родилката черпи сили от черепа на предците, владее над животните от двете й страни и е длъжна да предизвика плодородие на растенията. Глинената богиня, първата Кибела е открита в яма за съхранение на зърнени храни между предназначените за семена  зърна. Явно в представите на древните силата на женската плодовитост е толкова голяма, че може да стимулира всякакво плодородие – и при животните и при растенията.

Представата за връзка между раждането при хората и плодородието при растенията е нов фактор в сравнение с представите от палеолита и мезолита. Тази връзка е духовно отражение на възникналото земеделие. Изображение на родилка е открито преди това във Френските пещери, например на релефа от Лос. Оплождането на животни е възпроизведено на глинен релеф от пещерата Тю д’Одубера. На него се представени зубри в момент на чифтосване. По време на посветителния обряд около този релеф танцували. Той се третира не толкова като опит да се възбуди сексуалната сила на животните, но тя да се пренесе върху хората. Едва у земеделските племена жената станала не само прародителка и основа на рода по линия на майката., но и глава на семейството, защото тя обработвала земята. На нея именно се подчинявали животните и вегетационните сили на растенията. Като родоначалница и носителка на жизнената сила, от която зависи ежегодния цъфтеж и умирането на растенията, жената въплътила в себе си целият кръг от представи за живота и смъртта, които от наша гледна точка се намират в непримирими противоречия.

Неолитният човек не възприемал връзката между живота и смъртта като нещо ужасно. Черепите на което е стъпила първата Кибела от Чатал Хююк обозначавали очевидно предците, които и в Палестина били почитани чрез култ към черепите. За култа към черепите свидетелстват фреските в редица храмове. В културен слой VІІ е открит храм с фрески и релефи, отразяващи култа към покойните предци. Стенописът представя мощни ястреби, наведени над обезглавени трупове. Пред тези изображения имало глинени пейки и върху тях черепи. Основните скулптори в храма са моделирани от глина глави на едър рогат добитък с големи рога, като тези, които някога са украсявали гигантските диви животни. Някои от ястребите имат човешки крака. Възможно е те да представят маскирани като ястреби танцьори, които играели голяма роля в култа към мъртвите.

Друга стенопис допълва представите с изображение на обезглавени трупове. На нея е представена фасада с остроъгълен фронтон, пред който са поставени многобройни черепи. Съдейки по аналогични примери трябва да приемем, че тук се е намирал “Домът на черепите”.

Погребалните обичаи в Чатал Хююк се отличават от тези в Палестина. Останките на покойниците се откриват в различна степен на съхраненост. Вадейки ги от гробовете, разположени под местата за спане в домовете, археолозите установили, че останките от мъже се полагали отделно от женските и детските. Понякога били погребвани само големите кости и черепът, поставени в кошница или чувал. Понякога са се запазвали мускули и сухожилия и дори мозък. Положението на костите доказва, че труповете не са били повреждани, когато ги полагали в гроба. Вследствие на пожари, унищожили селището труповете се овъглили, защото са били на дълбочина само 20 – 25 см от повърхността на лежанката. В същото време, както показват стенописите, някои трупове, били обезглавени и хвърлени да ги ядат ястребите. След известно време костите били събирани и ги погребвали заедно с черепа.. Причините за различното третиране на покойниците не са ясни. Възможно е едно наблюдение на Мелаарт да разреши тази загадка.

Изследователите не открили следи от почистване на лежанките, извършвани непосредствено преди погребението. Те били обмазвани и боядисвани понякога заедно с целия под на дома. Въз основа и на други наблюдения станало ясно, че обмазването се е правело само един път в годината. Смята се, че това е ставало през пролетта в навечерието на Нова година. Нашето начало на годината, попадащо в средата на зимата,  не съвпада с древното. За древноизточните народи годината се определяла от вегетационния цикъл на растенията и родилния период на животните. Тръгвало се от раждането към гибелта и разпада. Краят на годината се съпровождал от жални песнопения за умиращата плодоностност на природата, а нейното начало идвало с шумни празненства в чест на възраждащия се живот.

Обитателите на Чатал Хююк по всяка вероятност са погребвали  покойниците си в края на годината. Телата на тези, които умирали в началото на годината хвърляли на ястребите, а главите им подреждали в “Дома на черепите”. Починалите в края на годината поставяли под лежанката. И така между мъртвите и живите съществувала тясна връзка. Покойникът, погребан под лежанката си бил все едно в семейството и нямал нужда от допълнителна храна. Но дрехите, оръжието и украшенията му били погребвани заедно с него. Така в женските погребения се откривали огледала от гладък обсидиан. Поясите от плат завършвали с костни закопчалки. Остатъците от дрехи позволяват да се различат няколко вида тъкани. Следите от боя върху останките на покойниците свидетелстват за боядисване и рисуване върху труповете. Предполага се, че и живите са се боядисвали. Телата на жените са богато украсени с огърлици от камъни, раковини, кости, а също така и мед и олово. Наличието на мед било необичайно за археолозите. Каменна епоха и изведнъж мед.

Така както наречената от мене статуетка на “Кибела”, която ражда и е стъпила върху черепи, показва представите на древните за тясна връзка между живота и смъртта, така релефът от храм ІІ от културен слой VІ позволява да се направят още по-точни изводи.

Две глинени женски гърди обхващат главите на два ястреба с издадени напред клюнове. В полосата под гърдите лежат оглозгани от ястребите кости – символ на смъртта, възникваща от живота. Подобни на този релеф са глинените бюстове с черепи на мъжки лисици и невестулки, открити в други храмове, а също така и често срещаните изображения, на които мъжкия глиган е изобразен заедно с жена.

В Иран през по-късни епохи в образа на глиган понякога се явява смъртоносният бог на войната. В раннокерамични поселения като Тепе-Сараб, синхронни с Чатал Хююк основни култови изображения били жената и глиганът (sus scrofa). В Чатал-Хююк в погребенията от VІІ културен слой поставяли челюсти от глиган. На много глинени релефи са възпроизведени женски бюстове над глигански челюсти, а на глинен релеф в VІ слой в храм № 45 има глава на глиган, превишаваща естествената големина редом със стилизирано изображение на жена.

Почитаното на глигана изглежда е възникнало от страх пред него, но това не сложило край на ловуването на този представител на фауната и в култовете, свързани с лова той фигурира като плячка.. Ловният култ през този ранен неолитен период става единствената област в идеологията, в която главна рося се отреждала на мъжа. Това са култове, свързани с палеолитни реликти в идеологията на праисторическия човек. За това говорят някои статуетки на животни, които са обект на лов. Върху тях с миниатюрни оръжия са нанесени “рани”. Както видяхме върху много изображения в пещерите от ледниковия период в Южна Франция и Испания, тези фигурки, представящи едър рогат добитък, свини и елени “се убивали” символично преди лов по време на култови церемонии. След употреба те били закопавани в храма. Подобен обичай е достигнал до наши дни при пигмеити. Когато се готвят за лов, те правят магическо изображение на животното, а след лова го унищожават.

На култа на лова в Чатал-Хююк, ако се съди по фреските,  са посветени два храма от ІІІ и V културен слой. Те са в характерния на Чатал-Хююк стил, в тях има много персонажи, усеща се движение, много хора танцуват около необикновено големи животни. Животните и по-простите детайли са изпълнени с бои от минерали. При изобразяването на хората се използват главно органични оцветяващи вещества, които са се съхранили по-лошо отколкото минералните бои.

Като грунд на картините е послужила бялата глинена мазилка на стените. Някои животни са нарисувани в естествена големина. Така биковете са дълги 2 – 2.4 м. Хората обратно са ниски и стройни.

В храма от ІІІ-ти културен слой при входа също има ловни сцени. Мъж-великан с превръзка от кожа на леопард опъва лък, изправен зад стадо благородни елени – три самци, самки и малки еленчета, изобразени с червена боя. Двама други, по-ниски ловци са се хвърлили към  повален елен. Той е представен с изкривена назад глава и изображението му е най-сполучливото в този фриз. Зад стадото се виждат още няколко ловци. Още в тази ранна епоха в изкуството на Изтока социалният статус на хората се изразява с размера на фигурата. По-едри са хората, стоящи по високо в социалната иерархия. Изглежда товя явление за първи път в историята на Изтока се среща в Чатал-Хююк и споменатата голяма фигура с превръзка от кожа на леопард е първият подобен шедьовър, дошъл до нас.

Сред многобройните каменни и глинени фигури от Чатал-Хююк преобладават изображенията на жени. Две от малкото мъжки статуетки свидетелствуват за съществуването на домашни животни още през ранната фаза на неолита. Това са изображения на ездачи на бикове. Статуетките от Чатал-Хююк всъщност са най-древните изображения на ездачи. Те потвърждават една стара хипотеза, че ездата на коне е предшествана от езда на едър рогат добитък. В полза на тази хипотеза се изтъква факта, че конския впряг и седлото са произлезли от сбруята за рогат добитък.

Така находките, открити от Джеймс Мелаарт говорят красноречево, че биковете са били обяздвани и изображението на техните ездачи е станало култово, т. ест обект на преклонение.

Ездата на бикове би могла да послужи за праобраз и за изобразяване на персонажи върху леопорди. В източните култове от по-късно време върху бик стои или се придвижва върху него богът на гръмотевицата: Адат в Сирия, Тешуб у хетите, Аддад в Месопотамия. Той неизменно държи в ръце двойна брадва, която се счита за символ на мълнията. По същия начин у северните германци богът на гръмотевицата и плодородието Тор държи чук. Едва ли това е случайно. На една от фреските в Чатал-Хююк под остатъци от изображението на слънцето се вижда двойна брадва.

Двойната брадва е един от най-често срещаните мотиви в култовите изображения от Предна Азия, Иран и Крит. Тези изображения са в определена връзка с “Великата майка на боговете” и с култа на мъртвите, което се вижда от знаменития саркофаг от Атия Триада. В Кноссос двойните брадви, наред с кръста  стояли в кулата на богинята-майка. На изображенията от Чатал-Хююк редом с двойната брадва и женските фигури се разполагали три кръста, двата от тях са съставени от двойни секири, съединени една с друга и единият от четири женски фигури. Затова именно археолозите свързват двойната брадва и кръста с култа към “Великата майка”.

Разположението на женски статуетки във формата на кръст е известно от неолита на остров Кипър и безспорно е дошло там от Мала Азия. Кръст на верига носели в знак на благочестие асирийските царе и касситските князе. Критските и кипърските жреци почитали кръста като символ на плодородието и пролетното възраждане. Това са най-древните представи за Нова година, за смъртта на бога на старата година. Затова някои археолози свързват тези неолитни семантични особености на изображението на кръста  с много по-късното християнство.

Другите раннонеолитни сензации, открити в Чатал-Хююк са запазените дървени съдове и кутии. Това са плитки подноси, лъжици и др.

Наричат Чатал-Хююк храмов град. Друга сензация, открита тук това е, че съвремениците на ІХ –ти културен слой, значи хората от средата на VІІ-то хилядолетие умеели да топят рудата и да произвеждат мед и олово.и да коват необработената мед. Значи в Чатал-Хююк още ранния неолит се преплита с по-късната епоха на метала. Изследвания на  австрийски  специалисти по металургия са ги довели до извода, че медта се добивала от малахит, подгряван от дървени въглища.

Първите керамични съдове от Анатолия датират също от VІІ-то столетие. До следващото VІ-то столетие тя е проста по форма и не била толкова разпространена. За първообраз на формите служели кошници и дървени съдове, които както казах са намерени в Чатал-Хююк и то в голямо количество. В храм № 10 на VІ-тия културен слой са открити 20 дървени съда – купи, чаши, кутийки и т. нататък, съхраниле се благодарение на голям пожар, който ги е овъглил, но формата им  е останала компактна. Тази общо взето уникална находка от дървени съдове обаче не ни дава отговор, кога и как е започнало тяхното производство. Възможно е началото им да се крие още в палеолита. Поразява разнообразието на дървените съдове. В литературата се споменават 15 вида чаши, лъжици и т. н.

Заедно с тези дървени и каменни съдове има и много съдове от кост и от рог. В повечето случаи това са чаши.

Каменните оръдия през ранния неолит в Предния Изток се правели от кремък и обсидиан. Сред тях има много инструменти за намушване, кинжали от кремък с костена дръжка, длета и различни видове ножове. Отлично са обработени върховете на копията и на стрелите от обсидиан. Прави впечатление липсата на ударни оръдия, брадви или секири. Лопати се правели от кост с подходяща форма от едър добитък или от мулета.

Смята се, че обработката на дърво би могло да е свързано с наличието вече на медни оръдия, но досега такива средства за работа не са открити. Предполагак, че като голяма ценност те са били преработвани. Все пак в литературата се среща сведението на Р. Д. Брейдвуд, който съобщава за откриването на медни инструменти от началото на VІІ-то хил. пр. Хр.

В хода на разкопките освен метателни копия, лъкове и стрели били намерени и бойни топки от камък и глинени топки за прашка. За лов и като военно оръжие се използвали сопи с камък накрая и кинжали.

Оръдията за обработване на земята, такачни станове са се правели вероятно от дърво и не са открити при разкопките. Открити са обаче остатъци от текстилни изделия, които говоряд за развито тъкачество. В VІ-ти културен слой са намерени остатъци от кожа и кожени изделия. Приема се, че са се използвали предени растителни влакна. Наличието на вълна не се потвърждава с надеждни данни. Обаче текстилни изделия са изобразени на фреските – по точно в Х-ти и ІІІ-те културен слой, а това означава, че те се използват вече повече от 10 000 години.

На някои фрескови изображения могат да се видят тънки тъкани, опънати между колоните. Може би тук са висели плетени мрежи, които се виждат и пред изображенията на жените. Рогозките са изплетени от блатни треви.

Няма данни, че през неолита е била позната маслината. Масло са получавали от диви орехи, жълъд и фастъци.

Особен комплекс находки от Чатал-Хююк представляват глинените печати. Те се откриват във всеки дом по един и изглежда това е нещо като свидетелство за доказване принадлежността към определен дом. Открити са били около 20 глинени печата. Има два доста интересни печата – единият е с форма на кръст, а другият изобразява ръката на човек. Тези глинени печати свързват Чатал-Хююк от една страна с Йерихон и Джармо, където са открити по един такъв печат и от друга с Гърция. Там в Неа Никомедия английските археолози са открили поселение от земеделци от края на VІІ-то хилядолетие. Керамиката и печатите съответстват точно на Чатал-Хююк. Това е ярко доказателство, че още в края на VІІ-то хилядол. mр. Хр. предкерамичната култура се е сменила с нова култура, за която са характерни керамиката, едрия рогат добитък. Предкерамична култура в Гърция е открита от Милойчич при разкопките в Магула – селищна могила близо до Аргиса в Тесалия. В най-долните културни напластявания тук са залегнали останки от предкерамично земеделско населения, където една трета от каменните оръдия била направена от обсидиян.

Mellaart, J. Excavations at Chatal Hüyüg. – AS (Anatolia studies), Bd. XII-XVI, 1962-1966.

Mellaart, J. Chatal Hüyüg. Stade aus der Steinzeit. – « NeueEntdeckungen der Archäologie”. Bergisch – Glandbach, 1967.

Mellaart, J. Zu Chatal Hüyüg. – ILN (The Illustrated London News), 09.06.1962; 16.06.1962

Mellaart, J. Earliest Civilizations of the Near East. London, 1965.

Rachet, Guy. Civilisation et archéologie de la Grèce préhellénique, Paris, 1993, 822 p.

Неолитът в България

На територията на днешна България не е открит протонеолит, или предкерамичен неолит или докерамичен неолит. Аз обаче не изключвам възможността един ден и на наша територия да се открият праисторически поселения от протонеолита. Основание за това ни дава наличието на такива археологически обекти в съседна Гърция и преди всичкоо принадлежността на Балканския полуостров към сферата на културите, развили се през неолита в Западна Мала Азия и Източното Средиземноморие. Българският неолит обаче има специфични черти, обусловени от особеностите на средата.

Важно значение за датирането на неолита в България имат неолитните пластове в Карановската селищна могила. Към този период от праисторията се отнасят първите четири слоя, обозначавани с римските цифри Караново І – ІV.

Новокамената епоха в българските селищни могили започва в дледата на VІ-тото хил. пр. Хр., или около 5 500 г. пр. Хр. Така е според хронологическата таблица в академичната История на България, том І, с. 56.

Според проф. Хенриета Тодорова, която заедно със сина си н.с. Иван Вайсов през 1993 г. издаде книгата “Новокаменната епоха в България (Изд. “Наука и изкуство”) неолитизацията на днешните Български земи е започнала през последните два века на VІІ-то хилядолетие пр. Хр. или около 6 200 – 6000 години пр. Хр.

Според проф Тодорова основният контингент неолитно население тръгнал от Северозападна Анатолия към Балканския полуостров още в средата на VІІ-то хилядолетие пр. Хр. Тогава това население вече е изобретило керамиката и се е намирало на етапа на т. н. Монохромен керамичен неолит В. Това означева, че неолитните преселници от тази вълна вече са били носители на целия производителен комплект, необходим за неолитното земеделие и скотовъдство. Смята се, че придвижването е станало по море, защото друга яче не би могло да бъде. Плавателните средства трябва да са били примитивни, но те явно са позволявали на човека да осъществява презморски миграции. Ние вече говорихме, че през мезолита, три хиляди години преди неолитната колонизация на Балканския полуостров човеът е преплавал целия Пацифик от Южна Азия до Перу. Тук прехвърлянията по море от Запдна Мала Азия до Балканите са били много по-лесно осъществими. Освен това водните прегради, които трябвало да бъдат преосдолявани през VІІ хилядолетие пр. Хр. са били значително по-къси от днешните. Нивото на Егейско или Тракийско море тогава е било с 25 – 30 м. по-ниско и островите и сушата са заемали много по-голяма площ отсега. Предполага се и преодоляване на разстоянията от остров до остров.

През този период, според Ш. Бьокьони обитателите на Балканските земи отглеждали предимно дребни преживни животни – овце и кози. Смята се, че били донесени от Мала Азия и говедото и свинята, но те не били толкова разпространени, както свидетелствува остеологичния материал от раннонеолитните културни напластявания. Причината за това се свързва с възможността козата и овцата да бъдат по-лесно транспортирани по вода. Освен това те бързо и ежегодно  и могат да преодоляват големи пространства по суша, стига да има паша. Преобладаването на овце и кози може би е причина най-ранните селища от неолита в Българските земи да са разположени сравнително високо, а не в равнините и освен това те все още не са така дълготрайни, както тези от по-късните етапи на ранния неолит. Тогава стадата от говеда нарастват и дори доминират.

Проф. Тодорова приема, че основни артерии за придвижване на неолитното население към вътрешността са долините на реките ПраСтрума, Пра-Вардар, ПРа-Южна Морава и Дунав, но от запад на изток. Смята се, че тези миграции са били осъществени твърде бързо.

Най-рано са неолитизирани Тесалия, Шумадия (Южна Морава) и Южен Банат с района около Железните врата. В България най-ранните неолитни селища, отнасяни към Монохромния неолит са поселенията при село Крайнинци, Кюстендилско, при Копривец, Красен и Червен, Русенско и Поляница, разположено в платото на Търговище. Това групиране тласка към извода, че групи неолитно населения са се насочили на изток по течението на река Дунав и са достигнали до река Русенски Лом и по нея са навлезли в Североизточна България.

Монохромен неолит засега не е открит в Тракия. Тази празнина не е била отбелязвана преди книгата на проф. Хенриета Тодорова. Тя отбелязва, че без наличието на монохромен етап обяснението на културата Караново І е трудно. Типологията на Караново І може да бъде продукт само на извънанатолийски процеси.

Механизмите на разпространение на неолитното населения не се осъществяват с праволинейни , а с концентрични движения. Парадоксално е, че най-подходящите за земеделие територии не са били колонизирани вхронологическа последователност. Те първоначално са били населвани от малки групи и се запълвали вследствие на естествения прираст.

С отсядането на раннонеолитното население от периода на Монохромния неолит (6 400 – 6 300 г. пр. Хр.) в южните и централните части на Балканския полуостров се въздава едно вторично огнище на неолитизация,, което бързо придобива един собствен етнокултурен облик. Такива вторични огнища на неолитизеция възникват и р някои други точки около Средиземно море. За тях е характерна т.нар. импресо-керамика. Така придобивките на земеделската икономика се разпространяват в други райони на Европа, чече самостоятелно, ез нови импулси откъм Мала Азия. Приема се, че обобщителната културно-историческа формула Ex Oriemte lux характеризира преди всичко втората половина на VІІ-то хил. пр. Хр. и това именно е времето на неолитизация на Балканския полуостров.

В южните части на Балканите, в днешна континентална Гърция засега се констатира общо взето един хиатус от около 3 000 до 4 000 години. Всъщност това е една липса на дълъг период от Мезолита, наричан от някои учени епипалеолит. Този хиатус се обяснява с резките промени на климата. Затоплянето изглежда е накаралостарите ловци на едър дивеч да напуснат южните си убежища и да отидат на север. През последните години обаче на територията на Гърция беше открито едно важно мезолитно находище. Това е мезолитното убежище Франшти (Franchthi).

Franchthi е разположено на брега на морето в изтична Арголида, точно срещу островчето Коронис (Koronis). Това праисторическо убежище е обитавано от началото на късния палеолит и тук е проучена стратиграфияу, която разкрива континюитет в общи линии чак до края на неолита. Междинният период между палеолита и неолита засега е констатиран единствено в убежището Franchthi.

Поселението Франшти е разположено под скали и епроучено между 1967 и 1978 г. от T. W. Jacobsen. Според датите, фиксирани по радиокарбинния метод палеолитните и неолитните хора са обитавали това Франшти от 2 380 до 9 287 г. пр. Хр. и това е периодът на късния палеолт. Мезолитът тук започва 7 260 г. пр. Хр. и 4 718 г. преминава в среден неолит и завършва и стига до 4 222 год. пр. Хр., което означава, че краят му съвпада с късния неолит. Въпреки, че Franchthi сега се намира на брега на морето, през късния палеолит то всъщност е било далече от морския бряг. Промените на нивото  на Егейско море са били толкова големи, че през палеолита изтомните острови са били свързани с Мала Азия, а сегашните Цикладски острови са представлявали един огромен остров. Може да се предположи, че Franchthi е бил един праисторически емпорион и оттук целият Пелопонес се е снабдявал със стоки от и преди всичко с обсидиан от днешния остров Мелос и светъл кремък, чийто произход все още не е установен.

Междинна хронологическа позиция между пелопонеския неолит Франшти  и по-широко разпространения   в Тесалия ранен неолит заема праисторическото поселение Сидари (Sidari) на остров Корфу, който през палеолита е бил свързан с континента. Най –долното жилищно ниво на Сидари е датирано по радиокарбонния метод 7 770 ВР преде настоящето. Каменните оръдия от Сидари имат все още епипалеолитен или мезолитен характер.

Първите големи археологически изследвания на раннонеолитни обекти в Тесалия са осъществени между 1954 и 1958 г. от Владимир Милойчич (V. Miloičić и Д. Юнг (D. Jung).

Владимир Милойчич е немски проф. роден през 1918 в Загреб. Професор  и директор на Института по праистория (Ur und frügeschichte) в университета в Хайделберг. Той е издател на списанието Beiträgezur ur und frügeschichten Archäologie des MIttelmeer-Kulturraumes” (BAM). През 1949 г. проф. Милойчич е публикувал обобщителния труд “Beiträge zur ur und frü Geschichte dere jüng Steizeit Mittel- und Südeuropas, Berlin (AI). През 1953 г. под негово ръководство е издаден Großer Historischer Weltatlas, Erläuiterungen, 1 Teil 1, Vorgeschichte, München-Bayer, който е претърпял много идания. Имного монографии, посветени на неговите разкопки.

Експедицията на Владимир Милойчич разкопава в Тесалия селищната могила Аргиса Магула (Argissa Magula), която е разположена на 5 км северно от Лариса въру десния бряг на река Пеней. Могилата е висока 11 м и крие няколко неолитни селища, които не са в непрекъсната последователност, има дисконтинюитет. Милойчич установява стратиграфията, прокарвайки сондажи на 14 места в селищната могила. И на други места по терасите по брега на река Пеней. В резултат на тези сондажи се установява, че в края на палеолита затоплянето на климата е предизвикало топене на ледниците и равнинната Тесалия е станала едно огромно езеро. То се е оттеглило след тектонични движения на земната повърхност, които са разделили планините и се е образувал Темпейския проход, където сега протича Пеней. Тези дилувиални явления трябва да са влезли в гръцката митология. Те се свързват с легендата, според която бога на войната Посейдон, който удряйки с тризъбеца си предизвикал разделянето на планинските масиви на Олимп и Оса и дал възможност на Тесалийското праезеро да се изпразни през Темпейската долина.

Стратиграфията на селищната могила Аргиса Магула отгоре започва с напластявания от бронзовата епоха, които са се отложили над халколитни и неолитни пластове. Друг тесалийски раннонеолитен обекти селищната могила Суфли Магула (Soufli Magula) ,разкопана чрез сондажи от гръцкия археолог-праисторик Димитриос Теохарис. Той е открил три фази на протонеолита, предкерамичния неолит, групирани от него в Ниво І. Значи той под фаза разбира жилищен хоризонт. Обектат Суфли магула съдържа в Ниво ІІ материали кореспондиращи си Протосескло и Пресескло. Ниво ІІІ съвпада с с класическия неолит на Сескло и Ниво ІV с най-ранната неолитна фаза  на Димини. В тази могила е на повърхността намерена и една статуя-менхир, която се датира заедно с повърхностната керамика през късния неолит.

Цитирам всички тези находки от Балканския юг, след като цитирах по проф. Тодорова неолитни селища от днешно Североизточна България, за да може да осъзнаете колко е сложно да се прецени откъде всъщност е дошъл неолитът, обсебил плодородната Тракийска низина.

Проф. Тодорова смята, че неолитът в България не се развива праволинейно. След началния неолитизационен импулс през последната четвърт на VІ хил. пр. Хр. настъпва застудяване и натрупване на ледове върху полярните точки на земята. Нестабилните раннонеолитни енклави от днешна Североизтична България едва достигнали началните моменти на бяло-рисуваната керамика от селището при Орловец, Търновско, са били принудени бързо да се изселят и те са навлезли в Тракия от около 6 200 години пр. Хр. тя е неолитизирана. Това поставя началото на културата Караново І. В този исторически момент Североизточна България се обезлюдява.

И така първата неолитизация на днешните български земи е осъществена по време на една оптимална от климатична гледна точка фаза на постглациала (постледниковата епоха). Тогава вследствие топенето на ледовете нивото на Световния океан се покачило с 10 м. спрямо времето на ледниците, но остава под днешното. Малко по-косно 6 200 г. пр. Хр. настъпва едно временно захлаждане и нивото на океана спада до 15 м. под днешното. Това е причина първите заселници да останат малобройни и да не формират дълготрайни поселения. Към края на периода на Монохромния неолит раннонеолитното население е било принудено да напусне днешна Североизточна България и да се насочи на юг към Тракия. И през целия период на Културата Караново І Североизточна България е обезлюдена. Едва повторно и окончателно затопляне на климата, което съвпада с културните напластявания на Караново ІІ Североизточна България била за втори път неолитизирана.

Към културата Караново ІІ се отнася може би най-атрактивният неолитен обект в България. Това са консервираните и експонирани Неолитните жилища в град Стара Загора. Те се намират в самия град, близо до Окръжната болница. Първите обитатели на тел “Стара Загора” са се заселили през новокамената епоха или по-точно през VІ хилядолетие пр. Хр. Той е бил обитаван до началото на старожелязната епоха – края на ІІ хилядолетие пр. Хр.

Спасителните разкопки тук са били осъществени през 1968 г. Още тогава в неолитния пласт синхронен на Караново ІІ, датиращ от средата на VІ хилядолетие пр. Хр. археолозите се натъкват на останките на двете консервирани сега жилища. Цялото селище, съответстващо на жилищния хоризонт, в който са разположени тези стародавни архитектурни останки, е било опожарено неочаквано. Падналите горящи стени са затрупали почти всичко, което се е намирало в помещенията на жилищата. Получили са се редица par excellence археологически комплекси и сега в музея “неолитни жилища” може да се види най-богатият неолитен инвентар в Европа..

Старозагорските жилища са синхронни и това произтича тяхното положение в един и същ жилищен хоризонт. Това са едностайни помещения с неправилна правоъгълна форма и с обща преградна стена между тях. Размерите на южното по-голямо жилище  са 6 Х 5.20 м., а на по-малкото 5.20 Х 3 м. Стените са били изградени от забити в земята дървени колове и плетеница от пръти. Така приготвената конструкция е била обмазана с дебела мазилка от глина от външната и от вътрешната страна. За  по-добро залепване и устойчивост глината е била смесена със слама, шума и други скрепващи материали. Входът към по-голямото жилище е от юг. Върху подът има дебела, трамбована глинена замазка. Пеща е долепена до северната стена. Тя е била предназначена да отоплява жилището и за приготвяне на храна. Над отвора за подхранване с дърва пеща е дъговидно извита и засводена. Пред пещта археолозите се натъкнали на извити глинени детайли от съоръжение, отвеждало дима към покрива т.ест те са се натъкнали на срутения неолитен комин. Източно от пещта може да се види издигната над пода глинена площадка с правоъгълна форма. Тя явно е служела на собственика да спи и да се излежава близо до огъня. От западната страна на пещта се намират две каменни ръчни мелнички. Те се състоат от долен и горен камък. Долният хромел има глинен перваз, който не позволявал на приготвеното едро стрито брашно да се пръска. Близо до тези хромели се намират големи глинени съдове. Те сигурно са се използвали за съхранение на зърното и за стритата продукция от него. В някои от тезе съдове е открита овъглена пшеница, ечемик, фий и други зърнени храни.

В югоизточния край на жилището се намират три  глинени колонки, разчленени в горния си край. Подобни колонки има и в малкото жилище. Това сигурно са глинени олтари, свързани с обреди и ритуали, извършвани от семейството. Откритите гтук глинени съдо са изключително много и те са с различни форми и украси. По-голямата част от тях не са били на местата, където сега ги намираме. Те са били подредени на полици по стените и по време на пожара са се разпилили по пода. По-малкото северно помещение  има вход от изток. Тук се откриват същите съоръжения и същия инвентар. Тук липсва глиненото легло за спане.

Николов, В. Кунка Григорова, Емилия Сиракова. Раннонеолитно селище Слатина в София: първи строителен хоризонт (предварително съобщение). - Археология, ХХХІІІ, 1991, кн. 3, 13-26.

Неолитното селище Слатина се намира в източната част на София, южно от бившета село Слатина. На огромна площ от около 80 дк. тук са установени останки находки от трите последователни етапа на неолит. Културните напластявания стигат до дебелина 3 м.

От Слатина са преди излизането на статията на проф. Николов, Кенка Георгиева и Имилия Сиракова са публикувани ограничен брой случайни находки. Автори на тези публикации са Н. Петков, Магдалина Станчева и М. Гаврилова. Тези материали са били открити при строителство на канали в края на 50-те години на ХХ век.

По време на спасителни разкопки през 1985 г. в Слатина е било открито голяма неолотно жилище, публикувана от проф. В. Николов в едно немско и в едно българско издание.  В българското статията е на немски и е озаглавена Die neolitishce Sidlung Slatina in Sofia. - Studia Praehistorica, 10, 1990, 77-85.

Наблюденията на профилите помогнали на изследователите да установят пет строителни хоризонта. Всеки от тях имал значителна дебелина. През 1985 г. проучванията са били дъсредоточени върху площ от 1 500 кв. метра в североизточната част на селището. До есента на 1988 г. са били проучени останките от пласт І - най-горния строителен хоризонт и те именно са публикувани.

Акцентът на публикацията попада върху откритата неолитна архитектура. В горния слой жилищата се открили в сравнително лошо състояние. Все пак екипът успява да установи местата на девет жилища, разположени в две почти успоредни редици, ориентирани северозапад - югоизток, като самите постройки имат ориентация приблизитилно по посоките на света - със слабо отклонение на дългата ос към изток. Жилищата са били на разтояние от 5 до 15 м. едно от друго. Имали са правоъгълен план. Те са били от традиционните за неолита материали - дървена изплетена конструкция, обмазана от двете страни с глина и дебел глинобитен под. Стените и подът на почти всички къщи са били изпечени в процеса на изграждането. В пжбрж състояние се открили останките от четири постройки в югозападната редица.

При разкопките на обект Слатина в едно от жилищата е открита добре запазена лява половина на долна челюст на млад мъж - 18 - 20 годишен. Под пода на друго жилище е открита четвъртита култова масичка с полусферичен резервоар. Изледователите смятат, че става дума за строителна жертва. Между разрушенията (деструкциите) на всички слатински жилища са се открили хромелни камъни, каменни точила (брусове), каменни тесли и брадви, кремъчни оръдия, включително и пластини от сърпове, костени гладилки и длета, тежести за тъкачен стан, култово масички, антропоморфни и зооморфни статуетки, пинтадери?, фрагменти от керамични съдове - фини, ресувани с тъмни и рядко с бала боя, дебелостенни, кухненски, груби хранилищни.

При жилищата са открити и погребения. Единият от гробовете, обозначен от изследователите с № 2 е бил вкопан в културните наслоявания на предходното жилище от ІІ строителен хоризонт. Археолозите обаче не успели да фиксират очертанията на гробната яма. Според антропологическите изследвани погребаният е бил 19 - 20 годишен юноша, висок около 1.73 м. Бил е положен в свито положение на дясната си страна, с глава на изток и с лице на север. Пред черепа намерили Кафява кремъчна пластина с ретуш и и двойна кремъчна пиндатера (тип Слатина), на чиито две лицеви повърхности с удължена овална форма са врязани по три успоредни зигзагообразни линии. В северозападния дял на проучения участък в Слатина, непосредствено на запад от жилище, обозночено с цифрата 7 е било разчистено погребение на девойка на 16 -17 години с ръст 1.55 м. Тя е била погребана в тясна, приблизително кръгла яма с даметър около 80 см., вкопана в културния пласт на ІІ строителен хоризонт. Тялото е било свито по специфичен, нехарактерен за ранния неолит в Югоизточна Европа начин. Долните крайници са били плътно свити назад и вероятно завързани, но коленете са били силно разтворени настрани. След това тялото е било спусната в тази “седяща” поза в западния край на ямата върху свитите колене и разтвирените встрани крака и е било силно притисната напред “по корем” към земята. Главата е била дръпната назад с лице към източната стена на ямата и се предполага, че при това обтягане устата се е отворила. Ръцете, свити при лактите са останали под тялото. При слягането на насипа черепът леко е променил положението си. Погребението в тази “жабешка” поза е било ориентирано в направление Изток - Запад. В жабешкото погребение не е бил открит никакъв инвентар.

Оръдия на труда от разкопките на неолитния обект  Слатина в покрайнините на София.

При проучванията са били отрити 30 огладени каменни брадви и 27 огладени тесли. Те са изработени от твърди вулканични скали - андезите, базалти, андезито-базалти, габро и др. Особен интерес представлява една тесличка, изработена от нефрит. Тя има тъмнозелен цвят и миниатюрни размери - дълга е само 3.5 см.

Открити са 70 чукалки от местни вулканични скали. Те имат овална, цилиндрична, конусовидна или трапецовидна форма. Сред чукалките преобладавали специално изработените екземпляри, но за същата цел, за счукване са били употребявани и вече изхабени огладени каменни оръдия. Археолозите са открили около 20 така преипатребени екземпляра.Естествените речни камъни с овална форма (волутъци) също са използвани за чукалки. Срещат се и чукалки тип “бойна топка”, изработени от кварцит и други масивни скали от местен произход.

Брусовете или точилата наброяват 30 и са изработени от ситнозарнест пясъчник, които имат охров, сив или червеникав цвят.

Изключително много са слатинските хромелите. Върху цялата разкопана площ изследователите са открили 98 екземпляра. Сред останките от жилища те най-често се откриват до пеща, както видяхме. Хромелите са изработени от плътни едро и дребнозърнести седиментни скали (пясъчници). Част от намерените хромелни камъни са двустранно използвани.

От Слатина има и 5 хавана. Някои от тях са приспособени от вторично използвани хромели, а идин им вдлъбнатини и от двете страни.

Намерени са сравнително много 120 кремъчни артефакта. Това са ножове, ножовидни остриета и стъргалки. Крамъкът е жъл, светловосъчен или с рогов цвят, езпъстрен с бели петна. Някои от тези артефатки от кремък са използвани и като елементи на сърп, с ножовете се режела и трева, а стъргалките са били използвани при обработка на кожи. Изследователите на са открили кремъчни ядра и от тово заключават, че тези артефакти са изработвани някъде другаде.

Костни предмети от Слатина наброяват 57. Сред тях има 10 длета от тръбни кости, които са грижливо изработени и с излъската повърхност от продължителна употреба. Две лъжички са били използвани от леваци. До този извод археолозите стигат, защото всички останали са изхабени от употребе в противоположната страна. Една от костните лъжички е недовършена.

Стъргалките за обработка на кожа са 70 и с9а произведени от столчета и стени на счупени керамични съдове.

От Слатина има 67 цели и фрагментирани керамични тежести за вертикален тъкачен стан. Тяхното вертикално сечение е правоъгълно, оволно-правоъгълно, трапецовидно, оволно-трапецовидно, триъгълно и кръгло. Най-много са овално-правоъгълните с елипсовидно или кръгло напречно сечение. Тежестите с форма на топка, правоъгълните и кръглите в Слатина са изключения. Всички тежести имат дупка за прикрапване на нишката в горния край (или в средата при кръглите). Някои екземпляри имат в горния си край вдлъбнатине, направена с пръст. Древен човек е оставил пръстовия си отпечатък. Най-леката тежест е с тегло 80.5 гр. Най-тежката – 712 гр. Открити со и три каменни тежести за стан.

Сред находките има и вторично приготвени от керамични фрагменти тежести за стан. Те са 19 екземпляра, които имат двустранно пробита дупка в средата. Няколко екземпляра са недопробити.

Духовния живот в Слатина се илюстрира с идолите. Тук са намерени само изправени женски образи. 12 от изправените женски фигурки на жени са сравнително реалистични, ако не се смята силно изразената стеатопигия. Те носят всички белези на неолитната идолна пластика, за която ще говорим в една от следващите лекции..

Кънчев, К. Стратиграфско разпределение на рисуваната керамика в многослойното раннонеолитно селище Чавдар, Пирдопско. - Археология, ХХХVІІ, 1995, кн. 2, 1-4.

Неолитното селище при с. Чавдар, Пирдопско се намира на 80 км източно от София. То е разкопано от проф- Георги Георгиев и Кънчо Кънчев в периода 1968-1980 г. Тъй като тук е нямало забележима селищна могила неолитните останки са били забелязани късно, едва през 1967 г. при подготовката на терена за ябълкови насаждения

Чавдар е възникнало на ниска тераса на десния бряг на река Тополница, в плодородна долина с многобройни водоизточници. Останките заемат площ от 4 дк и културните натрупвания имат дебелина от 2.10 до 3.50 м. В тях са били документирани седем строителни хоризовна, без да има страгиграфско прекъсване между тях. Тези пластове се отнасят към ранния неолит - Караново І и Кремиковци І. За кратки време Чавдар е било обитавано през средния неолит и това е документирано чрез откриването на няколко цилиндречни крачета на съдове и дръжки тип Караново ІІІ - Веселиново. Находките са спорадични и от средния неолит Чавдар няма културен пласт.

Типът на неолитната култура Чавдар е бил оформен под въздействието на обстоятелството, че това раннонеолитно селище се намира на границата между Тракия и Софийското поле. Чавдар е забележителин с рисуваната и полихромната украса на керамиката.

Откритата в различните жилищни хоризонти на Чавкар керамика попада в две основни групи: монохромна и рисувана. Доминира монохромната керамика и съставлява 81 %, а рисуваната съответно 19 %.

Рисуваната неолитна керамика е украсена с различни земни бои: бяла, черна, червена, виненочервена, жълтокафява, кафава, сивокафява и сивожълта. Орнаменталната система съдържа вписани ромбове, триъгълници, меандри, волути. На базата на цветовете рисуваната керамика Чавдар може да се раздели на следните подгрупи: 1. рисувана с бяла боя, 2. рисувана с тъмна боя и 3. полихромна. В течение на времето, съответстващо на седемте строителни хоризонта съотношевието между тези цветови подгрупи на керамиката се е променяло.

Лекция Осм

Енеолитните цивилизации в Мала Азия, Средиземноморието, Балканския полуостров и в България

Отриването и усвояването на металургията е един дълъг процес

Истинският бум и подем в развитието на обществото от енеолитната епоха във Варненско започва с опознаването и овладяването на металургията на медта и златото, както и на засилването на търговските контакти със земи на север и юг и използването на морското крайбрежие за път. Следващият важен елемент е подходящите условия във дн. Варненски езера – тогава морски залив като място за отсядане и за връзки по водата. Не на последно място по значение има и разположението на Варненския район като място на среща със степните народи. С тях навярно е бил осъществяван и значителен обмен, което е допринесло в немалка степен за високото и бързо развитие на местното общество.

Проучванията на енеолитната епоха във Варненско обхващат няколко обекта. От ранната енеолитна епоха има само едно ниво в могилата при Голямо Делчево, в селищната могила при Сава тя е добре представена, което пък дава основание на Х.Тодорова да говори и пише за култура Сава в това време. Едновременни с този етап са и находките от селището при гр. Суворово, ранно енеолитни гробове до Варна, находки от теренни обхождания на селищната могила при с. Левски. Особено място заемат находките от ранно енеолитните гробове при Варна. Там при строителни работи бяха разрушени два гроба и един бе проучен изцяло. Възможно е да е имало още гробове, но при по-ранните изкопни работи да са унищожени. Проученият гроб даде ценни сведения за настъпването на имуществено разслоение сред населението по бреговете на Варненските езера. Инвентарът на гроба се състоеше от около 1 000 предмета сред които почти половината бяха от черупките на средиземноморските мекотели Денталиум и Спондилус.  Няколко извода могат да се направят от инвентара на това погребение. Богатството на инвентара  е непознато досега като сред мънистата от малахит се откриха и 31 златни мъниста, които всъщност са наистина най-старото злато на света. Бяха намерени и медни гривни и пръстен, което пък сочи не само за ранното започване на металургията на медта и златото в района, но и че от мед в ранния етап на металургията са правени накити и сечивата са по-късен етап. Този гроб бе намерен след откриването на късно енеолитният некропол при Варна и отстои на около 2 км западно от него. Същественото е  силното сходство на инвентара и разположението му при  скелета. Направената графична антропологическа възстановка на ранноенеолитният скелет показа удивителна прилика с този от гроб 43 на късноенеолитният некропол. Очевидно става дума не само за генетична приемственост, но и за едно и също общество, стигнало твърде рано високо в общественото развитие, непознато от откритията на археологията досега. Ако се добави и факта, че в погребалният ритуал, поради неговата консервативност, твърде бавно навлиза отражението на промяната в ежедневието може да се приеме, че процесът на разлагане на първобитните отношения е настъпило още по-рано.
Сред находките от ранния енеолит има много които се характеризират   с типични за епохата белези. Така например сечивата от камък – брадви и тесли са по-дебели в средата или около отвора. Керамиката се отличава с инкрустираните шахматни елементи, запълванията на врязани геометрични мотиви с бяла и червена боя, съдовете във форма на фруктиера (на високо, леко конично кухо столче). Срещат се и кухи подставки за купи или други съдове  с формата на четириъгълен паралелепипед  и плоска горна част с роговидни издатъци във всеки ъгъл. Срещат се и големи зърнохранилища (Суворово, Сава, Голямо Делчево). Идолната пластика все още не е така изявена масово и преобладават глинени и костни антропоморфни и зооморфни изображения. Сравнително малко в сравнение с масовия материал – керамика и сечива  са накитите от средиземноморските мекотели Спондилус и Денталиум.  Находките обаче от тях дават основание но проф. В.М.Массон от Санкт Петербург да определи гривните от Спондилус, намерени в една колективна находка до гр. Суворово, за най-ранните до монетни форми в европейската праистория.
Социалната структура за района все още остава не добре известна. Най-сериозни сведения ни дават разкопаните жилища при Суворово и ранно енеолитните  гробове при Варна. В едно от проучените жилища при  Суворово бяха намерени около 65 различни по форма и големина съдове, което надхвърля представите ни за едно обикновено за времето домакинство. Очевидно става дума или за занаятчийско семейство – керамик или за жилище на местен вожд.  Това потвърждава и вече споменатият гроб на вожд от гробовете при Варна.
Бързото развитие на обществените отношения във Варненско се дължат на казаните по-горе географски и природни условия. Все още остава неясно защо по бреговете на Варненските езера до този момент не са намерени потънали селища от ранноенеолитната епоха. Следи, освен споменатите погребения, които са на около 15 м над съвременното ниво на морето и са на същото ниво като късния некропол, има, но винаги по-високо от бреговете. Като най-вероятно обяснение може да се приеме съществуването на по-високо ниво на морето в този етап, нещо което не е доказано по друг начин досега. По-високо ниво  на водата от морето в долината на Камчия може да се приеме като обяснение за липсата на селища близо до бреговете в лонгозната, ниска част на този район.
Истинският подем в развитието на района има през късната енеолитна епоха. Освен проучената изцяло селищна могила при с. Голямо Делчево и късноенеолитният пласт при Сава, сведения за епохата има най- вече от откритият през 1972 година късноенеолитен некропол при Варна. Беше проучен още един некропол от късния енеолит  при Девня, а най-многобройни и все още непубликувани са находките от тази епоха  и  намерени в т.нар. до скоро наколни селища.

НАКОЛНИ ИЛИ ПОТЪНАЛИ СЕЛИЩА
Проучванията на тези селища, сега под водата на Варненските езера, водят своето начало от 1921 година когато се прокопава канал между Варненското и Белославското езеро. Тогава братя Шкорпил откриват първото селища под водата и по аналогия с такива в Западна Европа ги определят като наколни и съобщават сведения по Херодот, който пък видял такива през V в.пр. Хр. в днешна Македония. По-късно, през 50-те години, при строителството на  ТЕЦ-Варна, на пристанищата за дървен материал, Трансстрой и почти навсякъде  при всички видове строителни работи по двата бряга на езерата близо до водата или под водата. Последните  изкопни работи са от началото на 90-те години и след тях на археологическата наука са известни 13 крайбрежни, сега потънали, селища датиращи от времето на късната  енеолитна и ранната бронзова епоха. Откритите досега селища представляват истински  комплекс, непознат другаде не само в района на Югоизточна Европа. 
Съществуват данни за още други, неустановени с артефакти, потънали селища – в Корабостроителния завод, в канала между Девненското и Варненското езеро, в западния  край на пясъчната коса на острова под новия мост и другаде.

Със сигурност известните селища са:
1-южния бряг на канала близо до стария мост –енеолитна и бронзова епоха
2- пред сегашната фабрика "Христо Ботев"- бронзова епоха?
3- в двора на Морфлот, южно и съвсем  близо до късно енеолитният некропол - енеолитна и бронзова епоха
4- пред гара Тополите – бронзова епоха
5- Езерово –енеолитна и бронзова епоха
6- ТЕЦ "Варна" енеолитна и бронзова епоха
7- Арсенала – новия цех – енеолитна и бронзова епоха
8- Лъджата – стария цех – бровнзова епоха
9- Страшимирово – старата гара – енеолитна и бронзова епоха
10-Страшимирово – моста на старата жп линия-бронзова епоха
11- Западният край на Белославското езеро- енеолитна и бронзова епоха
12- При гара Повеляново – енеолитна и бронзова епоха
13- Балтата- между  гарите Повеляново и Разделна – под трасето на жп линията - бронзова епоха.

Отново трябва да се посочи, че потъналите селища се отнасят само към късната енеолитна и ранната бронзова епоха. За връзката или липсата на такава между двете епохи ще стане дума по-долу.
Късноенеолитните потънали селища  са осем на брой, но разположението им на разстояние не по-голямо от 18 км навътре по бреговете на езерата за епохата е твърде показателно и  значимо като брой за епохата. Находките от тях са едновременни, което определено сочи не само времето на разцвет , но и времето на заселване на бреговете. Веднага трябва да се посочи видимата разлика при разглеждане на керамиката от селищата с тази от некропола или от едновременни селища. Съдовете са сходни като форма, състав на глината и украса, а разликата е в това че керамиката от потъналите селища е с тъмен цвят и няма лъскава повърхност. Това се дължи на дългият престой под водата в анаеробен пласт. Същата изменяне на цвета имат и кремъчните сечива, които поради своя органичен състав и  дългия престой са с почти черен цвят.
Енеолитните селища са унищожени при строителни  и най-вече по време на драгажни работи и единствено на селището при новия цех на Арсенала са направени подводни археологически проучвания на малък участък от 25 кв.м. Там бе установено наличието на енеолитен пласт с дебелина до 0,90 метра, колове от жилища и много кости на животни. Не бяха установени жилищни нива или жилищни хоризонти, което дава основание да се твърди, че заливането на жилищата с вода е довело до нарушаване на стратиграфията, позната от културните напластявания в другите селища на сушата. Това може да бъде само при внезапно, бързо покачване на нивото и с достатъчно сила за да размие старите напластявания и стените на жилищата. Коловете, носещи стените на жилищата остават на мястото си и дават грешната по-късна представа че са от платформа, върху която са строени надводни жилища. Очевидно е, че нивото на водата се е задържало твърде дълго на новата височина, тъй като пласта от морски мекотели покриващ енеолитния пласт е значително мощен – до 0,90 м. И още по-важното е че в този пласт липсват артефакти, а също и цветен прашец – полен, което прави пласта хиатус или детритусен.  Следващият пласт над този е от времето на ранната бронзова епоха. Неговата дебелина  на места достига до 3,5 метра и той също е така хомогенен както по-ранния. Очевидно и тук има ново рязко покачване на нивото на водата в края на ранната бронзова епоха – около 2 100 г.пр.Хр.  и отново се е задържало. Навярно това е последното рязко покачване нивото на морето ако се съди от по-късните находки по бреговата линия на морето дори до наши дни. За това ще стане дума по-подробно в частта за бронзовата епоха.

Лекция Десета

Неолитното и енеолитното изкуство като огледало на земеделските култове. Най-ранни пластични паметници на Великата майка на боговете (Чатал Хююк). Праисторическата идолна пластика в днешните български земи: каменни, глинени и костени идоли.

Праисторическото изкуство в България

Но докато стигнем до там трябва да ви запозная и с праисторическото изкуство от нашите земи. От България не са известни палеолитни паметници на изкуството, имаме само сечива. Не е изключено един ден да бъдат открити. Напоследък горната граница на българския палеолит беше значително отдалечена във времето. Докато преди приемахме, че човекът се е появил у нас преди около 70 хиляди години, сега праисториците говорят вече за 150-200 хиляди години (Радунчева,2) Рисунките в една от галериите на пещерата “Магура” при с. Рабиша, Видински окръг са датирани от бронзовата епоха и за тях ще говорим отново по-късно. Специално изследване на праисторическото изкуство в България е разработено от ст.н.с. Анна Радунчева. Книгата е луксозно издание на София прес на чужди езици, издадена е още през 70-те години. Зрителна представа за праисторическите шедьоври може да се получи и от богато илюстрирания том I от академичната История на България.

Анна Радунчева е систематизирала материала от почти всички български музеи и по-изчерпателно е засегнала паметници, открити при разкопките на селищната могила при село Караново, Новозагорско. Това всъщност е най-яркият праисторически обект в България и по неговите културни напластявания вече повече от половин столетие се синхронизират почти всички резултати и открития от нови обекти. Другият важен обект, засегнат в книгата, това е т. н. Азмашка могила в Стара Загора, където сега са експонирани жилища от новокаменната епоха, Дипсиската могила при Нова Загора и селищните могили при Капитан Димитриево, Пазарджишко, Биково и Мулдава, Пловдивски окръг, Яса-тепе в самия Пловдив, Балбунар, Русенско, Завет, Бургаско, Чавдар,Софийско, Голямо Делчево, Варненско, Виница, Шуменско, селищната могила в Казанлък, Градешница, Врачанско и пещерите “Магурата”, Видинско и “Имамова дупка” , Смолянско.

В обхвата на праисторическото изкуство в България попада периода от началото на 5-тото хилядолетие пр. н. е до края на 2-то хилядолетие пр. н.е.

Сега, както казахме, можем да говорим само за развитие на изкуството в българските земи от новокаменната епоха насам. И то даже не от най-ранната й фаза, която се нарича безкерамичен неолит, а от малко по-късната, която започва у нас през 5-тото хилядолетие пр. Хр., както отбелязах.

Новокаменната епоха е най-забележителна с въвеждането на земеделието и скотовъдството. Споменах вече, че в историческата наука се употребява терминът “неолитна революция”, който произтича именно от преодоляването на етапа, когато човек е преди всичко ловец и той вече става земеделец и пастир. Някои племена дълги векове остават чужди на земеделието. Това са т. нар. “пастирски племена”, които и през средновековието, по време на великото преселение продължават да се движат динамично, търсейки пасища за стадата си, а понякога специализирайки се и в грабителските набези, които блокират живота на уседналите земеделски племена.

Една друга “революция”, осъществена през неолита е изобретяването на керамиката. И от керамика започват да се правят не само обикновени съдове за бита, но и такива, които обслужват култа към плодовитостта и към плодородието. Най-ранният период от тази епоха се нарича безкерамичен неолит. Тази негова фаза не е позната в България. Тук ние се сблъскваме само със съдове, които вече са хубаво изпечени и още от самото начало - богато орнаментирани.

Естетичното чувство на древния грънчар намира въплъщение преди всичко във формата и орнаментирането на съдовете, които търпят значителни промени във всеки период от праисторията. Тези промени понякога стават бавно, а понякога внезапно, без видима, или по-скоро доловима причина, така че почти е невъзможно да се установи връзка с по-древната културна традиция на предците. В това обаче едва ли може да се види някакъв бунт на по-младите поколения, насочен срещу по-старите.

Българският неолит се подразделя на три периода: ранен, среден и късен.

Ранния неолит обхваща края на 6-тото хилядолетие пр. Хр. и самото начало на 5-тото - наричат го в литературата Караново I. За този период са характерни стройни, високи съдове с форма на лале. Луковицата на растенията също е била образец за неолитния майстор. Най-същественото в декорацията е употребата на бяла и яркочервена боя. Бялата боя е получена от глина с такъв цвят. Любим орнамент е волутата в съчетание със зигзагообразни прекъсната линии. Неолитният майстор показва завидно владеене на геометричните орнаменти. Неговите произведения и до днес са предмет за подражание, особено от художниците модернисти. Получава се така, че най-старото е най модерно. Изследователите поставят ударение върху използването на стилизираната човешка ръка като орнамент. Понякога изпълняван в цвят, а понякога, на по-грубите съдове, в релеф. Това донякъде ни отправя към живописта на палеолита, където също се срещат изображения на разперени длани. Този мотив може да се види и върху антични паметници, като фронтона на куполната гробница в местността “Мишкова нива”, върху много надгробни плочи от Среднострумието, където се обяснява с необходимост от вендета и т. н. Раннонеолитната керамиката в различните части на днешна България има характерни особености. Така например в Северозападна България, в Деветашката пещера, близо да Ловеч е открит съд с бял пречупен кръст на червен фон. При друг случай казахме, че този знак е символизирал животворното слънце.

Най-интересното е, че през този ранен период се открива всъщност най-хармоничната и най-завършената като форма керамика. Откъде идва тази естетическа сила на неолитния човек. Защо той изведнъж започва да прави шедьоври без да има пред себе си никакви образци? Изглежда причината се крие в това, че той тогава е една частица от природата, която като че ли е нейно продължение. Той още е напълно идентичен със самата природа и както тя съумява да твори хармония, така и човешкото същество все още не й отстъпва по съвършенство. Затова още древните по инстинкт употребяват за тези времена словосъчетанието “златен век”. Каквито и висоти да достигне човечеството, колкото и съвършени апаратури да направи, шедьоврите на неолитната керамика винаги ще стоят като един висок жалон почти в началото на неговия път към съвършенство.

Особено внимание трябва да отделим на антропоморфните съдове, които се появяват още през най-ранната фаза на неолита. Те са характерни с прецизната си схематичност и с инстинктивната си архитектоника, която може да ни развълнува и днес.

Съдовете с антропоморфна форма и съдовете с изображение на ръка явно имат култов характер. С тях са били извършвани някакви възлияния, вероятно свързани с култа към предците и към плодородието, за което те биха били застъпници. В още по-голяма степен свързани с примитивните религиозни форми са глинените статуетки, които ние наричаме идоли с една християнска надменност. Дали Господ ще ни я прости? Мисля, че когато говорим за хората отреди 7 - 8 хиляди години трябва да проявяваме поне малко благоговение, защото става дума за хора отпреди потопа. Те са толкова близо до общата ни библейска прамайка Ева.

От ранната фаза на неолита  ни е известна само една мраморна фигурка на жена и няколко от глина. Още тук трябва да кажем, че през неолита за идоли се използува преимуществено глината като материал, през меднокамената епоха продължава да се използва глината, понякога камък, но вече се въвеждат и костените идоли и имаме даже златни. Поразява ни обстоятелството, че през ранната бронзова епоха почти отсъствува идолна пластика. Срещаме я едва в края на бронза и то преобладаващо по течението на Долния Дунав.

Но да се върнем на една забележителна глинена фигурка на жена, открита в Карановската могила и принадлежаща към ранната фаза на неолита. Тя е висока само 11.5 см. Главата е слабо заоблена, лицето има правоъгълна форма, липсва врат. Тялото обаче е доста грижливо изработено. Бюста е моделиран чрез две изпъкнали полукълба, разположени неестествено високо и много близо едно до друго. Изследователите приемат, че в това изображение не е вложена идеята за плодородието, защото коремът е плосък. Само седалищната мускулатура е прекомерно преувеличена. задната част на статуетката е моделирана грижливо. Гърбът е заоблен, леко маркирана е талията. Краката са разделени от дълбока врязана линия. И при други фигурки ваятелят от неолита също влага голямо умение при моделирането на седалищните части. Рядко се подчертават половите органи, но той е силно подчертан при една фигурка от центъра на София. Върху някои глинени съдове от неолита има изобразени човешки фигурки. На ранната фаза принадлежи един зооморфен съд - елен, който с изяществото си напомня полеолитните рисунки на елени от пещерите на Франция, за които говорихме в началото (№112). Той е открит в селищната могила при с. Мулдава, Пловдивско. Не е изключено по времето, когато неолитният човек вече е бил земеделец и скотовъдец, в определени тотемни реликти все още да се проявява неговото богато ловно минало.

В края на неолита се появяват оцветени глинени фигурки. От Карановската могила има един идол, който по архитектоника донякъде напомня т. н. Цикладски идоли (№68).

Каменномедната епоха е изключително богата в нашите земи. Като я споменем веднага трябва да се сетим за сензационния Варненски златен некропол.

Керамиката от този период е богато орнаментирана с преди всичко врязана и релефна украса. Почти липсват ярките, контрастиращи с  приглушени неолитни цветове. Много по-разнообразни са формите. Има повече антропоморфни и зооморфни съдове. Някои от орнаментите биха могли да имат стойност на пиктограми - т.е на някакви  обозначения идоли са. Забележителен е един култов светилник, открит в селищната могила при с. Градещница, Врачанско. Той е украсен със схематични човешки торсове (фиг.53). От това време имаме глинени модели на жилища, които също могат да се свържат с някакъв култ.

По-разнообразна става идолната пластика. Освен глинени и каменни вече имаме изключително много костени идоли, като по-ранните са призматични, по-късните са плоски и украсени с врязани линии и точки. През енеолита има изключително много глинени животински изображения. Една колективна находка е намерена в Бургаския квартал “Изгрев”. Сега, както казах, има и златни идоли. Един от първите златни идоли е открит в селищната могила при с. Кошарица, недалеч от курорта “Слънчев бряг, десетилетия преди сензационното  откриване на Варненския халколитен некропол, който поради многото злато започна да се нарича още “златен”.

На късния енеолит принадлежи  комплектът от идоли, миниатюрни масички, столове, съдове и някакви култови предмети, които формират една цяла култова сцена. Фигурите и съдчетата са покрити с магически орнаменти и няма съмнение, че този комплект е бил използван за ритуали, сигурно насочени към измолване на плодородие и благоденствие. Този култов комплект е открит в селищната могила при село Овчарово Търговишко (История на България, с.87). На това време принадлежи глиненият печат с пиктограми от Караново (ИБ,стр.89) Възможно е те да имат магическо съдържание, но кой знае. Така се мислеше и за паметници от критското линеарно “Б” писмо. Като го разчетоха обаче Вентрис и Чадвиг стана ясно, че повечето текстове имат така да се каже счетоводен характер. В тях става дума в повечето случаи за стопански неща, а не за богове.

Бронзовата епоха няма толкова богата идолна пластика. Но от това време са графичните рисунки в пещерата “Магура” при с. Рабиша, Видински окръг (ИБ,с.106). От този период е и огромното златно съкровище от Вълчитрън, Плевенско, което тежи 12.425 кг. Тези съдове се свързват с култови церемонии и се датират от XIII -XII в пр. Хр., т ест принадлежат към късната фаза на бронзовата епоха, когато в нашите земи вече са се заселили древните траки.

Лекция Единадесета

Варненският енеолитен некропол. Потънали в Черно море селища от енеолита и ранната бронзова епоха

Варненският некропол е една от най-големите археологически сензации на ХХ. Неговата значимост за развитието на европейската култура беше осъзната веднага след като се появиха първите съобщения и публикации за него. Основните находки тръгнаха да обикалят света с Тракийската изложба. В далечна Япония беше организирана тематична специализирана изложба, посветено само на Варненския златен некропол, както го нарекоха  българските археолози. Негов дългогодишен изследовател и популяризатор стана колегата Иван Симеонов Иванов, за съжаление вече покойник.

Много чужди учени са писали за енеолитния некропол във Варна. Но най-силни са публикуваните в албума Съкровищата на Варненския халколитен некропол, публикуван от Иван Иванов и издаден от Изд. “Септември” в София през 1978 г.

Та според най-големия специалист по история на металургията руския професор Евгени Черних. Той казва, че големите археологически открития наподобяват насочени взривове, които са едновременно разрушаващи и съграждащи. Те разрушават нашите стари представи за примитивизма на културата и социално-икономическата структура на древните общества и създават нова картина, нов образ на тези общества. След тези взривове настъпват нови направления в търсенията, преразглеждат се предишните критерии на научния подход към неразгаданите все още тайни на безписмената история.

До откриването на Варненския халколитен некропол Европа и нейният Югоизток, към който принадлежи Балканския полуостров се е считала за една от глухите покрайнини на древния цивилизован свят, люлката на който лежи в класическите области – Двуречието и Долината на Нил.Светлината от Изтока” Lux ex Oriente” само малко и то постепенно е огрявала тази покрайнина. Всички най-значителни постижения през периода VІІ – ІІІ хилядолетие пр. Хр. се смяташе ч, са ставали само на Изток и оттам са тръгвали в западна посока.

Серия радиовъглеродни анализи на материали от балкански паметници от епохата на ранния метал още преди откриването на Варненския некропол бяха показали, че епохата на метала на Балканския полуостров е много по-стара, отколкото се мислеше преди това.  След това бяха открити гигантски медни рудници от V-то и ІV-тото хилядолетие пр. Хл в Южната част на България. Това опроверга за зачатъчното състояние на минно-металургичното дело в Югоизточна Европа. Апогей на всички тези открития е откриването на “златния” некропол във Варна, раван на който не познаваме в областите, традиционно считащи се за люлката на световната цивилизация и култура.

Варненският некропол с неговия до голяма степен загадъчен ритуал на “символични гробове”, в който са намерени твърде много златни украшения и други уникални изделия, грамадните медни рудници от типа на Аи-Бунар до Стара Загора са оставени явно от местни племена, а не от пришелци. Този факт е безпорен, но той поставя трудни проблеми: как да се разшифроват ярките, но за нас до голяма степен неясни черти на погребалния обред; основните постановки на религиозните възгледи на носителите на златната култура, какъв е бил уровенът на социално-икономическото население на Югоизточна Европа, каква е по-нататъшната съдба на тази удивителна култура, която Черних в руското списание Природа нарече “една неосъществена цивилизация”?

Според него народите на Югоизточно Европа през ІV-тото хилядолетие пр. Хр. плътно са се доближили до уровена на държавната цивилизация, но тази цивилизация е останала неосъществена и причините за това са неясни.

Всички тези проблеми скоро се появиха и бяха поставени на дневен ред на цяла редица световни научни форуми. И великолепният археологически комплекс на Варненския некропол още дълги години, ако не и векове ще събужда спорове, ще ражда хипотези, които непрекъсната ще бъдат дискутирани, отхвърляни или приемани. Учените ту ще се приближават ту ще се отдалечават от истината, но действителното присъствие на Варненския халколитен комплекс ще остане завинаги.

Енеолитните култури привличаха вниманието и с други свои особености още преди откриването на Варненския некропол. В Карановската могила вече беше намерен капак на съд с пиктограви – една първична писменост. Пиктограми бяха открити и в с. Градещница, Врачанско. След откриването на Старозагорските рудници и доказването на широкото разпространение на произведената тук мед чак до средното течение на Днепър археолозите затаиха дъх. Те вече имаха на въоръжение т. н. спектрален анализ и това им помагаше точно да установяват от кои месторождения е произведено всяко метално сечиво където и да се откриеше то. Времето от средата до края на ІV-тото хилядолетие все повече озадачаваше археолозите. И именно тогава излезе на бял свят Варненският халколитен некропол

Намерен при случайни строителни работи в западната индустриална зона на Варна  през есента на 1972 година  Варненският некропол скоро се превърна в едно сензационно научно откритие, чието значение надхвърля значително границите на праисторията за съвременна България. Откривателят на първите златни предмети стана багеристът Райчо Маринов. Копаейки в западната зона на Варна канал на дълбочина 1 40 м. той попада на много златни предмети. За него музеен авторитет е основателят на Дългополския музей Златарскии той носи предметите там. Учителят по история Златаррски обаче веднага схваща значимостта на откритието и незабавно се обажда във Варненския археологически музей. Слава Богу, че там имаше авторитетна научна група и научните сътрудници Михаил Лазаров и покойния Иван Иванов меднага предприеха разкопки на мястото на находката. Научен консултант на проучвателите става споменавания многократно в нашите лекции проф. Георги Георгиев по това време шеф на Праисторическата секция при Археологическия институт.

До края на 1976 г. на площ от 3 000 кв. м. бяха открити 81 гроба. Заедно с няколко изолирани находки те се датират от края на халколитната епоха.

Какво ново ни донесоха тези разкопки. Те обогатиха нашите знания с много нови сведения и факти за погребалния ритуал по това време – края на ІV-тото хилядолетие пр. Хр. Заключенията правени въз основа на разкопките можеха да се съотнесат и към по-старите епохи, защото погребалните ритуали са изключително консервативни.

Не по-маловажни са самите богати, пищни археологически материали, открити при разкопките. В конкретния случай това е гробен инвентар, но повечето от откритите предмети са употребявани и в ежедневието, защото това са оръдия на труда, предмети на бинта, украшения и предмети на култовите практики. Най-после тозе богат материал предполагаше едни достоверни заключения за високата степен на халколитната култура в района на Варна и изобщо в целия Европейски Югоизток.

Гробавета могат да се класифицират по следния начин:

Първата група са т. н. символични гробове. В тях не са били намерени човешки скелети, макар че добре документираните гробни ями са издълбани като за действителни погребения. Всички символични гробове обаче имат инвентар, който в някои случаи е многоброен и разнообразен. Какво е предназначението на тези символични гробове? Кенотафи са известни и от други некрополи. И в тях обикновено се откриват по няколко предмета, които са били притежание на изчезнал или загинал далече близък на рода, извършващ символичното погребение. От халколитната епоха обаче такъв вид кенотафи са съвсем малко. Ориентацията на варненските кенотафи абсолютно съвпада с ориентацията по посоките на света на действителните погребения от некропола. Като задължително правило в кенотафите винаги има златни предмети и само в тях се срещат корубести костни идоли и мъниста от черупката на Dentalium. Иван Иванов е разкрил общо 25 символични гроба и те съставляват 30 % ат общия брой на разкритите погребения. Затова е трудно да се предположи, че символичните погребения са посветени на изчезнали членове на племето или рода.

По количество и разположение в гроба символичните погребения се делят на 4 групи и ако са отражение на социална структура на племето следва да се предположат четири социални групи. Това обаче не съответства на делението, което предполагат видовете действителни погребения. Тези данни дават основание при интерпретацията на символичните гробове търсенията да се насочат към тогавашните религиозни представи и вярвания. За тях е известно малко, макар да има пиктограми, те още не са разчетени и разтълкувани, т. е. засега все още сме в безписмено общество. Знае се, че на този етап религиозните представи се характеризират с политеизъм. Освен това напредналите в своето развитие етнически формации вече са познавали антропоморфизма и са почитали боговете си в човешки образи.

При единият вид символични гробове с богат и разнообразен инвентар подреждането на вещите е такова – все едно са подредени около скелет на човек с нормален ръст. Друг гроб от този вид се отличава преди всичко с 30-те златни пластинки, схематично представящи животинска фигурки. Към тези зооморфни изображения трябва да се добави и удивително точния модел на астрагалус от дребно животно. Такова акцентуване върху животински фигурки най-вероятно може да се тълкува и да се свърже с култа към животните, които е отглеждало това скотовъдско племе.

Особено внимание при изясняване на символичните гробове посредством системата от вярвания трябва да се отдели на три гроба от друг вид. Във всеки от тях има по една глинена маска на човешко лице с нормални размери. Върху маската са поставени златни предмети, които маркират или символизират части от лицето. На челото има триъгълна диадема, очите са представени от кръгли конвексни (изпъкнали) пластинки. Устата е маркирана чрез правоъгълна пластинка, под която в глината са малки гвоздейчета, символизиращи зъбите. На външния ръб на ушната раковина са направени отвори, в някои от които има нанизани халки. Под маската се намират златни антропоморфни пластинки, поставени в средата на огърлицата от златни, кварцови и минерални мъниста. Известно е от по-късните епохи, че божествата са  представяни със свои атрибути, иконографска характеристика и пр. Може да се приеме, че златните предмети от глинените маски са израз именно на такава характеристика. Подкрепа на тази хипотеза има в почти пълната идентичност на предметите върху маските и порядъкът в нареждането им. Търсенията в интерпретацията на символичните гробове биха могли да се продължат и в други насоки – хероизиране на мъртвите, култ към предците. Несъмнено е обаче, че символичните гробове са израз на сложен, неизвестен от откриването на Варненския некропол ритуал от халколитната култура. Той е отражение на високо развито религиозно мислене.

Нови данни за погребалния ритуал през меднокамената епоха ни дават и гробовете със скелети. Те се обособяват в две групи. Първата група е със скелети, положени по гръб в изпъната положение. Преди откритията във Варна този начин на трупополагане не е бил известен в нашите земи, с изключение на аналогиите от Девненския некропол, който е съвсем близо до Варненския. Погребаните следователно са принадлежали към една и съща етническа група. Археологическите данни определят крайбрежната зона на днешна Североизточна България като локален вариант на Балканската халколитна култура. В тази зона съществуват редица местни особености и елементи. Общи характерни черти Варненските погребения от втората група скелети и материалите от тях имат със синхронните поселения от други части на страната. Тези скелети са положени на една страна (в повечето случаи на дясната). Този начин на полагане, наречен още хокерно погребение си среща в много страни и в по-ранни епохи. Във Варна са открити 10 хокера, които по съдържание на инвентара и разположението му са аналогични с останалите нехокерни погребения. Това показва, че изпънатите и хокерните скелети принадлежат на една и съща етническа група и се датират в едно и също време. И двете групи гробове имат в общи линии еднакво количество инвентар. Единствено изключение прави богатото съдържание на гроб със скелет в изпъната положение, на който ще се спрем след малко.

Варненският енеолитен некропол с многобройните си и разнообразни предмети допринася много за изучаване на културата на тази праисторическа епоха. Повечето находки са цели и добре запазени и това рядко се среща при разкопаване и проучване на селища. Особен ефект предизвикват златните предмети. Не само естеството на метала ги прави интересно. Поразява количеството и разнообразието непознати досега от други толкова мащабни открития. Във Варна са открити повече от 2 000 златни предмета. По форма те се класифицират в 28 основни типа и имат общо тегло 5.5 кг. Чистотата на златото е 23.5 карата. Значи така както се среща в природата. Само незначителна част от находките имат примес от сребро или мед, което се счита за естествено явление от специалистите по металургия и металознание. Що се отнася до техниката на производство те са направени предимно с коване и ретуширане с пясък на получилите се грапавини впоследствие. Накрая предметите са били полирани посредством търкане в парче плат или кожа. Върху много предмети са запазени следи от самата обработка. При наблюдения върху формите на златните предмети най-напред може да се помисли, че геометрични форми като кръг, цилиндър, трапец, правоъгълник, конус сфера и други са постигнати от древния майстор като най-лесни за изработка. Това е заблуда. В действителност не е така. Много от предметите са малки по размери и за тогавашните технически възможности са голямо постижение. Липсата на допълнителна украса също не може да се счита за слабост и неловкост. Обяснението се крие другаде. При сравняване на формите на златните предмети с геометричните мотиви, с които са украсени глинените съдове, лесно може да се види голямото сходство. То не е случайно, а се определя от една и съща закономерност. Производството на всички предмети е подчинено на едни и същи изисквания., на един и същ стил. Това е геометричният стил на халколитната епоха, който се характеризира със силна стилизация, с чисти и строги линии.

Накратко трябва да се изтъкне и предназначението на златните предмети. Малка част от тях биха могли да се натоварят с култово значение. В това отношение трябва да обърнем внимание на намерените в трите символични гроба и при един от скелетите жезли.. Единият от тях представлява каменна брадва, върху чиято дръжка е била облицована със златни тръбички. Дръжката е преминавала през отвора на брадвата и върху тази част също е поставена тръбична, но с формата на затворен наконечник. По острието на брадвата не се откриват следи от употреба, докато около отвора много дол(бре ричат следите от триенето на златните тръбички в камъка. Ясно е, че това не е просто една богато украсена брадва, а е символ (инсигния) на властта. Друг от жезлите е по-различен. При него каменната  бродва липсва и на мястото й е поставен златен предмет със сложен профил. До жезъла се открил подпрян един златен предмет с неизеснено предназначение, но има основание да се счита, че е част от жезъла и е свързан с неговите функции. Жезлите са красноречиво доказателство и израз на висша светска и култова власт едновременно. Към култовите златни предмети се отнасят и златните антропоморфни пластинки. Някои изследователи ги считат за силно стилизирано човешка лице, други за човешко тяло. Интерпретират се и като идоли или амулети. Тези пластинки се откриха върху гърдите, носени като украса. Някои предмети имат неясно предназначение.

По различно е значението на един друг предмет, открит в областта на таза до дясната бедрена кост на  мъжа с много богат гробен инвентар. Този предмет има конична форма и малък отвор в тясната част, а до ръба на тилната му част са направени малки отвори. Предмети с подобна форма има от глина и ги интерпретират като фалоси. Очевидно фолосът е бил пришит отпред на дрехата и може да се счита като символ на оплодителната мъжка сила, необходима за продължение на рода.

Но да се върнем към кенотафа или гроб № 36. Вече споменах, че там са открити животински фигурки и главички на животни, свързани с култа на плодовитостта на животните. Към тези фигурки трябва да се добави още една, произхождаща също от символичен гроб. Тя също не носи точните белези на вида и пола на животното. Интересно е предназначението на споменатия вече астрагалус. Голямата му прилика с реалните астрагалуси от дребни животни не изчерпва всичко. Страните му са добре изгладени и пригодени за игра. Нещо повече – в средата на вътрешната страна е направен малък отвор, което позволява  да бъде носен или окачван. Очевидно е широкото разпространение на играта с кости. Дали тя е имала божествен характер или древният майстор като любител на тази игра се е пошегувал. Трудно е да се разбере. От други находки на костни страгалуси се заключава, че през халколита тази игра е била разпространена. Не е изключено обаче астрагалусите да са използвани при някакв свещенодействие за здраве и плодовитост на добитъка.

Останалите златни предмети са накити. Най-многобройни са най-малките – мънистата. Те имат различни размери – от 4 до 15 мм. И формите им са различни. Те са цилиндрични, със заоблени ръбове, биконични и сферични. Изковани са от много тънки пластинки и всяка от тях има в перифирията си малки дупчици (обикновено 4) за пришиване към дрехите. По местата на откриването се заключава, че те са стояли на различни места по дрехата, както отпред, така и на гърба. Най-гъсто са били разположени на гърдите, а в долния край на дългите дрехи са образували хоризонтален пояс. Към малките по размери украшения се причисляват и халките с отворени и застъпени краища, трапецовидни и луновидни аплекации, спирални ленти и др. (7,1) Значително по-рядко се срещат масимните златни предмети. Това са корубести гривни, плътни гривни с кръгло сечение, нагръдните плочки и наконечници (5,6). Две други гривни имат в средата жлеб (13).

Важно за кпроучването на халколитната култура са и медните предмети от некропола. До издаването на Албума през 1978 г. са били открити 60 медни сечива и наките. Повечето от тях имат паралели и вън от България, но се срещат и характерни само за причерноморския район. От това се прави извода, че те са произведени в Черноморските области. Голяма част от местните предмети са сечива (32,33). Това е почти целият набор от бронзови сечива – брадви с дупка и без дупка, клинове,, длета, игли, шила. Сред тях със своята форма се откроява една неизвестна от други места брадва (32, горе). Тя има дъговидно тяло с конична тилна част, а челната е със силно разширено навън триъгълно острие. Кръглият отвор се намира близо до острието, което прави брадвата твърде неудобна за работа.. Може да се допучне, че тилната част е използвана за някаква специфична дейност. От Варненския некропол произхожда и единствения досега в Югоизточна Европа меден връх на копие. Накитите изработени от мед са малко. Открити са гривна, 4 пръстена и една игла за коса. Слабото им присъствие навярно се дължи на “конкуренцията” от подобни златни украшения, които са били предпочитани от обитателите на Варненско през халколита. Към посочените накратко данни за изделия от мед е нужно да добавим, че наред с практическото предназначение те имат и естетически качества. Това всъщност са произведения на енеолитното изкуство.

В много от гробовете са открити кремъчни оръдия. Повечето са пластини-ножове. Няколко от тях са дълги над 35 см., а един е дори 44 см. Тези размери ги правят трудни за използване и изследователят Иван Иванов допуска, че този размер е израз на големите възможности на кремъчната халколитна индустрия. Откритите кремъчни стъргалки са единични. Има и резци за сърпове. Всички сечива от кремък носят белезите на тогавашната технология, достигнала връх в развитието си. Подобен предел се забелязва  и при малкото каменни сечива. Този малък брой на каменните сечива може да се обясни с обстоятелството, че в края на халколита те са били заместени от медните, които са много по трайни и подлежат на ремонт, източване и т. н. И тек халколитния варненец е проявил своята артистичност при фината обработка на камъка и при постигане на идеално съразмерни форми. Естетически постижения има и при изработката на няколко съдчета от мрамор. Те са плитки, разлати и с много малко дъно. Сигурно са  били използвани за хавани. До този извод се стига след като след като в едно от мраморните съдчета е открито малко гладко камъче, използвана за стривалка. (41). В един от символичните гробове е бил открит мраморен рог (34), в който е имало няколко златни мъниста. Това напомня на изследователя за постоянния атрибут в по-късното изкуство, наричан още “рог на изобилието”. Естествено този извод се нуждае от нови аналогии и потвърждения. Може би по посока на заключението за един прарог на изобилието говори и украсата на този мраморен рог с червена боя по устието. От фин мрамор е изработен и един корубест идол, който от вътрешната си страна има 5 златни конвексни апликации (36).

През меднокаменната епоха широко разпространение имат изделията от кост – копачки, сохи, гладилки и украшения. Намерени са били и във Варненския некропол. Сред костните изделия има и корубести идоли както, споменах, Преди варненското проучване такива идоли са били откривани само в селища и някои специалисти са направили прибързан извод, че корубестите костни идоли имат утилитарно предназначение.. Те са приели, че формата им отговаря на силно стилизирана човешка фигура (39). Размерите им варират от 12 до 21см., но дъгата на извивката при всички е почти еднаква. Ако се съди по нея за размера на костта , от която са изработени се оказва ,че нейният диаметър трябва да бъде над 35 см. Следователно костта е била подлагана на допълнителна обработка до получаване на точно определената форма. Върху някои от идолите, както видяхме, има златни конвексни апликации (36). Подобна украса не е случайна и трябва да се свърже с особената почит към този символ или идол. В насипа на един от гробовете е била открита долната част на плоска костна статуетка, изобразяваща жена (46). Такива изображения са широко разпространени и добре познати в нашата страна.

Във всички гробове са били открити украшения от различен материал. Както при златните накити и при тези украшения мънистата преобладава (37,38). Повечето са изработени от черен и зелен минерал, каолин, кварц. Тези мъниста също свидетелстват за висше умение, защото по твърдост минералите, от които са произведени отстъпват само на благородните камъни. По форма мънистата от кварц са многостранни двойнопресечени пирамиди с добре полирани стени и цилиндричен отвор. При някои от мънистата броят на стените достига внушителната цифра 22. Има мъниста и от черупки на мекотелите Spondylus и Dentdlium. Тези от Dentalium не са обработвани допълнително и наброяват повече от 12 000. Тяхното значение нараства, защото тези мекотели не са известни в басейна на Черно море, а те са били донасяни от района на Средиземноморието.

Откритата керамика заема значително място сред погребалния инвентар. Почти във всеки гроб има поне по едно съдче. Обичайно са се откривали 2 – 3, а богатите гробове до 6 съда. Докато при останалите материали, както видяхме, почти винаги личи високо професионално умение, това качество липсва при керамиката. Даже по-голямата част от съдовете са били открити в такова състояние, че не било невъзможна да се реставрират. Изследователят не допуска тази небрежна направена керамика да отразява уменията на халколитните грънчари. От същата епоха има съвършени съдове. Той допуска, че съдовете от некропола са били предназначени за погребални дарове и затова не са особено качествени. Някои от съдовете са били недобре изпечени, а други са били направо от сурова глина.

По запазените съдове много често се среща украса от геометрични орнаменти, направени с графит или с червена минерална боя. Маниер на украсяване е редуването на добре полирани с оставени груби, незагладени пояси. По правило украсата се разполага в горната част на съда или от вътрешната страна на разлатите купи и подноси. При класификацията по форма се установяват 10 основни типа. Те почти всички са известни и от други халколитни обекти. Най-често се срещат т. н. етажнопрофилни съдове с капак (42). И от халколитните селища са известни подобен тип съдове, но те са с по-големи размери и са служели за хранилища на зърнени храни. Находките в некропола са по-скоро модели на такива хранилища и в тях е вложен символичен смисъл – да пазят основната храна в задгробния живот. Следващият по разпространение тип са купите, следвани от разлатите паници и малките съдчета. В три гроба със скелети е бил открит по един съд поставка (40). Те имат сфероидна форма, отворени са и от двете страни, като на горната имат 4 израстъка, от които съдът се стеснява леко надолу и навътре. Върху тази част са били поставени други по-малки съдове и това е било установено при един случай. Външната повърхност на трите открити съдове-поставки е украсена с геометрични орнаменти, разположени в пояси.

Истинско съвършенство и майсторство се демонстрира в изработката и украсата на два съда, открити в един кенотаф, символичен гроб. Формата им и мотивите на украса са познати от други съдове. Новото се състои в начина на декориране. Вместо графит, червена боя или друг оцветител украсата е изпълнена чрез златна боя. С особено изящество се отличава единият от съдовете (43). Това е широк, разлат поднос с диаметър 53 см.. В лабораторията на Археологическия институт при Съветската академия на науките е бил направен технологичен анализ на изработката. Установено било, че древният майстор умело е използвал смес от изпечена шамотна и сурова глина, след което прибавил дървесна пепел . Обикновено нейното добавяне се практикувало при големи съдове като предпазна мярка против напукване при изпичането. Най-висока оценка и възхищение предизвиква самата украса. Съотношението фон-рисунка е перфектно и представлява голямо постижение на енеолитния майстор. Строгите и чисти геометрични фигури са умело балансирани с тъмния полиран фон, така че би могло да се разглеждат като негатив. Украсата представлява група геометрични фигури, повтарящи се четирикратно и свързани помежду си във форма на развита и запълнена свастика.. Композицията като цяло създава усещането за движение, за непрекъснато развитие и преливане. В центъра на тези мотиви се намира кръглото и леко изпъкнало дъно. То може да бъде възприето като символ на слънцето  - вечният източник на живот и движение. Този съд безпорно може да се отнесе към шедьоврите на халколитното изкуство и изобщо към най-високите постижения на праисторическото изкуство.

Варненският халколитен некропол има значително място и при изучаване на социално-икономическото развитие на халколитното общество. Той ни говори за една по-висока степен на обществено развитие на халколитното общество в Европейския Югоизток. Има сигурни данни за разпространение на занаятчийското производство в това общество. Материалите от некропола предполагат съществуването на различни професионални умения. Те говорят за наличието на специалисти по добиване, топене и обработка на злато и мед, грънчари, каменоделци и бижутери. Доказателствата за контакти със Средиземноморието, изразяващи се в наличието на черупки от Dentalium и Spondylus дават основание да се счита, че определена група хора са се занимавали с презморска търговия. Това са били първите търговци и те едва ли са пренасяли само украшения. За да се получи точна представа за степента на развитие, трябва да се направи съпоставка на количеството инвентар в гробовете със скелети. Вече изтъкнах, че според инвентара имаме бедни и богати гробове т. ест погребани са богати и бедни хора. Бедните по правило имат от 1 до 3 глинени съда, кремъчен нож, понякога медни предмети и съвсем рядко златни. На богат човек до 1978 г. е бил известен само един гроб № 43 (обр.2). Разликата между него и другите гробове е огромна. Само златните му предмети тежат 1516 гр. Скелетът в гроба е на около 40 – 50 годишен мъж, който е имал атлетическо телосложение. Даровете и накитите са изключително пищни. Зад главата и над и над нея са били поставени златни апликации и халки(20). На гърдите са се открили няколко златни мъниста от огърлица в 3 или 4 ръбести гривни (18). На лявата ръка до златните  гривни е имало и трета от Spondylus. Върху китките на ръцете бил поставен наниз от златни цилиндрични мъниста (29). Мястото на дългата до петите дреха е било очертано от златни конвексни апликации, златни, кварциви и минерални мъниста. В гробната яма на различни места са били открити медни и каменни сечива, глинени съдове и пр. До дясната бедрела кост е имало,както споменах, златен фалос (24). Важно значение за определяне мястото на погребението в халколитната социална йерархия има поставения в дясната ръка на мъжа жезъл. Жезълът е безспорен знак на висша власт, упражнявана от погребания. Копието до лявото му рамо и неговата дръжка, маркирана с 4 златни обковки конкретно говори за упражняване на военна власт. Рязката отлика в инвентара говори за силно изразена имуществена диференциация можи би директно подсказва, че това е царско погребение. Този цар едва ли е управлявал само едно един роди или едно племе. Напълно е възможно под скиптъра му да са били няколко племена, което означава, че в района на Варна още през халколита е имало някаква форма на държавно обединение. Това не е една неосъществена цивилизация, както мисли Черних. По всичко изглежда, че при Варненския накропол ние се докосваме до най-старото държавно образование в Европа. Новите находки от Карловски ще позволят по-нататъшното изясняване на държавническия характер на халколита и бронзовата епоха в днешните Български земи. Находките от Карловско още не са публикувани. Те обаче бяха изложени и могат да се видят в НИМ. Не е изключено те да се окажат следващата брънка във веригата при изучаване на прадревната европейска държавност.

В резултат на проучванията до 1991 година (разкопките не са завършили – остават около 30 % от предполагаемата територия) са открити 294 погребения. Всички те се отнасят в края на енеолитната епоха (4 600 – 4 200 г.пр. Хр. покалибрирания метод на С-14 или 3 500 – 3 200 пр.Хр. по конвенциални дати). Хоризонтална стратиграфия на некропола  е рудно да бъде направена, но очевидно е че некропола съответства на края на епохата.

Намерените гробове, които са се добавили след излизането на Албума от1978 г. вече се класифицират по наличието на скелет и неговото положение на три основни групи.
Първата група е на т.н. символични гробове.  Основната отлика от останалите освен инвентара е липсата на човешки скелет или кости. Те са общо  57 броя и самите те по разнообразието и количеството инвентар се подразделят на 4 подвида: Богати. Само  3, но в тях е съсредоточено по-голямата част от златните предмети, а и от другите видове находки тук са най-представителните.  Значително място в тези гробове са жезлите или скиптри, символ на висша светска или духовна власт. Вторият подвид са гробовете с глинени маски на човешки лица. Те също са само три и са намерени сравнително близо един до друг, което  говори и за тяхното сходно предназначение. И при трите има триизмерно изображение на човешко лице от глина, с размери близки на човешките глави. На особено важните места от лицето са поставени златни предмети – триъгълна диадема на челото; леко изпъкнали кръгли пластинки на мястото на очите, правоъгълна пластина  за уста и под нея златни пирончета за украса. На периферията на ушната раковина са нанизани халки – 5 на лявото и три на дясното ухо. Под лицето се намери огърлица съставена от златен антропоморфен амулет и разнообразни мъниста. Близки по състав са и даровете поставени в средата или другия край на гробната яма. Третият подвид  са символични гробове  от известните от различни епохи кенотафи – празен гроб – общо около 40 броя. Намерени са предмети и керамика, но липсват също човешки кости. Инвентарът е по-богат от този на обикновените гробове – злато и мед се среща при повечето от кенотафите. Последният вид – около 10 гроба, е с по-особен вид на погребалния ритуал. Гробовете са по-дълбоки от всички останали – до 2,50 м от нивото на терена и при тях има намерени кости от човек, но те са натрошени и не в анатомичен порядък. Това говори убедително в полза на препогребание, тъй като инвентара в повечето случаи е в пълен порядък. Анатомичните изследвания установиха, че някои от костите – черепа в един от случаите е с нарастване от вътрешната страна, което води до психични смущения.
Втората група гробове са със скелети в изпънато положение по гръб – 99 броя. Общото при този вид гробове е сходството в количеството инвентар и разположението му, което дава основание да се счита че те принадлежат на една и съща група в обществото. Някои находки и анатомични изследвания показват, че повечето гробове от този тип принадлежат на мъже. Единствено изключение прави гроб 43, който е с изключително богатство – над 1 ,5 кг златни предмети, много медни сечива и други. С наличието на жезъл и с видовете находки този гроб е с доста сходен инвентар с най-богатия от символичните гробове – гроб 4.
Третата група  гробове е със скелети в свито положение на едната страна – почти винаги на дясната. Те са общо 67 гроба. Наричани и хокери тези гробове са познати от други некрополи у нас. И тук има правени анатомични изследвания, които показват че при тази група преобладават скелетите на жени. 
Част от гробовете със скелети бяха силно разрушени и не се установи тяхното анатомично разположение. Може да се приеме, че принадлежат към основните групи със  скелети – в свито или изпънато положение.
Особеното място на некропола се дължи и на богатството и разнообразието на находки. Такива бяха открити в почти всички гробове. Изключение правят само 21, но пък повечето от тях бяха и силно разрушени от времето и е възможно и находките от тях да са разрушени. Възможно е да е имало и предмети с органичен характер и да са изгнили. Само златните предмети са повече от 3 000 и с тегло над 6 килограма.  Важно значение има разпределението на златните накити и предмети по гробове. От 294 гроба има злато само в 62, но от тях само в богатите символични 1, 4 и 36 и гроб 43 са над 5 килограма. Съществуващото разнообразие на златните предмети – над 38 вида като има и много разновидности – например мънистата са 5 подвида. Непознато е и количеството находки от други материали – медните изделия са над 160; кремъчните – над 230; почти 90 от камък и мрамор . Значително количество черупки от средиземноморски мекотели  - Dentalium и Spondylus  се намериха като инвентар. Над 12 200 са черупките от Dentalium и те не са обработвани допълнително. Друго важно за този вид находки е че почти всички са намерени в символични гробове. От Spondylus са около 1 100 накита – гривни, мъниста и апликации. Те се срещат при всички гробове. Керамиката –  над 650 глинени съдове е доста често срещан инвентар и за нея трябва да се посочи, че само няколко съда са добре изпечени и с изключително майсторство при изработката. Останалите са само изсушени или лошо изпечени и това навярно е свързано с осъзнаването на погребалния ритуал.
Находките като инвентар, разположение и количество, видовете гробове във Варненския некропол и големия комплекс от потънали селища  както и други факти дават основание да се приема, че в района на Варненските езера се е зародила първата европейска цивилизация. Количеството злато намерено във Варненския некропол надвишава като брой и тегло всичкото праисторическо злато от същата епоха намерено по света взето заедно.

AЛекция Дванадесета

Бронзовата епоха. Преходът от къснобронзовата към ранножелязната епоха. Характерни археологически обекти.

Бронзовата епоха е датирана във времето 2 800 – 1200 г.пр. Хр. и се дели на три периода – ранна 2800- 2100, средна –2100 –1650 и късна 1650-1200 г.пр.Хр. Основната група от находки във Варненския археологически музей произлиза от драгажните работи в езерата и тя се отнася само за ранната бронзова епоха. Отделни находки са намерени на платото над Девня.  По-горе бе казано, че селищата от ранната бронзова епоха припокриват тези от късната енеолитна епоха. Освен това те са значително по-големи като размери – достигат до 400 метра дължина успоредно на бреговата ивица на езерата.
Важната особеност за бронзовата епоха във Варненско е липсата на връзка с предходната епоха. По-горе бе казано за пластовете под водата и тяхното прекъсване с празен пласт между тях. Това е лесно установимо и при сравнение на материалната култура на едната и другата епоха. Изчезват ниските разлати съдове, украсени с боя, графит и или инкрустирани геометрични мотиви.  Появяват се кани с дръжки и скосени устия, паници и аскоси. На преден план излиза само врязана и набодена украса, образуваща пояси по плещите на съдовете. Друга е и повърхността на съдовете, а  и състава на глината се различава. Изчезва напълно идолната пластика, променя се формата на каменните брадви. Тези аргументи за промяна на материалната култура всъщност показват смяната на населението. Остава неизяснено защо новото население се е настанило на мястото на старите енеолитни селища. Дали все пак разликата между двете нива на морето не  е твърде дълга във времето и новите заселници са намерили следи от старите селища. Дендрохронологични изследвания на колове от селището при Арсенала показват устойчивост на двете групи проби – от енеолитната и от бронзовата епоха. Не бяха открити от проучените проби такива, които да се застъпват, т.е. разликата между двете епохи е по-голяма от възрастта на изследваните дървета. Важно за изучаването на бронзовата епоха е това, че във всички  потънали селища – 13 досега има находки от бронзовата епоха. Размерите на селищата от тази епоха също превишават тези от предходната епоха. Това води до извода, че новото население е не само друго като етнически състав, но и по-многобройно. В района на Варненско не са намерени селища от същото време, което пък води до евентуалното пристигане на новите заселници по крайбрежни пътища. За находките от потъналите селища е характерно откриването на дървени предмети каквито не може да се открият в обикновените селища от праисторическата епоха. Възможно е при проучванията да бъдат намерени и много други органични материали – кожа, тъкани, плетки - всички запазени в анаеробната среда под водата.
Средната бронзова епоха (2100- 1650 г)почти не е представена от находки във Варненско, което пък дава основание да се приеме, че започва ново преструктуриране на населението като място на живот. Повишеното ниво на водата в края на ранната бронзова епоха се запазва и местните заселници отиват другаде във вътрешността на страната. Находките от тази епоха са много малко и случайно открити.
Късната бронзова епоха (1650-1200), както във Варненско така  и почти в цялата страна, показва ново разместване на  населението. Миграционни процеси и нови контакти са засвидетелствани през ХІІІ-ХІІ в.пр.Хр. чрез колективни находки от сърпове при Суворово,  бронзови сечива. Един меч, намерен в землището на Черковна, е уникат за това време и носи характер на произведение от степните райони. Самото наличие на колективни находки и намирането на метални изделия без следи от употреба очертават не само търговските пътища и връзки, но преди всичко бележат несигурността на времената.  От друга страна типичните и еднакви сечива говорят за нарасналия обмен и появата на пред монетните форми в търговията.
Със започването на желязната епоха етническите процеси вече приемат познатият от историята епоха облик. Траките вече трайно са настанени по нашите земи. Започва и гръцката колонизация. Траки и колонисти активно си съжителстват. Във Варненско се проучени много тракийски некрополи, които чрез находките показват и връзките с древна Гърция и своето самостоятелно развитие.

Лекция Тринадесета

Бронзовата епоха във вътрешността на България

Бронзовата епоха в Българските земи

Катинчаров, Румен. Проучвания на бронзовата епоха в България (1944-1974). – Археология, ХVІІ, 1975, кн. 2 1-17.

Преди Втората световна война нашите праисторици са се натъкнали на културни наслоявания от бронзовата епоха в селищните могили при селата  Кирилово, Старозагорско (Петър Детев. Селищната могила в с. Свети Кирилово, Старозагорско. – ГНМ, VІІ,1942, 237-243.)

Петър Детев е направил сондажно проучване на могилата в Свети Кирилово. Селото се намира на 12 км. западно от Стара Загора и е разположено в южните поли на т. н. Сърненогорие. Могилата с диаметър в основата около 200 м. и горе наполовина 100 м. е висока 10 м. Разположена е в една малка котловина в покрайнините на плодородното Старозагорско поле. Интересно е, че тук е имало продължителен живот продължил и да наши дни. Светикириловската могила се намира в центъра на днешното село и върху нейната равна площадка по времето на Детев (1932 г.) селяните си били направили хорище. Още тогава по повърхността се откривали керамични фрагменти от съдове и много каменни сечива, които селяните наричали “Гръмнати камъни”. С тях бабите правели магии, парнували, както се изразявали на местния диаликт. За мене е изключително интересно съвпадението между българската народна представа кристализирала в израза “гръмнати камъни”, която буквално съвпада с френското название на палеолитните сечива “Pierres de foudre”. Буди удивление обстоятелството как се получава така, че обикновените хора на хиляди километри едни от други – в средна България и западна Франция без да има никакъв езиков контакт или друг духовен контакт между тях употребяват едни и същи понятия за едни и същи предмети. Това е не само удивително. То ни говори за духовна близост между хората, живеещи раздалечени един от друг и донякъде обяснява как се получава така, че едни и същи интелектуални продукти и в ново време се получават в различни страни, едновременно, като понякога до тях се стига по едни и същи пътища, понякога по съвсем различни.

Но да се върнем на селския мегдан в Свети Кирилово, Старозагорско, който всъщност представлява една селищна могила от ранната бронзова епоха.

Разкопките на по-късния пловдивски праисторик през 1932 г. са имали само сондажен характер, но те изключително са обожатили сбираката на Старозагорския музей.

Детев не е успял да установи точната стратиграфия на могилта, но повечето от откритите съдове се отнасят към меднокаменната епоха. Все пок той тук се натъква и на материали от бронзовата епоха. Естествено той не открива бронзови сечива. Сред  находките има много керамични съдове и фрагменти, костени и каменни сечива, глинени тежести за стан и само една четериръба медна игла, дълга 11 см., която се открила на 3 м. дълбочина.

При Светикириловската могила представлява интерес и отношението на селяните към нея. Петър Детев е записал легендата, разказвана през 30-те години на ХХ век за нея. Според тази легенда в могилата бил заровен храм. Той бил голям и богато украсен и бил храм на  плодородието. В него всяка година среще Гергьовден идвала, за да бъде пренесена в жертва, бързонога крава (според друга версия сърна) със златни крака и рога. След жертвоприношението кравата, като баснословната птица феникс, възкръсвала и хуквала в полето на паша. Заедно с нея там отивало и плодородието. Веднаж кравата се завърнала срещу Гергьовден уморена. Без да почакат да си почине старите Светикириловци я заклали, принасяйки я в жертва. След този обряд тя пак възкръснала и изчезнала, но този път в гората. И плодородието се скрило в тъмните гори тилилейски. Оттогава до ден днешен кравата на плодородието не се е зъвърнала в Свети Кирилово. За да съхранят храма доката се върне кравата (сърната) на плодородието, той бил заровен и над него била издигната могилата, превърната впоследствие в хорище, където се провеждали с хора и ръченици селските празници.

Културни пластове от бронзовата епоха има и в могилата при село Веселиново, Ямболско (Миков, Васил. Селищна могила от бронзовата епоха до село Веселиново. – ИАИ, ХІІІ,, 1939, 195-227.). Тази могила е влязла в археологическата литература благодарение на разкопките на Васил Миков проведени през 1935 г. Тя се намира на около 2 км. югозападно от с. Веселиново (Азап-кьой) в местността Малево днепосредствено до левия бряг на река Тунджа. Висока е 5.30 м.. Основата й има елипсовидна форма с диаметри 80/120 м.

За първи път един любител е открил тук материали, които са били изнесени в чужбина. През 1927 г. учителят от Ямболската гимназия Захари Измирев провел с учениците си разкопки и обогатил гимназиалната музейна сбирка. Когато Васил Миков се запознал с тези материали вниманието му се изострило, защото керамиката се отличавала рязко от познатат енеолитна керамика. Затова той настоял пред Археологическия институт и провел разкопки.

Това са едни от първите в България разкопки на обект от бронзовата епоха и благодарение на професионалния опит на Васил Миков за първи път един обект от тази епоха е разкопан методично и е установена сравнително точно неговата стратиграфия.

След като преминава през един пласт от средновековната епоха ХІІ – ХІV век изследователят се натъква на значителни праисторически останки. В пласта между 40 и 60 см. вече има значително количество от разрушени глинобитно къщи, глинени мазилки, фрагменти от разрушени глинени подове. Започват да се откриват и фрагменти от характерни за бронзовата епоха глинени съдове. Това са дръжки с цилиндрична форма и малки цилиндрични крачета на глинени съдове. В пластовете между дълбочина 60 см и 1 м. Миков попада на следи от къщи. Запазени добре се откривали огнищата и много плидки съдове с характерни за бронзовата епоха улейчета около ръбовете на устието. Други съдове били снабдени с чучурки и с дръжки.

Подобна керамика продължава да се открива и в по-долните пластове. На 1.40 м. дълбочина Миков открива много уров. Дори на по-голяма дълбочина в стратиграфско ниво между 2 и 2.20 м. е бил открит един съд с характерното за бронзовата епоха улейче.

В последния пласт на максимална дълбочина 5.30 м. Миков открива следи от няколко къщи със съвършено разрушени огнища и отново фрагменти от глинени съдове с цилиндрични дръжки и крачета. В този пласт е имало и малки съдове с по една висока дръжка, аналогични на съдовете от могилата при Свети Кирилово. И в този пласт се откриват много каменни брадвички и чукове, костни предмети и кости на животни.

След разкопките на селищната могила при с. Веселиново Васил Миков за първи път успява да констатира разликите, настъпващи в керамиката през трите фази на бронзовата епоха. Той изтъква обстоятелството, че освен познатите от други селищни могили форми на съдове на всички дълбочини във Веселинова се намират съдове с цилиндрични дръжки, горният край на които зъвършва с цилиндричен израстък или широка пъпка и съдове, които имат по четири цилиндрични крачета.

Плитките паници, снабдени с по едно улейче при ръба на устието и съдовете с чучурче и малка дръжка се срещат само в най-горните пластове, а малките, почти остродънни съдчета с високи дръжки се откривали само в най-долните слоеве.

Във Веселиновската Малева могила Миков се натъква на няколко добре запазени къщи. По вид и конструкция те почти не се различават от жилищната архитектура от каменно медната епоха. Миков констатира, че при жилищата от бронзовата епоха продължават се поставят по-дебели колове в ъглите и по тънки по самите стени. Между тях се правела плетеница от тънки пръти, отвън и отвъгре измазани с глина, смесена със слама. За да бъде мазилката по-устойчива, тя била изпичана отвътре и отвън и сега от прътите и коловете нищо не останало, но за техния размер ние съдим по  очертанията на гнездата, оставени от прътите и коловете. За плана на къщите се съди по дупките на коловете, които опитното око на праисторика археолог трябва да внимава точно да фиксира и да ги разчисти с нож, за да установи реалната им дълбочина. Заключението, че къщите през бронзовата епоха като през енеолита са имали правоъгълен план се прави не само на базата на резултатите от разкопките, но  това може да се види и от многобройните глинени модели, достигнали до нас. В селищната Малева могила край Веселиново, Ямболско Васил Миков установил размери на правоъгълните къщи 4.50 до 5 м. дължина и от 3.80 до 4 м. широчина. Разкритите останки от къщи са били разположени в относителен безпорядък. Относителен защото почти всички са имали входове откъм изток или югоизток. Другото заключение на разкопвача е, че тези жилища са били наполовина вкопани във земята. Нещо, което се среща и при жилищната архитектура на медно-каменната епоха.

Постепенно в стротелството се прокрадва и използването на камъка. Във Веселиново били открити ъглови камъни при основите и по един камък от двете страни на вратата. На много места е била открита in situ, макар и фрагментирана , подовата замазка на жилищата. Миков не е успял да установи каква форма са имали покривите на Веселиновските праисторически жилища и дали те са имали прозорци. До огнището той е открил един кух  глинен предмет с форма на пресечен конус и предполага, че това е бил коминът на къщата. В някои от жилищата от по-горните пластове са били открити места за ръчните каменни мелници, хромелите.

Във всички идентифицирани отделни жилища са били открити огнища. Не е станало ясно обаче дали във всяка къщо огнището е било разположено в ъгъла. Направен е извод обаче, че в жилищните хоризонти до дълбочина 2 м. от повърхността на могилата огнищата са били правени много по-грижливо, отколкото в по-долните пластове. Те имали обикновено почти елипсовидна или кръгла форма и диаметри от 70 до 90 см. и  обградени с перваз от глина с дебелина 10 – 12 см. и височина от 6 до 12 см.

В по-горните пластове огнищата са били устроени по следния начин: Най-долу върху здравата основа бин насипан един тънък около 2 – 3 см пласт от дребен чакъл, върху който била полагана също толков дебел глинен пласт, над него следва съвсем тънък слой от пясък и най-отгоро отвоно глинена мазилка с дебелина до 2.5 см.. По-дълбоко разположените във Веселиновските пластове огнища на дълбочина от 1.80 до 3.40 м. били направени по същия начин. Разликата се състои само в това, че вместо чакъл и пясък били използвани на аналогичните места фрагменти от глинени съдове на пластове от 3 до 5 см.

Огнищата от Веселиновската селищна могила приличат на повечето огнища в селищните могили до с. Завет, община Сонгурларе и прочутата могила Юнаците, Пазарджишко.

След Втората световна война в България са разкопани десетки обекти – некрополи и селища от бронзовата епоха. Това са праисторическото селище при село Михалич, Хасковско. Пластове от бронза са засвидетелствани в пещерата Магура, Видинско, Еменската пещера, Великотърновско, Деветашката пещера, Ловешко, Табашката пещера до гр. Ловеч, селищните могили при Караново, Маноле, Пловдивско, с. Биково, Сливенско, с. Капатан Димитриево, Пазарджишко, Казалък, Нова Загора, с. Балей, Видинско, на некрополите до Берекетската селищна могила край Стара Загора, при град Бяла Слатина и с. Търнава, Врачанско, с. Орсоя, Монтанско и др.

Комплексна бронзовата епоха е била изследвана от българо-съветска праисторическа експедиция. В периода 1961 – 1971 г. тя изследвала културния пласт от бронзовата епоха при село Езеро, Сливенско.

Тези мащабни изследвания на бронзовата епоха в България дават сериозни резултати при изясняване на на този праисторически период – бронзовата епоха не само в нашите земи, но и на цяла Югоизточна Европа и до голяма степен на Централна Европа..

Натрупаният значителен материал преди всичко дава възможност за разрешаване въпроса за периодизацията на бронзовата епоха, за изясняване в детайли на връзките на Балканския полуостров с бронзовите култури в Егейско-Анатолийските области.

Проучванията на многократно споменаваната Карановска могила дадоха възможност на нашите праисторици да определят точното място на ранната бронзова епоха в общата стратиграфска скала на селищните могили в България (Миков, Васил. Культура неолита, енеолита и бронзы в Болгарии (по  данным раскопок за последние годы). СА, !_%/, кн. 1, 47-55.). Благодарение на тази скала стана възможно да се преодолее грешката на Миков при фиксирането на стратиграфските пластова в селищната могила при с. Веселиново. Той е допуснал в резултат на неправилна методика да обедини в една епоха материали отнасящи се към неолита и към бронзовата епоха.

Международната експецичия на могилата при с. Езеро позволява да се постигне една по-точна периодизация на ранната фаза на бронза. Придобитият от разкопките огромен материал показал, че голяма част от намерените у нас каменни и метални оръдия на труда и оръжия, основи на жилища с общи дълги стени, глинени съдове, накити, погребения и др. намират точни аналогии сред материалите, открити в раннобронзовите селища в Северозападна Анатолия и Егейските острови, обстоятелство, което свидетелствува за близост не само на отделни елементи, но и за единна линия в общото развитие, за родство между раннобронзовите култури в Югоизточна България и Егейскоанатолийската област. От културата  Езеро се вижда, че културата, застъпена в селищата при с. Михалич и Деветашката пещера, не може да се отнесе към най-ранната фаза от бронзовата епоха у нас.

В Езеро е установен един по-ранен етап, в който се срещат материали предхождащи културата Михалич и най-ранните хоризонти на Троя І. Това дава възможност да се постави въпросът за наличието на дотроянски период в развитието ранната бронзова епоха в днешна Тракия и да се опровергае неправилното мнение, са изоставали в културно-историческото си развитие в сравнение с основните центрове на раннобронзовите култури в Северозападна Анатолия и Егейския свят. Дебелите културни пластове в селощната могила Езеро и установяването на непрекъснатост (континюитет) в развитието на раннобронзовата култура превърнаха Езеро в еталон, който има голямо значение за периодизацията и хронологията на бронзовата епоха не само в днешните български земи, но и цялата Балкано-Дунавска област.

За изясняване на този проблем голямо значение имат и разкопките на селищната могила в гр. Нова Загора. Откритите в нея най-долни строителни хоризонти с комплексите от находки, откривани в тях показват тясна връзка между селището в Нова Загора и това в Езеро и са тяхно продължение, ато се проследява сигурно засвидетелствана приемственост. Това дава възможност, че именно в селището от бронзова епоха в Нова Загора  се открива нов етап, продължение на бронзовата култура, засвидетелствана в Езеро. Това всъщност е следващият, по-късен етап в развитието на бронзовата култура на територията на днешна Югоизточна България. Този по-късен етап, засвидетелствуван в Нова Загора е отнесен от Румен Катинчаров към Средната бронзова епоха (1900 – 1500 години пр. Хр.)

За установяване точните характеристики на късния (последния) етап на бронзовата епоха в днешна Югоизточна България Катинчаров приема за еталон разкопките на селищната могила при село Маноле, където сравнително най-ясно се проследява непрекъснатостта в развитието на културата от средната към късната бронзова епоха (Детев, Петър. Селищната могила Разкопаница. – ИАИ, ХVІІ, 1950, 171-190.).

Поради ограничения характер на проучванията в днешна Северна България засега е невъзможно да се направи една по-цялостна периодизация на културата през бронзовата епоха. Проведените  в началото на 70-те години на ХХ век разкопки в пещерата Магура, Деветашката пещера, Табашката пещера и праисторическото селище при село  Балей, Видинско дадоха възможност на Румен Катинчаров да проследи етапите на развитието на бронзовата епоха и в днешна Северна България.. Според него важни в това отношения са изследванията в пещерата Магура. Откритите в долния културен пласт тук цели и фрагментирани глинени съдове имат аналогии сред керамичния комплекс от началото на бронзовата епоха в Югоизточна България. Така се открива близостта между бронзовите култури в днешна Северозападна България и днешна Тракия. Тя се състои в еднаквата техника на изработка, еднакви или флизки форми на керамични съдове и еднаква украса. По цвят и основни белези на повърхността съдовете от Магура са почти идентични със съдовете, характерни за културата Коцофени (Cotofeni), отнасяна от румънските археолози към преходния период между халколита и ранната бронзова епоха. (Berciu, D. Contribuţii la problemele neoliticului în Romania noilor cercetări. Bucuresti, 1961, p. 338).

За изясняване периодизацията на бронзовата епоха в Северозападна България голямо значение имат разкопките на праисторическото селище при село Балей. Сред материала открит в това селище особено внимание заслужават бронзовите предмети. В Балей за първи път е открита куха бронзова брадва (дълж. 8.5 см.). Тя датира в ХІІІ в. пр. Хр. Благодарение на нея с по-голяма сигурност може да се твърди, че разпространената в обширна територия по двата бряга на Дунав от Тиса и Драва до устията на Двт и Искър култура, характеризираща се с изключително разнообразна по форма и украса инкрустирана керамика, се отнася към края на бронзовата епоха.

Принос за изясняване периодизацията на бронза в Северна България имат и разкопките в Деветашката пещера. Сред намерените в нея археологически материали се срещат глинени съдове, които по форма и украса са твърде близки до керамиката от Югоизточна България. Именно това позволява да се постигнат основни реперни точки в периодизацията на голямо пространство в Балканодунавската област.

Резултатите от разкопките нанесоха значителни корекции в хронологията на бронзовата епоха. Стана неприемливо, че бронзовата в България е започнала в началото на ІІ хилядолетие пр. Хр. На базата на синхронното развитие на културите в днешните български земи и Егейско-анатолийската област през тази епоха и на направените изследвания на овъглени зърнени храни и дърво по радиокарбонния метод Ъ14 в лабораторията на Централния институт по стара история и археология при Германската академия на науките в бившата ГДР е установено, че бронзовата епоха у нас обхваща времето от втората четвърт на ІІІ-тото хилядолетие пр. Хр. до началото на последната четвърт на ІІ-то хилядолетие пр. Хр. Бронзовата епоха се дели на три основни периода: ранен – 2 75 – 1 900 г. пр. Хр.; среден – 1 900 – 1 500 пр. Хр.; и късен – 1 500 – 1 200 пр. Хр. Всеки от посочените периоди притежава характерни само за него черти и елементи, които стоят в основата на тази нова периодизация (Георгиев, Г. Ил. Н. Я. Мерперт. Разкопки многослойного поселения у села Езеро близ города Нова Загора в 1963. – ИАИ, ХХVІІІ, 1965, с. 155).

След като най-долните строителни хоризонти в селищната могила при Езеро предхождат културата Троя І и при обстоятелството, че в Езеро е сигурно установен хумусен слой между пластовете от халколита и бронзовата епоха и той се отнася към бронзовата епоха, не е изключена у нас тя да е настъпили дори преди 2 750 г. Проучванията на бронза са на такъв етап, че това не може да се счита за сигурно доказано.

На територията на Югоизточна България селищата от ранния и средния период на  бронзовата епоха продължават да се изграждат върху старите селищни могили, възникнали още през неолита и халколита като например селищните могили при Езеро, Караново, Биково, Капитан Димитриево, Юнаците, Веселиново и др.

При изясняване на въпросите за устройството и характера на селищата  от бронзова епоха еталонът е отново праисторическата могила при Езеро. Установено е, че най-ранното селище от ранната бронзова епоха е било оградено от каменна стена с дебелина 1 50 м. Лицевите й страни са изградени от големи необработени каменни блокове. Пространството между тях е запълнено с дребни и по-едри ломени камъни, смесени с пръст. В резултат на увеличение на населението се наложило построяване на жилища извън стената. Необходимостта от защита наложили изграждане на още една стена, която е по-масивна от първата и обхваща ялото подножие на могилата. С построяването на новата стена селището се превърнало в силна крепост. Укрепленията от бронзовата епоха се различават от халколитните селища, които били укрепявани обикновено със землени валове и дървени палисади. Населението обаче продъжило да расте и в близост до селищната могила възникнали малки неукрепени поселения, чийто обитатели поддържали постоянна връзка с централното селище и при опасност намирали надеждна защита зад неговата двойна укрепителна система. При това положение значителна площ от горната най-добре защитена площадка била заета от стопански съоръжения, пещи и зърнохранилища, предназначени не само за самите обитатели на централното селище, но и за неселението от околните квартали.

В Езеро са налице и редица елементи на планирано изграждане на селището. Жилищата се откриват, наредени в правилни редици или групирани и подчинени на една ориентировка. При това устройство центърът на селището оставал свободен. Широки, незастроено проходи са водели от него към входовете на отбранителната каменна стена.

Укрепването на селищната могила при Езеро не може да се счита за изключение. Останки от такива стени са открити и на други раннобронзови и среднобронзови селища в Югоизточна България (Михалич, Казанлък, Свети Кирилово и др.).

По всяка вероятност значителна част от по-големите селища, обитавани през ранната и средната бронзова епоха били укрепени по този начин.

Освен в нашите земи през този период както в някои близки, така и в по-далечни територии  (Егейско-анатолийската област, Причерноморието и др.) се срещат подобни каменни укрепления, които са доказателство не само за наличието на общи черти в куртурата, но и за известна общност и еднаквост в културно-историческото развитие на населението, обитавало тези територии..

В днешна Северозападна Българи вероятно поради по-неустойчива стопанска дейност с преобладаване на скотовъдството в едни райони о земеделието в други и поради набезите на прийждащи нови групи племена селищата през ранната бронзова епоха не са дълготрайни. Тук те възникват върху естествено защитени възвишения (селищата при с. Градец, Цар Петрово, Макреш и др. във Видинско).

Освен тези селища тук продължават да се използват и пещерите (Магура, Еменска пещера и др.). А те от само себи си са защитени като обиталища.

Към ранния, а може би към следващите периоди на бронзовата епоха се отнасят и значителна част от наколните селища, открити във Варненското езеро, чийто материали обогатиха българската археология със значителни колекции от много добре запазени оръдия на труда, оръжия и предмети на бита, а също така и дървени предмети.

Трайните селища в днешна Югоизточна България продължават да съществуват и през ІІ-то хилядолетие пр. Хр.. С изключение на Деветашката пещера в Северна  и Югозападна България не е проучено нито едно селище от средната бронзова епоха.

От направените през втората половина на ХХ век проучвания се установи , че през късната бронзова епоха с изключение на някои единични случаи (селищните могили до гр. Русе и с. Маноле, Пловдивско) животът върху селищните могили е бил прекъснат. Новите селища са възникнали в равнините и долините в съседсво с реки и извори и са заемали твърде голяма площ. Ако се съди по техните останки, открити главно в Северна България (селищата при Балей, Ново село, Връв, Арчар, Видинско и Върбица и Вълчитрън, Плевенско, Новград, Русенско и др., може да се твърди, че през късната бронзова епоха разтоянията между жилищата са сравнително по-големи. Тези селища губят характерната за по-ранните периоди компактност, разпростират се на по-големи площи и жилищата са по-далече едно от друго.

Наред с този вид селища на някои трудно достъпни места върху възвишенията в планинските области са възникнали укрепени с дебели каменни стени селища, които датират от края на бронзовата епоха. Останки от такава крепост са открити върху височината “Градището”, недалеч от село Таваличево, Кюстендилско.

През втората половина на ХХ век археологическите разкопки в България ни донесоха много нови данни за жилищната архитектура. През ранния период жилищата са имали сравнително по-лека конструкция. Те са били изградени от забити дървени колове с преплетени пръти и с глинена обмазка със слама за здравина. Планът като в предходната епоха продължава да бъде правоъгълен. В Края на ранната бронзова фаза обаче се появяват жилища, на които срещуположната на входа стена е дълбоко извита и прилича на апсида. Дължината им е между 7 и 11 м и широчината от 3.50 до 5 м. Вътрешна преградна стена ги е разделяла на две помещения, едното от които е използвано за живеене, а другото за стопански нужди.. Интериорът им бил съвсем еднообразен. Във всяко жилище е имало пещ, изградени на място зърнохранилища, площадки за сушене на зърното, ръчни мелнички и др.

Пещите обикновено са били изграждани съвсем близо до задната стена срещу входа на жилището. Те са имали подковообразна, елипсовидна или кръгла форма и диаметърът им понякога достигал до 2 м. Сводът им е бил изграден с помоща на преплетени дървени пръчки. Кръглите огнища са били  заобиколени с нисък бордюр, украсен отгоре с дълбоки ямички.

През средната бронзова епоха се срещат жилища както със слабо трапецовидна форма (разм: дълж. от 5.60 до 6.40 м. широчина от 5.40 до 6.25). Дължината на жилищата с дъговидно извита стена обикновено е около 13 м., а широчината около 5.15 м. Именно тези дълги жилища са били разделени на две. Планове на жилища с апсидна задна стена освен у нас (селищните могили пре с. Езеро и с. Маноле) са известни и от археологически обекти от бронзовата епоха в съседните страни (Гърция и Сърбия).

Жилищната архитектура от късната бронзова епоха не е добре позната, защото обекти от това време са разкопавани малко и данни почти липсват. Можем хипотетично да се представим, че и през този период традициите от средната бронзова епоха продължават. Поради устойчивата строителна традиция, датираща още от неолита в нашите земи, тази хипотеза сигурно съдържа голям процент истина.

През бронзовата епоха в земите на днешна България окопното земеделие остава на заден план и основен способ на производство става орното земеделие. При него започва де се използва като впрегатен добитък говедото. Приема се, че най-старите рала са били само от дърво. С тях почвата била само разрязвана. Това всъщност е една половинчата оран. Все пак това е било нова крачка в развитието на земеделието.

Наред с новия начин на оран през бронзовата епоха настъпва промяна и в начините на прибирането на реколтата. През късната бронзова епоха се появяват бронзови сърпове и това е за тази епоха голям напредък. Бронзовите сърпове вече имат форма близка до тези, които ние познаваме от нашето близко минало. Затова трябва да бъдем сигурни, че бронзовия сърп значително е облекчил земеделския труд през втората половина на ІІ-то хилядолетие пр. Хр.

За напредъка в развитието на земеделието говори и големия брой ръчни каменни мелници (хромели) и преди всичко многобройните зърнохранилища, изграждани на място.

Традицията продължава и в разнообразието на сортовета, наследени през пронзовата епоха от предходните епохи. Продължава да се отглежда еднозърнест и двузърнест лимец, леща, фий и бакла. От пшеницата най-напред е бил отглеждан едрозърнестият лимец. Обикновената мека пшеница също е била известна в Южна България през бронзовата епоха. Наред с нея продължава отглеждането на покритите пшеници.

През бронза в храната на човека земеделието започва да донася и храни с белтъчини. Тогава започва отглеждането на бурчака. Семена от бурчак са открити в селищната могила при Веселиново. Това е първото легуминозно растение, което оказва  влияние върху почвата с грудковите си азотфиксиращи бактерии. Бурчакът е бил ценен и поради по-голямата си студоустойчивост и с неговата невзискателност към почвите. Той вирее и върху по-слаби почви.. Сега бурчакът се среща в нашите земи в дива форма, той по-скоро е подивял. За него Аристотел казва, че е прекрасна храна за добитъка и че кравите увеличават млеконадоя като го ядат.

Намерените в Езеро семки от грозде показват морфологично изменение в сравнение с откритите в неолитните селища при с. Чавдар, Софийско и в гр. Казанлък гроздови семки. Това свидетелствува, че лозарството е претърпяло развитие между неолита и бронза. по днешните Български земи.

Намерените в опожарените жилища овъглени жълъди, черупки от лешници, костилки от трънки и дренки и семки от къпини показват, че населението и през бронза е продължило да събира горски плодове.

През бронзовата епоха скотовъдството се оформя като напълно самостоятелен и важен отрасъл в стопанството. Големият брой животински кости, открити в проучените досега селища, показва, че през тази епоха са били отглеждани различни видове домашни животни – говедо, овца, коза, свиня и куче. Значителният костен матерал, придобит от Езеро, даде възможност да се коригират някои по-ранни схващания за скотовъдството през ранната бронзова епоха. Установи се, че в сравнение с халколита говедото отстъпва първото място в животновъдното стопанство на дребните преживни животни, предимно овцата. Свинята запазва второ място, кото има само незначителни количествени промени.

Развитието на скотовъдството се изразява не само в увеличение броя на видовете животни, но и в по-рационалното им използване. Сега те заемат особено важно място в храната на населението. Благодарение на скотовъдството жизненото равнище и материалната сигурност значително се повишили.

Използването на говедото като тегловна сила и изобщо като впрегатно животно се развило и усъвършенствало.  За превози може би вече се е използвал и конят, който за първи път като опитомено животно се появява в нашите земи пре бронзовата епоха.. Той обаче все още се среща изключително рядко.

Засега са известни две породи говедо – дребно, на което се натъкваме по-рядко при изследване но костния материал и едро, което е значително разпространено.. Този факт косвено говори за висока степен на уседнал живот. Само уседналия живот би могъл да даде такива резултати в животновъдството, защото то има нужда от запаси за зимата., които е невъзможно да се натрупат при чергарски начин на живот.

От намерените в селищата главно в боклучните ями животински кости се установява, че през бронзовата епоха ролята на лова става все по ограничено.. Убивани са главно турове, елени, сърни и глигани, които са имали сравнително най-голямо значение за задоволяване на част от нуждите от месна храна. Обитателите на селищата били принудени да се занимават с лов и за защита на своите посеви и стада от нападение на някои диви животни. Убивани са вълци, мечки, лисици и диви зайци. Вижда се, че населението е практикувало лов предимно на едър дивеч..

Незначително количество на кости от риба и риболовни принадлежности говори за слабо практикуване на риболова през бронзовата епоха.

През втората половина на ХХ век особено важни са проучванията в областта на металургията. Тя именно е дала мощен тласък на стопанското развитие през бронзовата епоха, всъщност първата същинска метална епоха след каменните епохи и смесената каменномедна епоха.

За изучаване на производствената дейност на населението особено важни са и направените през последната четвърт на ХХ век проучвания в областта на металургията, която е дала мощен тласък на стопанското развитие през бронзовата епоха.

Откритите в нашите земи древни рудни разработки, останките от старото бронзолеярство и голямото количество медни и бронзови предмети са доказателства за местното добиване на медна руда и изобщо за развита металургични. Установено е развитието на ранна металургия на мед. Някои изследователи дори са на мнение, че в Българските земи металургията на медта предшествува металургията в Егейския свят. (Rendfrew, C. The Autonomy of the South-East European Coper Age. – Proceeding of the Prehistoric Society, 1969, p. 31).

Направените досега изследвания дадоха възможност да се запознаем до известна степен с методите на добиване на рудата. Но за да се изяснят по-пълно въпросите, свързани с металургията, е крайно необходимо разширяването на проучванията на древните меднодобивни разработки, които имат голямо значение за изясняване на въпроса за местната суровинна база, която е снабдявала с необходимия метал непрекъснато развиващата се металургия и е доставяла по всяка вероятност суровина и в някои съседни области (според Евгени Черных).

За изясняване на металургичната технология голям интерес представлява и отдавна откритият край град Етрополе фрагмент от пещ за топене на медни руди (Davies, O. Ancient Mining in the Central Balkans. – Revue internationale des Etudes Balcaniques, III, 1938, p. 4141). По форма и големина тази пещ е напълно аналогична на откритата в Митерберг (Австрия) пещ за топене на медна руда, която се отнася към бронзовата епоха (Коняров, Г. З. Принос към историята на рударството и металургията в България.. София, 1953, с. 162).

Особено внимание заслужава откритието, че първите оръдия на труда, изработени от сплав на мед с арсен, се появяват в нашите земи още през втората четвърт на ІІІ-тото хилядолетие пр. Хр. (Черных, Е. Н. Спектрален анализ на металните находки от праисторическото селище до с. Езеро (предварителни данни). – Археология, ХІІІ, 1971, кн. 1, с. 56). Тази сплав е характерна за ранната бронзова епоха в Югоизточна Европа и Кавказ (Черны.х, Е.  История древнейшей металургии Восточной Европы. Москва, 1966, с. 51 и 91). През следващите периоди на тази епоха оръдията на труда и оръжията са изработвани от сплав на мед с калай (Черных 1966 с. 91).

Установено е също така, че металните предмети първоначално били отливани в отворени калъпи, при което излетите в тях оръдия са имали високо съдържание на меден окис върху горната повърхност, което значително намалява във вътрешната част на предмета (Rendfrew 1938, p.31). През средната бронзова епоха предметите започват да се изливат в затворени калъпи, състоящи се от два, а за по-сложните предмети от три и повече части. Разтопеният метал е бил наливан вече през специалин малък отвор в съединените и здраво свързани части на калъпа. Новият технологически процес на изливане е изтласкал окончателно предишното студено коване на метала. В резултат на тези постижения през бронзовата епоха се създава голямо разнообразие от метални изделия, в които вече напълно целесъобразно се изпол пластичността и другите технически качество на бронза.

Намерените в селищните могили при с. Езеро и Нова Загора калъпи за отливане на оръдия на труда и оръжия говорят за наличието на развито бронзолеярство в Югоизточна България през Ранната и Средната бронзова епоха. Големият брой калъпи за отливане на разнообразни метални предмети, открити в нашите земи (с. Побит камък, Разградско (Миков. В. Материали от последния период на бронзовата епоха в Северозападна България. – Археология, ХІІ, 1970, кн. 3, с. 59 и сл.), село Сокол, Сливенско (Койчев, Н. Колективна находка на калъпи за бронзови брадвички и върхове на бронзови копия в семлището на село Сокол, Новозагорска околия. – ИАИ, ХVІІ, 1950, с. 218-221), Врачанско, Хасковско, Сливенско (Бацова-Костова. Праисторически селищни могили около Сливен. – Археология, ХІІІ, 1971, 61-67). и др.. Тези находки свидетелстват за значителните успехи на металургията през късния период на бронзовата епоха. Новата технология е осигурявала изливането на цяла серия предмети и е осигурявала изливането на сечива с по-сложни форми. Намерени са и калъпи, в които са изрязани повече форми. В едновременно са отливани по няколко бронзови предмета.

Голямото количество много добре изработени и разнообразни бронзови предмети, а също така и откритите през разглеждания период колективни находки (с. Върбица, Плевенско (Ковачева, Т. Нова колективна находка от бронзовата епоха при с. Върбица, Плевенски окръг. – Археология, ІХ, 1967, кн. 2, 51-59), село Лесура, Врачанско (Николов, Б. Колективна находка от края на бронзовата епоха от село Лесура, Врачанско. – Археология, VІІІ, 1966, кн. 3, 48-53), село Суворово, Варненско (Мирчев, М.  Археологически паметници от Сталинско. – ИВАД, ІХ, 19531, с. 113, обр.134), с. Сокол, Силистренско (Hänsel. Eine datirte Rapierklinge mykenischen Typs von der unterem Donau. – PZ, 1973q 481 2 S. 200-206) и др. недвусмислено показват, че на територията на днешна България са съществували значителни металургични центрове. Колективните находки се явяват показател за вътрешнообщинната специализация в областта на металургичното производство. Често се намират калъпи, слитъци, недовършени и счупени бронзови изделия, приготвени за претопяване. Естествено е да се предположи, че още в самото начало на възникването на металургията в родовете, общините и отделните племена са отделили хора, специализирали се в това сложно производство. Разработването на рудните находища, строителството на пещи за топене на руда, получаването на дървени въглища, точното смесване на металите, приготвянето на калъпите и отливането в тях на оръдия на труда, оръжия и наките, разбира се, не са били по силата на всеки член на колектива. За всичко това се е изисквал производствен опит. Обстоятелството, че колективните находки от бронзови предмети и калъпите им са локализирани в отделни райони райни, също така показва, че металургията е специализирано, а не повсеместно домашно производство.

За съжаление все още остава открит въпросът за  снабдяването на населението в нашитеземи с калай. Засега на Балканския полуостров не е открита калаена руда, експлоатирана през бронзовата епоха. По всяка вероятност калаят е доставян чрез обмяна от други по-отдалечени области.

Големият прогрес в технологията на бронзолеярството, постигнат в края на бронзовата епоха в българските земи, е едно от съществените условия, необходими за появата на металургията на желязото.

Освен данните за металургията в по-голямата част от проучените селища е установено наличието и на редица други производства.

Намерените останки от суровини, останки от производство, недовършени предмети на различни стадии на тяхното изработване говорят за изготвянето на каменни, кремъчни, костени и рогови оръдия на труда и оръжия в самите селища.

Голямо развитие през бронзовата епоха е получило грънчарското производство. От глина са били изработвани съдове, тежести за стан, прешлени за вретено и др. Настъпилите през бронзовата епоха промени се проявяват най-силно в керамиката. Типичните за халколита съдове с малки изключения се заменят от нови. Изчезва и характерната за халколита графитна украса. Глинените съдове през бронзовата епоха са работени на ръка или по всяка вероятност с помощта на примитивен грънчарски кръг (Техника на керамичното производство през праисторическата епоха в България. – ИАИ, ХХІХ, 1966, с. 178 и сл).

Керамиката през ранната бронзова епоха е представена от съдове с най-различна форма и предназначение – паници с прав, слабо или силно завит навътре ръб на устието, урни, чаши и кани с равно или слабо скосено устие, аскоси, амфоровидни съдове с две дръжки, съдове със сферично тяло, цилиндрично тяло и профилиран навън ръб на устието, снабдени с една или две плоски дръжки. Те имат сивочерна добре загладена и по-рядко полирана повърхност. Значително част от тях са били орнаментирани с релефна, врязана, набодена или щампована  украса, която има изключително геометричен характер. Орнаментът е разположен обикновено в горната половина на съдовете и в повечето случаи подчертава някои техни части.

През Средната бронзова епоха редица форми, типични за ранния й период, се срещат съвсем рядко или напълно изчезват. Тогава се появяват елегантните чаши  и кани с косо отрязани устия, снабдени с по една висока дръжка, горният край на която завършва с конусовиден или цилиндричен израстък, а също така и чашите с остри или заоблени дъна, чийто край на устието е пирамидално заострен. Те имат кафява или лъскавочерна повърхност. Понякога остродънните чаши са украсени с врязан или щампован орнамент, инкрустиран с бяла материя (Миков, Юнацитем Детев, П. Характерни черти на глинените съдове от бронзовата епоха. – ГМПО, ІІ, 1956, 100-109).

По-голямата част от глинените съдове, характерни за средния период на бронзовата епоха в Южна България, продължават да се употребяват и през късния й период. Появяват се дълбоки съдове, снабдени с две високи дръжки, които излизат направо от ръба на устието и завършват при най-издутата част на тялото. Те имат черна лъскава повърхност и повечето са без украса.. За изясняване керамиката през този период голямо значение имат разкопките на селищната могила при село Маноле (Детев, П. Селищната могила Разкопаница. – ИАИ, ХVІІ, 1950, обр. 123, 124 и 126) и намерената в Пловдив (Детев, П. Колективна находка от глинени съдове в Пловдив. – Археология, VІ, 1964, кн. 4, 66-70) колективна находка от глинени съдове, в която са застъпени голям брой съдове с различна форма и предназначение. Те намират много по-близки аналогии със съдове, открити на север от Стара планина и р. Дунав (гр. Зимнича, Румъния – Alexandrescu, A.D.  La nécropole du bronze recent de Zimnicea (dép. de Teleorman. – Dacia, N.S XVII, 1973, 77-97, pl.. VIII-IX), отколкото с керамиката в Егейскоанатолийската област.

Глинените съдове в Северозападна България през късната бронзова епоха се характеризира с изключително богата врязана или щампована геометрична украса – пояси, ленти, триъгълници, меандри, кръгове, спирали, гирлянди и др. инкрустирани с бяла материя.

Големият брой  глинени тежести за стан и прешлени за вретено свидетелствува за наличието на домашни занаяти като предачество и тъкачество. Очевидно е, че през бронзовата епоха занаятчийската дейност все повече се усложнявала. Отделила се  категория хора, която е притежавала вече значителен опит и умения при изработването на определен вид предмети.

Известен напредък имат и историческите изследвания на този период. На базата на поселищната система и археологическите находки в обобщителни исторически изследвания се правят заключения, за един напредък на родовата общинна.  На базата на отрития в на сечива в самите жилища се заключава, че наред с общината вече има и лична собственост.

Въвеждането на бронза като материал за изработване на оръдия на труда по един естествин начин е повишило производителността на труда. Освен повече зърно настъпва напредък и в скотовъдството и натрупването на богатства все още не в пари, но в добитък. Затова на латински език думата за богадство и за добитък е една и съща – pecunia. и първите домонетни форми от епохата на Късния бронз имат формата на опъната волска кожа. Освен това в пасажите в Илиада и Одисея, отнасящи се до бронзовата епоха, всичко се оценява във волове.

Ускорено се развиват и занаятчийските производства. Предпоставките за второ голямо разделение на труда се увеличават и от елементарно домашно производство на предмети постепенно се преминава към  специализирано занаятчийско производство.

През тази епоха не само излишъците от общото производство, но и продуктите на специализираните производства били предназначени за размяна и търговията постепенно става постоянно явление.

Откритите през последните години погребения от бронзовата епоха дават възможност да проследим сравнително по-добре настъпилите причени в обществото.

В раннобронзовите некрополи от Берекетската селищна могила (при Стара Загора), град Девня (Иванов, Ив. Енеолитно селище и гробове от бронзовата епоха при гр. Девня. – ИНМВ, VІІІ, 1971, 246-252.) и село Търнава, Врачанско, както с по-богат или по-беден, така и лишени от какъвто и да било погребален инвентар. Сред проучените 78 гроба в некропола до Берекетската селищна могила се откроява един, в който наред с по-големия брой великолепно изработени глинени съдове е бил поставен и нож, изработен от мед (в Старозагорския музей).

Съотношението между малобройните сравнително “богати” и многобройните “бедни” гробове допринаса твърде много за изясняване на социалната структура на обществото през ранната бронзова епоха. Гробовете с беден инвентар, или без инвентар косвено свидетелствуват за социалното положение на погребаните. Гробовете с по-богат инвентар са принадлежали вероятно на глави на богати семейства, издигнали се вече над останалите членове на общината.

Показател за по-нататъшното натрупване на излишъци и за нарастване на имущественото неравенство през късната бронзова епоха е както големия брой колективни находки от бронзови предмети, така и Вълчитрънското златно съкровище (Миков, В. Златното съкровище от Вълчитрън, София 68 стр.). Те имено свидетелстват за наличието на имуществено неравенство, и за социална диференциация, настъпваща през този период.

Натрупването на продукти, което в различните общини е ставало неравномерно, е довело до засилване на междуобщинните и междуплеменните стълкновение. Появила се необходимостта от определена организациа. Предполага се, че заловените при военни стълкновения пленници вече не са били убивани, както по-рано. Те били превръщани в роби, които работели в стопанството на победителя. Така се появява патриархалното домашно робство.

Развитието на стопанството е станало предпоставка за търсене на по-телни контакти със съседни и далечни племена. Между племената, които са близки по произход и имат общи граници започнали да възникват племенни съюзи. Археологическите материали от късната бронзова епоха, разпространени в Северозападна България, Югозападна Румъния и североизточна Сърбия говорят за вече обособена етническа група с напълно еднаква материална и духовна култура.

През този период в ръцете на родовите старейшини, жреци и военни предводители започнали да се натрупват богатства.

Българската археология е напреднала и в изучаване на погребалния  ритуал през бронзовата епоха. Той е свързан с представите на населението за задгробния живот. В селищните могили при с. Езеро, Нова Загора и Казанлък са открити гробове до едногодишна възраст. Погебенията са извършени в жилищата или на различни места в селището. Скелетите на децата са силно свити и са поставени направо в яма или в специално приготвена за целта глинена урна. Този начин на погребване на деца е известен още от неолита и има обширен ареал, обхващащ Тесалия, Мала Азия, Палестина, Средна Азия и други територии. Съществува мнение, че това са ритуални погребения, които свидетелстват за определен култ към мъртвите, за единство в представата  за земното и отвъдното съществуване. Това е отражение на колективната психика на родовото общество. В представите на родовия човек реалния свят се слива с имагинерния, между тях няма рязка граница. Затова именно покойниците се полагат в самия дом, под огнището. За да продължи да живее покойника заедно с живите.

Откритите в най-долните хоризонти на културния пласт от бронзовата епоха в Езеро хокерни погребения на възрастни могат със сигурност да се отнесат към началото на тази епоха. С изключение на едно от погребенията, в което са намерени мъниста от денталиум и мраморно мънисто, останалите са лишени от гробен инвентар.

Некрополът до Берекетската селищна могила показва, че и през ранната бронзова епоха са съществували специални места извън селищата, където са погребвани мъртвите. Всички скелети са свити, като повечето от тях лежат на лявата страна с глава на юг. Често до главите им са поставяни късчета червена охра. Освен глинени съдове съвсем рядко в някои гробове са поставени и предмети от мед. Умрелите в некропола при град Девня са полагани на дясната страна и са имали различна ориентация. Единият от гробовете е бил ограден с камъни и покрит с каменна плоча. В него са намерени три глинени съда, а в останалите гробове е имало само по една паница.

Най-старите засега могилни погребения, засвидетелствани на територията на Северна България, погрешно датирани през Средната и Късната бронзова епоха, се отнасят към нейния ранен период. В насипите върху ниски възвишения могили е имало по едно централно и няколко вторични погребения. Централните погребения са извършени в квадратни или правоъгълни ями, понякога облицовани с дървета и покрити отгоре с плътно наредени една до друга дървени греди. Умрелите са били полагани по гръб с опънати ръце и силно свити в коленете крака, на лявата или на дясната страна със свити крака и ръце.. В повечето случаи скелетите са оцветени с червена охра, с която вероятно е бил намазан целия труп на покойника. Повечето са лишени от гробен инвентар (Попов, Рафаил. Могилни гробове при село Ендже. ИАИ, VІ, 1932, 89-116; Миков, Васил. Последни могилни находки. – В: Мадара, І, 1934, 429-438: Idem Стари могилни гробове при Калугерица и Кюлевча. – Мадара, ІІ, 1936, 3-10) . Както по гробни съоръжения, така и по ритуал тези погребения представляват ново явление, което няма връзка с културите, развили се в българските земи през халколита и в самото начало на бронзовата епоха. По характер те са много близки на най-ранните могилни погребения в Северното Черноморие. Това обстоятелство говори за проникване на отделни групи степни племена, принадлежащи на древноямната култура, и то на сравнително ранен етъп от нейното развитие.

В откритите през последните години надгробни могили при село Търнава отсъства първоначалната примитивност,характерна за най-старите степни групи. В обряда са се запазили все още някои степни традиции, но сред сравнително богатия и разнообразен гробен инвентар има глинени съдове, чиито форми са несвойствени за източноевропейските степи. Те са характерни както за централноевропейските, така и за егейско-анатолийските раннобронзови култури. Тук наред с трупополагането за пръв път е засвидетелствано и трупоизгаряне, което не е характерно за степите.

Намерените в съседство с някои от гробовете необработени камъни, кости от животни (главно от говедо) и късове от глинени съдове показват, че по време на погребението е извършен обряд, посветен на умрелия.

Могилни погребения с хокери, в някои от които има късчета червена охра, се срещат и в Южна България, но, изглежда, те са от по-късен етап от развитието на бронзовата епоха (Гетов, Л. Могилни погребения при с. Долно Сахране, Старозагорско. ИАИ, ХХVІІІ, 1965, 203-229; Буюклиев, Хр. Две раннотракийски могилни погребения от Старозагорско. – Археология, VІ, 1964, кн. 4, 61-65; Бацова, Ел. Митьо Кънчев. Новооткрити тракийски погребения в Новозагорско. – Археология, ХVІ, 1974, кн. 1, с 50).

Вижда се, че в началото на бронзовата епоха са съществували както могилни, така и плоски погребения. Към могилните се отнасят редица погребения, открити в Северна България. Плоските или безмогилните погребения са разпространени в Егейско-Анатолийската област и главно в Централна Европа. Няма съмнение, че както погребенията от некропола при Берекетската селищна могила, така и тези от Езеро се отнасят към традицията на плоските гробове, а погребенията в село Търнава в това отношение представляват известно смесване на различни елементи и традиции.

Засега у нас е известно само едно силно разрушено хокерно погребени, което въз основа на гробния инвентар може да се отнесе към Средната бронзова епоха. То е открито в град Ловеч (Китов, Г. Павел Павлов. Гробна находка от бронзовата епоха в Ловеч. – МПК, ХІІІ, 1973, кн. 2 4-9). Заедно с покойника е погребано и куче. Гробът е бил покрит с поставени в куполовиден ред обли речни камъни. Освен глинени съдове в гроба са намерени бронзова кама, златен нит, предназначен за прикрепване на дръжката от нетраен материал към камата и златна спирала.

Разкопките при с. Орсоя, Ломско потвърдиха, че през Късната бронзова епоха в Северозападна България погребенията са извършвани в големи некрополи чрез трупоизгаряне. Изгорените кости и пепелта са поставяни в урни, покрити с глинени паници. В урните и около тях като гробен инвентар са поставяни глинени чаши, кани, паници, човешки и животински фигурки, богато украсени и инкрустирани с бяла материя. В някои от урните е имало и глинени модели на култови брадвички, мъниста от камък, бронзови накити и ножчета (Филипов, Тр.  Керамика и идолна пластика от къснобронзовия некропол при с. Орсоя, Михайловграски окръг. – Археология, ХVІ, 1974 13-18).

Какви са били връзките и отношенията със съседните области?

Връзките и взаимоотношенията на нашите земи с Анатолия имат далечни традиции. Още през VІ хилядолетие пр. Хр. те са изиграли известна роля в процеса на появата на производителното стопанство на територията на България и на Европа изобщо.. До началото на Бронзовата епоха културният обмен с Егейския свят и особено със Северозападна Анатолия не е така силно проявен. През ранния период на Бронзовата епоха обаче голяма част от откритите у нас материали имат абсолютно точни аналогии сред находките, намерени в раннобронзовите селища в Анатолия и на Егейските острови (Мерперт, Н. Я. К вопросу о связях Анатолии и Фракии в раннем бронзовом веке. – Sbornik Narodnihi Muzea v Praze, XX, 1966, ½ p. 109-115; Idem Ранний бронзовой век в Южной Болгарии. – Actes du Premier Congrès International des Etudes Balkaniques et Sud_Est Européennes, II, 1969, с. 237 и сл и 250 и сл.). Това обстоятелство показва, че през този период по двата бряга на Егейско море се е развивала единна култура. Земите южно от Стара планина не са имали разграничетелна линия с егейската култура. Тази област, включително и Халкидическият полуостров, била зентър, където се събирали културните влияния от юг и север. Тези влияния са били взаимни, защото наред с многобройните елементи, общи за нашите земи и Егейско-Анатолийската област, в съответните културни пластове на селищата от ранната бронзова епоха у нас се разпространява и някои елементи, характерни за раннобронзовите култури както в Средното (Баден, Костолац) и Долното Подунавие (Коцофени, Черна Вода ІІІ, Глина ІІІ, Фолтещи), така и в Северното Черноморие.

Културата през средния период на бронзовата епоха в България е имала сравнително самостоятелно развитие. През този период тя оказва значително влияние ну културите в съседните земи (културата Бубани-Хум ІІІ в Сърбия).

Материалите и по специално съдовете от късната бронзова епоха намират много по-близки аналогии със съдовете, открити на север от Стара планина и р. Дунав (Alexandrescu,A.D. o.c.), отколкото с тези от Северозападна Анатолия. Самостоятелното развитие на културата в нашите земи, което започва през Средната бронзова епоха се задълбочава и обхваща много по-голяма територия.

През късната бронзова епоха контактите между българските земи и континентална Гърция се активизират. От двете страни на Стара планина са изработвани бронзови мечове и върхове на копия, които имат точни паралели само сред микенското въоръжение. Същото важи и за двойните брадви, които у нас се откриват заедно с кухи бронзови брадви. Ясно е, че отношенията между Тракия и ареала на микенската култура не са били еднородни по характер и са действали с различна сила през отделните фази на бронзовата епоха.

В процеса на тези взаимоотношения територията на днешна България е изиграла ролята на най-важно звено, свързващо Егейско-анатолийския район със земите на средното и долното течение на Дунав и Централна Европа.

Установеният по време на археологическите разкопки континюитет както между отделните периоди от развитието на бронзовата епоха, така и между края на бронзовата и началото на желязната епоха дава основание за считаме, че носители на културата през бронзовата епоха в България са били тракийските племена.

Въпреки постигнатите успехи, пред изследователите на бронзовата епоха у нас стоят още доста неизяснени важни въпроси. За тяхното разрешаване трябва да се започне едно системно, целенасочено изследване във всички райони на територията на България, която е все още крайно неравномерно изследвана.

За по-пълното разкриване на племената структура на траките през тази ранна фаза на развитието им трябва да се разграничат по-ясно отделните култури и техните локални варианти. Трябва по-задълбочено да се анализира и изследва проблемът за произхода на населението от бронзовата епоха, абсолютната хронология на епохата, разселването на племената или по-точно разграничаване на къснобронзовите материали от тези на първата фаза на ранножелязната епоха. Необходим е интердисциплинарен подход и непрекъсната сверяване на резултатите от археологическите проучвания с тези на лингвистите, а при датирането на материалите с физиците, разработили нови по-точни методи за датиране на базата на периода на разпадане на С14 и на промяната на земния магнетизъм. Не са за пренебрегване и биолозите, анализиращи в исторически аспект промените в биосферата на земята.

Селищната могила при село Юнаците, известна още като “Плоската могила”, се намира в Северозападна Тракия и е най-голямата в Западна България. Васил Миков прави първото сондажно проучване на паметника през 1939 година. Резултатите от тези разкопки са оценени още тогава от европейската наука, в резултат на което трайно се налага терминът “Култура Юнаците”.

През 1976 година на могилата започват редовни археологически разкопки, ръководени от Археологически институт с музей – БАН, София и Исторически музей – Пазарджик. От 1983 г. в екипа се включва Института по археология при Руската академия на науките, Москва. За 25 археологически сезона селищна могила Юнаците дава изключително ценни сведения за праисторията на Балканите и цяла Югоизточна Европа. От 2002 г. на могилата започна работа българо-гръцка археологическа експедиция, с участието от българска страна на Археологическия институт с музей – БАН, Регионален исторически музей – Пазарджик и от гръцка – Център за гръцка и римска археология-Атина.
Селищната могила е своеобразен музей на открито и е включена в системата на международния културен туризъм.

Бронзова (3200 - 1200 г. пр. Хр.) и Ранно-желязна епоха ( 1200 - 500 г. пр. Хр.)

 

Прието е да се смята, че с настъпването на бронзовата епоха, когато станало внедряването на металургията на бронза, населението, обитавало югоизточната част на Балканския период са били вече древните траки.
В лявата страна на залата са показани материали от селища, потънали сега под водата на Варненските езера и датиращи от ранната бронзова епоха.  Очевидно, след известно прекъсване те са продължили да съществуват върху останките от по-ранните селища от епохата на енеолита, а са създали и нови и сега са известни 13 селища по бреговете на Варненските езера от тази епоха.
Развитието на бронзовата металургия е особено показателно през късната бронзова епоха (втората половина на II хил. пр. Р. Хр.).   Широко разпространени са намираните  в земята като съкровища, бронзови брадвички и сърпове и т. н.  Особен интерес предизвиква бронзов меч, намерен край с. Черковна, Варненско, датиран в периода на ХIIIII в.
Втората половина от залата е заета от материали от тракийски некрополи от Ранно-желязната епоха. Това са характерни за земите на Североизточна Тракия некрополи, с гробове изкопани в скалата или пък покрити с малки надгробни могили. Основен начин на погребение в тях е била кремацията. Поради това са били изработвани големи глинени погребални урни, украсени с “езичести” дръжки, свастика, кръст и др. Сега вече, към края на ранно-желязната епоха древнотракийските грънчари са внедрили в производството си и грънчарското колело. Като основен материал за изготвяне на сечивата и оръжията вече се използва желязото.Останалата част на залата е отделена за керамиката и дребни предмети от няколко тракийски некропола във Варненско ( Милко Мирчев и Михаил Лазаров). В този район по различни причини са извършени по-голям брой разкопки и намерените голям брой погребални урни за погребение чрез кремиране на труповете съставят голяма колекция. На някои от съдовете има кръст или свастика, но това са знаци на древните траки свързани с култа към слънцето.

Коске – уникалната пещера на света

Пещерата Коске (Grotte Cosquer) във вертикален разрез

Пещарата Коске се намира в Каланка близо до Марсилия (Мarseille) на нос Моржиу (Morgiou). Тя е достъпна по един тунел дълъг 175 м. Неговият вход се намира на 37 м дълбочина.

Единствена в света тази подводна пещера приютява десетки рисувани и гравирани творби от периода между 27 000 години – 19 000 години преди настоящето.

Украсена с различни сухоземни тя съдържа също тюлени и пингвини, 55 негативни изображения на човешки ръце и безброй следи от пръсти, а също така геометрични знаци и една изключителна гравюра, представяща “убит човек”.

За да се запази това изключително човешко обиталище и поради съображения за сигурност, достъпът до него е затворен за публика. През 1994 г. пещерата беше представена в снимки от Жан Клотес (Jean Clottes) и Жан Куртен (Jean Courtin).

Пещерата Коске (Cosquer): сухоземни животни

Пещерата Коске предлага една богата палитра от сухоземни животни. Идентификацията на всяко изображение детайлна работа и деликатен прочит на палеолитното послание, изтрито от времето, разрушено от природата и понякога деформирано при самата си реализация. Върху влажните стени съседстват коне, бизони, говеда, диви козли и диви кози, различни породи сърни и елени, един фелин (животно от семейството на котките и тигрите) и неопределени животни. Всичко 142 животни.

18 500 преди настоящето (1950 г.)

Със 48 гравюри и рисунки конят е най-представяното животно в пещерата.
Този черен кон е дълъг 68 см и е представен с прости контури. Копитата са несръчно изобразени, но много детайли са отчетливи – очите,  долната челюст, гривата, маркирана с паралелни щрихи.

Кореместия кон, нарисуван в черно; долната зала на Източната зона.

Черният кон, сведен до протоме (предна част); източната зона на голямата зала.

Този кон е разположен на 1.20 м. от пода върху мека повърхност. Различава се главата, изпълнена с черни черти, гривата, направена от дълги, гъсти, успоредни   линии и гърдите.

18 500 години преди настоящето..

.

Гравюра на кон; горната част на Пукнатината на бизоните.

Този кон с дължина 45 см е гравиран в едно и също пано заедно с една дива коза и една кошута. Чертите са доста дълбоки и подчертават един сигурен рисунък. Конят е в хубави пропорции с фина глава и обемен корем. Само копитата, гравирани с формата на Y са твърде чупливи. Членът му фигурира чрез две черти с формата на “V” както и на Черния кон от паното на конете. Този детайл позволява да се заключи, че тези изображения са синхронни. Никакво средство за абсолютно датиране не позволява да се датират тези гравюри. Хронологически те могат да се разположат заедно с рисунките с въглен, които представляват предмет на директно датиране.

Елен, нарисуван в черно; Долната зала на Източната зона.t

Открит върху един нисък таван е нарисуван изключително точно в черно. Различава се едно ухо, както и разклонението на рогата над окото. Тези добре разклонени рога се виждат добре във фас, доката самото животно е в профил. Тази иконография, наричана от абата Брьой « усукана перпектива» се среща при бизоните, при дивите козли, дивите кози и дивите говета. Тя е доста типична за Салютрейското изкуство и това съвпада с хронологията на пещерата Коске, Фаза 2. Както и другите животни, нарисувани върху тавана и тази е покрита с кристали от бял калцит, особено върху къча на елена.

 

18 500 години преди настоящето

18 500 години преди настоящето.

Големият бизон

Този бизон с прости очертания представлява интересна особеност: със своята 1. 20 м дължина той е едно от най-големите животни в пещерата. Нещо повече той е представен цял, което е рядко и главата му е в три четвърти фас.

Само краката му не свършват. Колкото до липсата на копита, тя е характерна за всички животни в пещерата.

Върху източната пукнатина малкия див козел, гравиран заедно с многобройни престъргвания


Този малък див козел с корем, изпълнен с кръстове има масивна тяло и опашка, нарисувана с продължение на линията на гърба без да се допира до бута. Серията от кръстчета би могла да символизира козината. Над дивия козел е било гравирано животно, което ние възприемаме като тюлен, гледан отгоре и обграден с линия, която би могла да символизира хвърлен камък.

18 500 години преди настоящето (1950 г.).

Пещерата Коске (Cosquer): морски животни

В палеолитните пещери с рисунки морските животни са съвсем рядко представяни. В пещерата Коске те съставляват една част, която не е за пренебрегване (11%). Пингвини, тюлени или октоподи са нарисувани или гравирани върху скалите.

Пингвини; 27 et 26 cм

За първи път за първи път в Коске има пингвини от изкуството на кватернера, въпреки че Големият пингвин (Alca Impenis) е регистриран много пъти в Средиземноморието през горния (късния) палеолит (Гибралтар, Южна Италия, Генуезкия залив).

Вероятно се касае до “Голям пингвин” все още много разпространен в Северния атлантик през ХІХ век, но изтребен от моряците и рибарите за своето месо, което се яде.

18 500 години преди настоящето (1950 г.).

Пещерата Коске (Cosquer): ръцете

Впечатляващо свидетелство за живота на палеолитния човек са повечето от петдесет ръце, открити в пещерата. Те са нарисувани както негативно, така и позитивно върху отделни форми и апликирани на  скалата. Всички са разположени в дясната (източната) част на пещерата и жалонират посоката към Големия кладенец, който сега е наводнен, но някога е представлявал една тъмна пещера, дълбока 24 м. Тя би трябвало да да ужасява първите си посетители преди 27 000 години.

27 000 ans avant le présent

Серия от негативни ръце върху черен фон

Ce massif stalagmitique, situé près du grand puits noyé porte un groupe de huit mains gauches. Ces mains, aux doigts raccourcis, ressortent sur un fond de charbon de bois pulvérisé.

 

Негативни ръце с непълни пръсти

Липсата на малкия пръст върху нарисуваните ръце е предизвиквал много въпроси. Дали се касае за осакатяване, за ритуална жертва, за болест на кръвообращението или за замръзнал пръст? Върху тези ръце с непълни пръсти палецът винаги е цял и това отхвърля хипотезата за замръзване. Досега няма открит човешки скелет от палеолита с липсващи пръсти. Най-правдоподобната хипотеза е, че тези ръце са изобразени със свити пръсти – знак за опознаване, или някакв код, беззвучен език на ловните народи като бушмените и аборигените в Австралия.



27 740 (+-)410 години преди настоящето

Серия от следи от пръсти. Те присъстват навсякъде в пещерата и са свързани с най-старата фаза на обитаването й (27 000 г. преди настоящето).

Direction scientifique : Jean Clottes et Jean Courtin

 

 

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG