Home История Културни епохи в Елада. Омирова епоха

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Културни епохи в Елада. Омирова епоха ПДФ Печат Е-мейл

І.Хронология и характеристика

Названието на периода 11-8в. пр. Хр. е Омирова или Геометрична епоха. Този период е преходен. Названието сочи основните източници за тази малко позната и твърде неясна епоха. Дорийското нашествие като че връща Елада в нейния ембрионален период. Изчезват луксът и блясъкът на Микена, вече никой не живее в дворците-цитадели, дори в Атина, която се слави с автохтонния си произход, акрополът дълго време е забравен. Големите центрове на империите се превръщат в незначителни селца или въобще се забравят. Ето защо периодът 11-8в. е наречен още Тъмни векове или Гръцко Средновековие. Въз основа на вазовата живопис и геометричния стил е приета следната работна хронология:

Œ Субмикенски период   1100-1050 г.

� Протогеометричен период        1050-900 г.

Ž Геометричен период    8в.

P Старогеометричен    нач. на 8в.

P Зрялогеометричен   ср. на 8в.

P Новогеометричен     кр. на 8в.

Това е период на j нищожно ниска материална и съответно духовна култура, k на крайна териториална разпокъсаност, l на крайна затвореност на обществото вътре в себе си. Едновременно с това Омировият епос е преломен период, период на мъчително раждане, определил генетичния код на Класическа Елада. През Геометричната епоха Елада навлиза в железния век, довел до истински технически преврат и положил основите на бързия елински социален и стопански прогрес. През този период родовата система се разпада и се поставят основите на полиса. През този период се полагат основите на елинската духовна култура.

ІІ.Държавно устройство

Обществото през Омировата епоха е на преходния етап, наречен военна демокрация, който е преход от родова към държавна форма на организация. Основната единица на обществото е моногамното патриархално семейство (οἶκος), начело със своя глава. Отделните семейства се обединяват по два начина:

* ако надделеят връзките на кръвното родство по бащина линия, то обединението е род (γένος);

* ако надделеят връзките на териториалната солидарност и взаимопомощ по време на война, то обединението е фратрия (ϕρατρία).

И двете обединения обаче са на териториален принцип. По-важна явно е фратрията, тъй като човек, непринадлежащ към никоя фратрия, ἀϕράτωρ, е извън закона и обществото и всеки е можел да го убие. С рода е свързан обичая „кръвна мъст” I всеки волно или не, убил човек от друг род е бил подлаган на преследване от роднините на убития и е трябвало да бъде убит или да се откупи с добитък или метал. Често опетненият с кръв е отивал в изгнание.

Родовете и фратриите се обединяват във фили (ϕυλή), често смятани за част от племето - ἔϑνος. Филите и фратриите са били реалната политическа и военна организация на общината. По фили и фратрии се е строявала войската на общинското опълчение и пак по фили и фратрии народът се събирал на събрание. Филите и фратриите са имали свой собствен култ и са водели самостоятелно съществуване. Единственото, което ги обединявало в общината A δῆμος, е била необходимостта от съвместна защита срещу врага. Общината е териториална, населяваща малка площ, оградена от поля, планини и водите на Егейско или Йонийско море. Общината владее земята и я разделя между своите членове на парцели за обработка – κλῆρος.  Политическият и икономически център на общината е бил така нареченият πόλισμα или според Омир – πτολίεϑρον. Това явно е самото поселище, където живее населението на общината. Полисът все още е протополис, тъй като Омир не познава дума за село (следователно я няма и опозицията град – село).

Така цяла Елада е била осеяна с малки самоуправляващи се общини, считащи своите непосредствени съседи за врагове. Начело на общината стои съвет (βουλή), състоящ се от царете (βασιλεῖς). Задължението на този съвет е да решава насъщните за управлението въпроси, преди да ги постави за утвърждаване от народното събрание e ἐκκλησία. Понякога членовете на съвета са се събирали и са изпълнявали функциите на арбитражен съд. По време на война членовете на съвета са съставлявали своеобразен военен съвет. Следователно в общината не е функционирала силна централна власт, достатъчно централизирана за да я предпази от разпадане. По тази причина в „Одисея”, след избиването на женихите на Пенелопа, избухват междуособици, а военната кампания на ахейците в „Илиада” едва не се проваля поради вечните свади между царете.

В Омировата епоха царете са били главите на филите и фратриите. Затова на острова на феаките има 13 царе. Остатък от този период са и четиримата ϕυλοβασιλεῖς в Атина. Царете са се различавали от останалите по своя скиптър, пурпурна одежда, както и по многото си земя, добитък, инвентар, членове на семейството, роби, въоръжение. Водили са своя произход от олимпийските богове, дори от самия Зевс. Смятали са се за лично облагодетелствани от боговете или както сами са се  наричали διογενέες или διοτρεϕέες. Царете са въплъщавали в себе си реалната власт. Те единствено са съхранявали и тълкували родовото неписано право, внушено им според Омир от самият Зевс.

На война царете са командвали отрядите на филите и фратриите и са били първи в битката (πρόμαχοι). Често те са решавали изхода на битката, сражавайки се в царствен двубой.  Освен това са изпълнявали и култа на филата или фратрията. Заради тези царски благодеяния народът трябва да ги почита с дарове. По време на война от всички царе са избирали един, рядко двама, и той е водил опълчението на общината. Този цар-военачалник е имал почти всички неограничени пълномощия, включително и „vitae necisque potestatem”. След войната, царят-пълководец доброволно се отказвал от пълномощията си. С течение на времето той вече е успявал да продължи пълномощията си и в мирно време, отначало за кратко, по-късно пожизнено, накрая дори да предаде властта на своя син. Този главен цар на общината е бил далеч от понятието „монарх”. Неговата власт е била един вид договор с народа: да не излиза извън рамките на обичайните си правомощия и да не нарушава неписаното право. Остатък от този договор са договорите, които царете в Спарта са сключвали със спартиатите и клетвата, която полагал архонтът-епоним в Атина да съхранява частната собственост. Затова властта на този главен цар не е била устойчива. Всеки претендент, по-силен от него, можел да заеме мястото му.

Царете са били смятани за знатни у ἄριστοι или ἀριστῆς. В тази съсловна група влизали и всички най-близки роднини, както и главите на родовете и фратриите,  наричани най-общо ἑταῖροι. Те са се отличавали с огромни икономически възможности, земя, добитък, инвентар, слуги, роби, запаси от метал. Около тях се е образувал, условно казано, кръг от клиенти, които са били под защита на знатния си покровител и са съставлявали неговия боен отряд. Клиентите са били средно- или малоимотни земеделци, както и обезземлени ратаи. По време на война знатните са заемали командните постове, тъй като само те са можели да се снабдят с тежко въоръжение, кон, колесница. Пак те са имали възможност да излизат в двубой като πρόμαχοι, тъй като само те са имали свободно време да се занимават с аристократичното занимание атлетика.

Второ място в обществото заемали средно- и малоимотните земеделци (δημιοεργοί), наричани ἀγαϑοί. Те са съставлявали основната част от народното събрание и основната част от опълчението. Най-ниско в обществото стоели обезземлените ратаи (ϑῆτες), най-общо наричани κακοί (ἄκληρα). Напълно презрени от общината, те вечно са били заплашени от насилствено поробване или глад, в резултат на произвола на останалите. В тази категория спадали занаятчиите и хората на изкуството.

Цялото население на общината се събирало като народно събрание (ἀγορά), когато е трябвало да се вземат важни решения по въпроси на управлението или войната. То обаче нямало никаква инициатива. Трябвало е само чрез викове или дрънкане по оръжията да одобри или отхвърли предложените му от съвета на царете решения. Подобна е ролята на спартанското народно събрание, а Спарта е най-консервативният полис в Елада. Царете и знатните са можели да манипулират народното събрание ? да влияят върху одобрението или неодобрението му, както и просто да го разгонят. Това прави Одисей спрямо Терсит и роднините на избитите женихи спрямо Одисей.

ІІІ.Стопанство и бит

Основна клетка на обществото е стопанството на семей-ството (οἴκος)  Ш една напълно затворена и самозадоволяваща се единица. Всичко се е добивало в дома. Одисей например се гордее не по-малко с умението си да оре и коси, отколкото с военното си изкуство; спътниците му сами приготвят виното за него; Пенелопа тъче по цял ден; Навзикая сама с робините си пере дрехите на дома. Главното богатство на дома е бил металът: бронзови кутии, триножнци, слитъци желязо еtс. Земеделието е било много по-производително в резултат от железния труд, но все повече не е достигала земя. Затова на преден план излизат, интензивните култури (лозарство, градинарство, овощарство), както и скотовъдството. Липсващите стоки са се доставяли с война или с пиратство. Търговията играела нищожна роля. Омир с отвращение говори за предметите на вноса, но царят и аристократите не са се отказвали от тях. Единствените, познати до това време, търговци не са гърци, а финикийци. Доколкото е имало търговия, тя е била натурална. Стоките са се изчислявали най-често в добитък, например: меден котел на тринога струва 13 вола, пленена вдовица струва 4 вола, златни доспехи струват 100 телета, медни доспехи струват 9 телета, еtс. Но към такива разменни сметки се е прибягвало рядко. Всичко това води до ненужност от писменост * линеар В е забравен.

Бившите божествени занаятчии и хора на изкуството изпадат в изметта на обществото. Без дом и родина (ἀϕράτоρες) и без земя (ἄκληροι) те обикалят Елада и на място със свои материал извършват дребни слабо заплатени услуги. Но от тях явно няма нужда щом Одисей умее сам да си построи кораб.

Бита е бил далече от мащабите и разкоша на предишните две епохи. Като че елините отведнъж са се отучили да строят къщи и крепости. Основите, ако ги има, са от камък, а стените от дърво или непечени тухли, най-често със сламен покрив, без комин, а с отвор на покрива. Типичен е царският дворец на Одисей, огромна купчина боклуци пред врата; кучето Аргос; просякът Ир; подът е отъпкана земя, стените са черни от сажди, няма кухня; всичко се прави в приемната, по пода има кости и други отпадъци, сред които се дърлят кучета; навсякъде се сушат овчи кожи, а гостите се веселят като варвари. Фреските, мозайките, водопроводът и канализацията са нещо нечувано и невиждано, но оръжие има в изобилие. Такива са и откритите погребения - с няколко глинени гърнета, евтини накити, оръжия еtс.

ІV. Религия

Омировата епоха завещава Омировия епос Ь „Библията на Античността”. В него са заложени основните елински вярвания и практики.

V. Изкуство

Изкуството през този период е доста примитивно, с изключение на геометричната вазова живопис. Тя е тясно свързана с Омировия епос.

А. Вазова живопис

През Субмикенския период за вазова живопис почти не може да се говори. Съдовете не са първобитни, тъй като са изработени от наследената от Минойско-Микенската епоха техника. Когато вазите са украсени, това е най-често с една полоса, изпълнена с най-прости геометрични или линейни елементи, прави  и начупени линии, кръгове (―――, ∧∧∧∧∧∧, ••••••••••••, ™) повтарящи се монотонно, изписани с кафява боя, а цялата останала повърхност е покрита със същия цвят, като орнаментите се съгласуват с формата на съда.

През Протогеометричния период се появяват изделия от друг материал, например бронз. Оформят се и центрове на керамиката, всеки със свой стил, най-голям от които е Атина. Формата                  на съдовете непрекъснато се разнообразява. Появяват се нефункционални съдове, например погребални съдове-паметници. Постепенно полосите нарастват, стават напълно съразмерни. Орнаментите в тях започват да се редуват: хеатично (1,2,3,3,2,1) или паралелно (1,2,3,1,2,3). Започват да се използват линия и пергел. Появява се централният правоъгълник, в който се вмества централната и самостоятелна композиция. Обогатява се геометрично-линейният мотив. Освен старите елементи се появяват и кръстове, свастики, меандри, концентрични кръгове, звезди, начупени зигзагообразни линии, (―――, ∧∧∧∧∧∧, ••••••••••••, Ў, ˜, Ґ, к, Ї, Ы, Ё,    ,     ,         )  както и комбинации между тях. Появяват се и изображения на птици, животни, растения, изпълнени в така наречената „силуетна техника” и повтарящи се многократно и еднообразно, като че рисувани по шаблон.

През Геометричния период се появява и човешката фигура. През този период украсата на вазите се подчинява на единна сюжетна композиция. Тогава се утвърждават и принципите на Геометричната епоха: фрагментарност, функционалност, съразмерност, които са пряко производни на основните чувства, а именно terror vacui (страх от празното пространство) и terror ignorandi (страх от неразбиране). Основните геометрично-линейни мотиви се уголемяват и уплътняват и вече изпълват цялото пространство, дори там, където видимо няма място ’ например, между фигурите от сюжета (проява на terror vacui ). Появяват се изображения на хора, но те са изобразени по геометричен начин:

†изпълнени в силуетно-египетска техника (профил, т.е.фас)

†още независимо дали стоят или лежат се изписва всичко (проява на terror ignorandi)

† няма перспектива c еднакво се изписват стоящите на първи, втори и т.н. план, независимо дали са непосредствено до или край основните фигури; понякога са малки или пък големи, но винаги еднакви (проява на terror ignorandi).

Всичко това е проява на основната мисловна чувственост - на фрагментарността. На нея се дължи понятието за психологическо изживяване є външно и афективно. Скръб например се изразява   чрез   вдигнати   нагоре   ръце,   а   воинска   доблест @  =о   чрез   колесница,   щит,   копне. Геометричността изисква сходна повторяемост, ето защо се избират сходни сюжети р погребални шествия,   военни   свити,   кораби,   хора   еtс.   В   централния   правоъгълник   вече   се   композира геометрична сюжетна сцена. Дори правоъгълник да няма, сцената е налице. Това са по-едрите фигури. Появяват се дори допълнителни украси ? по капака или дръжките на съда, най-често фигурки на животни. Дръжките определят центъра на съда, където се разполага централният правоъгълник. Съдовете са живописни и напълно функционални, т.е. няма как ползващият да сбърка за какво служатВ. Омиров епос

хХарактеристика на Омировия епос

Античната традиция винаги представя Омир като стар, сляп, мъдър, странстващ рапсод, непрекъснато ръководен от музата. Още в Античността Омир с легенда. За родното му място са претендирали седем града: Смирна, Хиос, Колофон, Итака, Пилос, Аргос, Атина. Но това са само официалните претенденти - има още много други. Смятали са го дори за вавилонец, сириец, египтянин, дори римлянин. Съществували са девет негови биографии, много измислени, приписвани на Херодот и Плутарх. Със сигурност се знае, че с неговото име са свързани:

_Смирна, тъй като Пиндар посочва за негови родители река Мелет, намираща близо до Смирна и нимфата Кретеида и защото според Страбон в Смирна е имало култ към Омир

_ Хиос, тъй като там има особен род Омириди

_ Йос, тъй като най-древното сказание твърди, че е погребан там

Самите антични автори спорят кога е живял, като го датират 12-6 в.   Първоначално са му приписвани всички епически поеми:

вцелият Троянски цикъл, който се състои от:

uКиприм – всичко до гнева ма Ахил;

vИлиада – завършва със смъртта на Хектор;

wЕтиопида – до смъртта на Ахил;

xМалката Илиада – погребението на Ахил и спора за доспехите му;

yРазрушаването на Илион - от смъртта на Парис до разрушаването;

zЗавръщания - цикъл от отделни поеми за смъртта на Агамемнон; за завръщанията на Нестор, Диомед, Неоптолем. Менелай, Одисей;

{ Телегония – за смъртта на Одисей;

вТивански цикъл: Едиподия, Тиваида, Епигония, Алкменоида.

Приписват му се още циклите:

вТитаномахия;

вАмазония;

вХераклии;

вПревземането на Ойхалия;

вДанаида еtс.

След това са му приписвали Илиада, Одисея, Тиваида, тъй като е най-старата в цикъла. Накрая само Илиада и Одисея, като Аристотел дефинирал отликите в постройката на двете поеми, от една страна и на останалите в цикъла, а именно те са неединни по сюжетна линия. В тях се проявява стремеж към оригиналничене, описват се чудеса, приключенията са сложни и объркани еtс.

За Омир може да се каже със сигурност това: той е автор от йонийски произход, близко запознат е с еолийското творчество, възникнало на базата па микенски предания; автор от епохата на прехода от родово общество към държава, чието творчество е дооформяно и редактирано на атическа почва в периода на зараждащата се демокрация.

Омировият епос е не толкова продукт, колкото рефлексия на този преход в два аспекта: j естествено любуване на героичния живот и k иронично-хумористично отношение към отминалия строг и суров героически свят, примесено с наченки на морализаторски оценки от позицията на цивилизацията. Омировият епос хармонично обединява в себе си всенароден героизъм, но без варварство и цивилизованост, без краен индивидуализъм. Специфичният Омиров език, на който може би никой не е говорел е сплав от първоначално микенско κοινή и  от термини и сравнения на строгия и суров еолийски епос, оформен и развит от игривия и свободен йонийски език, редактиран и оцветен от атическия диалект.

хАнтична критика на Омир

Античните критици на Омир се делят на две групи: порицатели и почитатели.

в Порицаването му води началото си от 6в., когато срещу него се повдига обвинение в лекомислие, аморалност, дори безбожие. От философите най-големите му противници, отричащи го напълно, са питагорейците, орфиците, Ξенофан, Херакλит, Платωн, Еπикур. А рапсодът Ζоил от Амфиполис написал в девет книги „Бич против Омир”.

в Пръв Теаγен от Регион, философ живял по времето на Кандис, се обявява в защита на Омир и е първият, който се опитва да го анализира критично. Философите Анаξагор, Метроδор от Ламисак, Стезиμброд от Тасос поставят началото на алегоричното тълкуване на Омир, чрез което избягват противоречията, неразбираемите архаизми и епическите несъобразности. Това тълкуване продължават циникът Аνтистен и стоиците, а неоплатониците го превръщат в цяла философска и митологична система.

През Елинизма, когато се заражда литературната критика, Омир е подложен на детайлен литературнокритически анализ. Учените се разделят на две: приписващи „Илиада” и „Одисея” на различни автори и смятащи, че две поеми са на един и същ автор. Трима са знаменитите александрийски учени, принадлежащи към второто направление и които са тълкували, поправяли и издавали Омир. Ζηνόδος от  Ефес (4-3в.), той разделил двете поеми на 24 песни. Като редактор се отличил Διορϑωτής; с голяма смелост дори зачертавал цели стихове. Аристофан Византийски (257-110 г. пр. Хр.) е известен с своята предпазливост, внимателност и филологическа проницателност.  Аристарх от Самотраки (215-145 г.пр.Хр.) издал Омир, определяйки поправените места в него и критически установил правилният текст. Той и опровергал доводите на хоризонтите. Извън всички антични критики на Омир стои Аристотел, чието точно и вярно разбиране на поета е основно и до днес (24 глава в „Поетиката”). Сам Аристотел издал Омир за ученика си Александър Македонски и съставил специално съчинение „Трудни места у Омир”, запазено в много фрагменти.

х Омиров въпрос

До 18в. сл. Хр. се е смятало, че Омир е едноличен автор и на двете поеми. Рядко учените са се съмнявали в това. Например         Фр. Д`Обиняк във Франция е смятал, че Омир е измислица. Италианецът Джанбатиста Вико е твърдял, че Омир е събирателно име на много поети. Във Великобритания Робърт Ууд доказал, че в Омировата епоха не е имало писменост. Пръв Фридрих Август Волф с „Въведение в Омир” поставя въпроса за личността на Омир и това е т. нар. „Омиров въпрос”. Според него поемите се появяват през 10в. и техният автор е Омир, когато не е имало писменост. Ето защо след това, особено по времето на записването им, много поети са добавяли, критици са изправяли текста, така че първоначалните песни са променени до неузнаваемост. Волф отказва да определи къде е Омир и къде са добавките на останалите, но неговият труд поставя началото на многобройна литература. Оформят се следните теории:

в Теории за индивидуалното творчество

u теория на малките песни Ш Омир създава определен брои малки песни, които били допълнени от други поети. Започват изследвания коя е първоначалната „Илиада”, по-рядко „Одисея” и се стига до принизяване, дори до отричане на Омировото творчество.

v теория за зърното (ядрото) Ш Началото поставя Готфрид Херман. Той поставил твърди граници за първоначалната „Илиада” и определил образци на натрупване на нови епизоди. Грот пък смята, че зърното била „Ахилеида” и към нея два пъти били прибавяни песни.

w теория за компилацията Ш Развита е от предните две теории. Според нея първоначалните съставни песни били много обширни и един вид редактор ги обединил в едно цяло, избирайки най-главното.

Теорията за индивидуалното творчество кулминира у Низе, който отрича всякакво народно творчество, изтъквайки, че епосът е писан за най-добрите от народа, езикът е изкуствен и никакъв Троянски мит до Омир не е имало.

в Теории за колективното творчество

u теория за ограничената еволюция Ш Изтъква се, че всички противоречия са особеност на един нереално развиващ се епос, като едно непрекъснато и закономерно народно творчество.

v теория за езиковата миграция Ш Арнолд Фик смята, че епосът е народно творчество, възникнало на еолийски език, които след това е преведен на йонийски, откъдето са и всички еолийски елементи. Той извършил титаничен и впечатляващ труд, като превел „Илиада” и „Одисея” на еолийски език.

в Синтетични теории

u теория за напластяванията Ш Изучава различните напластявания в поемите: напластяванията в езика от редактори, преписвачи и други, както и напластяванията  в съдържанието на локални митове, религиозни представи, практики и други. Според тази теория противоречията се дължат на многоличното творчество, но и на преднамереното авторово отклоняване с художествени цели, поради художествено безсилие или несъзнателно подражаване на древни образци.

v теория за унитаризма Ш Тази теория преобладава и до днес и обединява в себе си в органично единство теориите за индивидуалното и колективното творчество.

х Въпросът за Атическата редакция

Част от учените смятат, че записването на поемите при Пизистрат и Солоновия закон Омировите песни да се пеят при строго определен и последователен ред са чиста легенда. Други учени признават тази редакция и закон. Те смятат, че имало едно единствено, цитирано в цялата Античност атическо издание на Омир. От него са правени всички по-късни антични преписи, докато масалийското, хиоското, синопското и други стари издания не са имали никакво значение. Според тях „комисията” само външно е привела в единство двете поеми, които дотогава са били изпълнявани разбъркано и в отделни песни; определила логическия ред и ако е правила интерпретации, те са били несъществени. „Комисията” още премахнала някои произволи върху поемите, извършени от рапсодите, но и придала атическа окраска на езика. Солон може би просто е установил реда на песните, а Пизистрат ги е записал в този ред.

х Характерни черти на Омировия епос и художествени методи на Омир

Омир е перманентно присъщ на своята епоха. Ето защо той е основен източник на сведения за нея. Не бива да забравяме, че принципите на Геометричната епоха са отправна точка за разбиране на този тип епос.

в Епосът е отражение на историческото движение на елините от прехода между Микенската и Геометричната епоха до прехода между Геометричната и Архаичната епоха. Епосът е създаден от матриархатната Микенска цивилизация в Мала Азия. Преработен е от придошлите в третата ј на II хил. еолийци от Тесалия и Беотия на строга патриархална и героическа основа. Още веднъж е преработен от дошлите в нач. на I хил. йонийци с техния весел, експанзивен, чувствен характер и свободен стил. Омировият епос е  оформен в прехода между родова община и държава. Затова той е смесен по стил – смесен между строг и свободен героически стил.

в Епосът е художествено единен и противоречията в него са външни. На преден план излиза общото, заставащо пред индивидуалното, доколкото всеки индивид не е нищо друго освен носител на самосъзнанието на рода във всичките му представители и доколкото всеки личен живот е интересен само когато е в тясна връзка с общия живот на колектива. Спецификата на стила се заключава именно в начина, по който общото и вътрешното  се въплъщават в индивидуалното и външното.

в Епосът е напълно и естествено обективен. Ето защо личността на автора напълно отсъства. Сякаш авторът абсолютно не използва своя фантазията. Всичко, дори фантастичното и магичното съществува напълно реално и обективно. Обективност-та като метод може да се изрази единствено в една спокойна пространствена и съзерцателна монументална и повествувателна форма. Дори редките субективни елементи са на същата тази обективна основа. Омир схваща обективността по детски наивен начин ў всичко трябва да става при силна и ярка светлина, сред ярки п заслепителни багри

в Епосът е пластичен по своеобразен буквален начин. През 1897г. проф. Зелински формулира основния закон за композицията, които същевременно е и цялостен метод за изобразяване на Омир, а именно закона за хронологическата несъвместимост . Според този закон ако в даден интервал от време стават повече от едно действия то всички те се изобразяват независимо едно от друго, като че стават в различно време. Тази неспособност да се изобразяват две или повече успоредни действия, се реализира по пет различни начина:

u най-простото е всяко отделно действие да се доведе до стабилно състояние, наречено от Зелински „пребиваване”, и да се забрави, за да се премине към следващото действие;

v от две едновременни действия първото се изобразява подробно, а за другото се досещаме от предходното изложение;

w първото действие се изобразява подробно, а за другото не се дават никакви данни и ние можем най-общо да се досещаме какво е било то;

x ако и двете действия са много важни, то най-важни са началото и краят им. Тогава се изобразяват двете изцяло, но едно след друго;

y за изобразяване на не само много важни, но и много продължителни действия, и двете действия се показват изцяло, но едно след друго, и разделени с голям отрязък от време.

Законът за хронологическата несъвместимост регистрира характерното за Омир еднолинейно, а не паралелно протичане на времето. В пространството това се изобразява като плоскостно, а не релефно изображение. Ако Омир иска да изобрази една стая например, той ще изобрази всяка една нейна стена поотделно, независимо от останалите, като че това са стените на четири отделни стаи. А това плоскостно изображение е напълно сходно с геометричното изображение в живописта. Епическата пластика следва изобразителния метод на геометричната живопис.

Пръв Щелин в статията си „Геометричен стил в „Илиада” формулира геометричния подход при анализа на Омир. Неговият труд, както и трудът на Зелински доказват, че аналитиците не са имали право, когато са разпокъсвали двете поеми. Законът на Зелински формулира плоскостния характер на Омировата пластика, а подходът на Щелин формулира принципа па попълване на тази плоскост. Плоскостта се изпълва равномерно и симетрично с фигури, независимо от големината и изпълването й. Следвайки този принцип, в епоса можем да преброим 51 дни, само 12 от които са двигателни в действието. Централен е 26 ден, около който са ориентирани останалите дни.

Омировият епос е много близък до геометричната живопис. Ето как бихме могли да представим „Илиада” в геометрична ваза:

Песен I                     1-21 ден

( 9+2+10+1)

Песен II – VII

22-24 ден

Песен VII – X           Песен XI – XVIII        Песен XIX – XXII

25 ден                          26 ден                            27 ден

Песен XXIII

28 – 30 ден

Песен XXIV                31-51 ден

( 9+1+10+1)

ІДни, двигатели на действието:

1 ден – Агамемнон отказва на Хриз

10 ден – Ахил отказва да влезе в бой, т.е. се самопогребва

21 ден – Тетида отива при Зевс

22 ден – Начало на войната без Ахил

25 ден – Ахил отказва на Агамемнон да влезе в бой

26 ден – Патрокъл умира. Зевс дава победа на троянците само този ден. Боговете действат. Тетида при Хефест

27 ден – Ахил се съгласява да влезе в бой

30 ден – Край на игрите

39 ден – Ахил отказва да върне трупа на Хектор

40 ден – Боговете решават Ахил да върне трупа на Хектор

51 ден – Хектор е погребан

Има и геометрични модели съобразно моралния проблем в поемата, а именно свадата между царете. Шепърд в статията си „Образец на „Илиада” предлага геометричен модел, който се получава по морален проблем:

u отнемането на Бризеида и неуспеха на пратеничеството;

v съгласието на Ахил Патрокъл да влезе в бой и смъртта на Патрокъл;

w отмъщението на Ахил, смъртта на Хектор, откупването на тялото от Приам.

Епическата пластика накрая е физическа и телесна във всички функции и прояви на човешкия и природния организъм. Оттук е впечатлението за най-груб натурализъм. Геометрич-ната плоскост и силуетната пластика изискват всеки организъм да бъде изобразен напълно телесно и то така, че нищо да не остане скрито, т. е. неразбрано (проява на terror ignorandi). Ето защо Омировата пластика е безкрайно детайлизирана. В нея всичко, до най-малката подробност се дава напълно обективно и повествувателно.

и  Епосът е антипсихологичен. У   Омир   психиката   се   изобразява   напълно веществено. Вътрешните преживявания се изразяват чрез външни действия. А всички постъпки или чувства се мотивират отвън, а именна от божествения апарат. Принципното антично схващана за съдбата е, че тя доминира предопределя човека. Но винаги тя може да го предопредели за свобода на волята. Омир използва божествения апарат за външна мотивировка на вътрешните решения на човека, но взаимоотношенията между човешката и божествената воля са сложни. Те с осъществяват на пет нива:

Œ Божествената воля се изтъква без да говори каквото и да било за човешката, макар тя да се подразбира.  Частен случай на това е, когато бог постоянно покровителства човека.

� Формулира се човешката воля без да говори за божествената, макар тя да се подразбира от само себе си. Частен случай е, когато бог под човешки образ подбужда хората към някакво действие.

Ž Веднага се показват божествената и човешката воля, така че за тъждеството им не е нужно да се подсещаме.

� Божествената воля е против човешката и я потъпква изцяло.

� Човешката воля се противопоставя на божествената и се бори с нея. Успехът е почти изключен, освен ако не се намеси друга божествена воля.

Най-добре изразява тези взаимоотношения на волите Хегел в „Лекции по естетика”: „Истински поетичното, идеалното отношение между боговете и хората се състои в тяхното взаимно тъждество, което трябва да прозира дори и в онези случаи, когато те се противопоставят помежду си, защото само тогава боговете са и богове, и страсти на собственото сърце”.

и  Епосът е традиционен и стандартен. Традиционността се състои в метода на обективното повествувание e всичко се разказва бавно, важно, като една вечна истина. Всичко в епоса винаги е съществувало, съществува и винаги ще съществува. Всички знаят и са уверени в това. Традиционността се състои в идеала на епическия поет р нищо да не прибавя от себе си, с нищо да не се нарушава традиционната тематика и поетика. Стандартността на епоса се състои в набора на изразни средства. Стандартен е самият хекзаметър като абсолютно задължителен епически размер            ( ˉ˘˘, ˉ˘˘, ˉ˘˘, ˉ˘˘, ˉ˘˘, ˉ˘ ) Стандартно традиционни са постоянните епитети и формули-повторения; стандартни са сравненията, общите сентенции, дългите без нужда речи, изобразяването на боговете, двубоите, народните събрания, приятелствата еtс. Стандартни са особените формули,  служещи да подготвят читателя за следващата сцена. Традиционността и стандартността се обуславят от произхода на епоса и характерния за аедите композиционен похват.

и  Епосът е монументален. Той е величаво възвишено, будещо високи и благородни чувства, възпитаващо твърда и силна героическа воля монументално произведение. И описанието на героите е монументално: железен характер, безстрашни, със силна обич и омраза, физически силни, огромни, красиви, мощни и великодушни, благородни хора. Дори свинарите са божествени. Всеки най-дребен детайл е монументален. Въобще целият живот е един монумент. А това величаво космично възприятие на най-дребния детайл е още един аспект на детски наивното възприятие.

и  Епическият стил е уравновесено, съзерцателно спокойствие, възникващо от самия героически дух, породено от приобщаването, на личността към общите закономерности в обществото, природата и космоса и от липсата на каквато и да било дребнавост, егоизъм или повседневност. Епиката се гради върху идеята за вечното редуване между живота и смъртта, за вечния космичен кръговрат. Епическото спокойствие и съзерцателност се градят върху подвизите и катастрофите в живота. Затова всички нещастни, дори фаталните бедствия, се описват величествено,   спокойно,   съзерцателно   и   пораждат  същите   чувства   у   слушателя.   Така   че епическото спокойствие е коренно различно от лирическото вълнение или драматичната дееспособност.

и  Епическата етика, естетика и религия се отличават със своята физическа телесност. В естетически смисъл героят е само καλός. Оттук се появяват и огромните обеми и маси в епоса. Физическата телесност предполага пълното отсъствие на морални понятия и оценки в етически смисъл. А епическите богове притежават същия природо-телесен и самостоятелен характер като гаранти и модели на героичната естетика и етика.

Накрая в Античността Омир е бил аксиоматичен автор. Според Платон Омир е образовал Елада.

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG