Home История Богомилство и отшелничество

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Богомилство и отшелничество ПДФ Печат Е-мейл

Богомилство и отшелничество

През Х в. сред разрасналото се духовенство проникват типичните за Средновековието ереси на павликяни и богомили. Множество средновековни извори свидетелстват, че основателят на богомилството - поп Богомил, е историческа личност, живяла в България по времето на цар Петър. Смята се, че то се появява за първи път в земите около Пловдив, които император Йоан І Цимисхи (969-976) заселва с еретици от Мала Азия.
Ядрото на богомилското учение e съставено от разказите за сътворението на Вселената и човека, за идването на Исус Христос на земята, за завършека на света и за края на човешкия род. В основни линии богомилите се придържат към библейското схващане и проповядват, че първоначален създател на Вселената е добрият Бог, който царува на седмото небе, заобиколен от ангели. За разлика от официалната християнска догма, която твърди, че Бог е единствен творчески дух, богомилите развиват възгледа, че наред с Него като вторичен създател действа още един творец - Самаил (Сатанаил, Сатана, Дявол). Според учението на богомилите той е най-големият син на Бога и пръв негов помощник. Самаил решил да свали баща си от престола и да заеме неговото място. Той започнал да търси привърженици сред ангелите, като им обещавал, че ще им създаде по-добро царство и ще им намали данъците, които те плащат на Бога. Намеренията на Самаил били разкрити и той, както се разказва по-нататък в апокрифното Йоаново евангелие, бил изхвърлен на земята заедно с отцепилите се ангели. От добър дух Самаил се превърнал в зъл творец. Той започнал да преустройва земната твърд, която дотогава била неуредена и пуста. Създал видимото небе, моретата, реките, растенията, животните и накрая направил от кал и човека. Напразни останали обаче усилията му да вдъхне душа на Адам. Той помолил Бог да му помогне и Бог одушевил безжизненото тяло на Адам. По същия начин била сътворена и Ева - тялото направил Самаил, а душата вдъхнал Бог.
След създаването на видимия свят Самаил станал господар на всички земни царства. Бог изпратил втория си син - Исус Христос, да се пребори с него. Според богомилите Исус бил Божието слово (Логос), но привидно се бил родил като човек и привидно умрял на кръста. Исус не успял да се пребори с дявола и се върнал на небето. Борбата срещу дявола обаче продължавала. Христос, твърдят богомилите, щял да се върне на земята и тогава (Второ пришествие) дяволът щял да бъде разгромен. Заедно с привържениците му той щял да бъде хвърлен в ада, а тези, които се били борили срещу него, щели да отидат в рая.
На 11 февруари 1211 г. цар Борил организира в Търново църковен събор срещу богомилите. В актовете на събора са споменати имената на най-изявените богомили: Михаил, Тодор, Стефан, Василий и Петър. Съборът се ръководи по византийски образец от владетеля цар Борил. На богомилите е дадена възможност да защитят своето учение. Част от тях се отричат и се покръстват отново, а тези, които остават твърди в своята вяра, са предадени на различни наказания и заточение.

Богомилството било форма на бунт и съпротива срещу византийската власт. По време на робството то дори се надигнало с нова сила. Учението проникнало в Цариград и Мала Азия. Сега богомилите насочили нападките си главно срещу ромейската власт и византийското висше духовенство. Те твърдели, че Дяволът живеел в храма “Света София” в Константинопол. В края на XI век в Охридско се появил богомилът българин Лазар. Според гръцкият архиепископ Теофилакт , той настройвал българите срещу гръцките свещеници и копнеел “да свали ярема на парикията (крепостничеството). Много активен проповедник бил Василий, наричан Врач (Лекар). Цели 40 години ръководил богомилите. И той, и помощниците му били заловени от византийската власт. Изгорили го жив през 1111 г. на цариградския хиподрум.

Богомилството е стройна идеология, която има собствена литература. От България през ХІ-ХІІ в. то се разпространява в земите на Сърбия, Хърватско, Далмация и особено в Босна, в Киевското княжество, а от там по-късно и към Москва. През ХІ в. то прониква в Западна Европа, първоначално в Италия и Франция, а по-късно в Германия, Фландрия и др. На неговата основа през ХІІ в. в Западна Европа се появяват ученията на катари, албигойци и патарени.

Неподправените български свидетелства - книжовни паметници, устно народно предание и поетическсо творчество в течение на 1100 години не пазят и следа от богомилството, освен ако не се броят текстовете против богомилите като исторически извор. Да се правят изводи за живота и верските представи на богомилите само от написаните книги срещу тях е равнозначно на това да се правят изводи за сериозно политическо учение само от критиката против него!

Богомилската ерес отсъства всецяло от ненасилствено и естествено изразена българска самоличност. Равнопоставеността на чистото правослвно християнство с българското народностното име е най-същественото явление през цялото Средновековие и епохата на турското робство чак до 1944г. И тук сведенията са обилни и предостатъчни. И при това тъждеството на православието и българското име не е правено единствено от българите, но и от други народи. Един от първите начетени книжовни мъже, който свързва българите с верността им към православието не е български автор, а византийския историк Лъв Дякон през Хв. Разбира се българските книги и книжици също не правят изключение. Добросъвестният и начетен читателят може да срещне неколкократни приравнявания на понятията "българин" и "православен християнин" в книжовните извори и литературните съчинения от миналото - били те хроники, похвални слова или просто жития.

Впрочем историческата истина гласи, че средновековните богомили след идването на турците приемат исляма и католицизма - факт, който красноречиво отделя българите-християни от еретиците на Богомил. Съвсем ново, едва от средата на ХХ в. е твърдението, че богомилството, едно епизодично еретическо учение на фона на 1000 години православно християнство, било присъщо на културата ни "българска ерес". В стремежа си да бъдат атеистично оригинални и окултно мислещи, поддръжниците на подобна нелепица предизвикват изкуствено поредица от обощаващи философски заключения, по същество подлагащи под съмнение християнската вярност на българския народа.

Липсата на сериозни и недвусмислени български извори за "българска ерес" (аналогично с "тангризма") забранява в етичната наука да се правят каквито и да било крайни, още по-малко философски обобщения. А голяма част от твърденията за значението на манихейската и павликянска ерес, назовавана съвсем условно "богомилство", се заключава единствено в кръга на несериозни хипотези. И то хипотези, направени с половин уста. Причината за настояването на богомилската останка в българската култура е идеологически и инославна.

Твърдението за "значението на богомилството" е идеологическо и съставлява част от широко пропагандираната теза за "неверието" на българите, които ако случайно били чели Библията, то са я чели еретически!?!?! Следствието от такива твърдения и настоявания е подценяване на християнството и насочване на вниманието на българската интелигенция към други вярвания и религиоподобни учения.

За съжаление много хора, които поддържат подобни нелепици не си дават сметка какво говорят и какъв е крайният резултат в съзнанието на читателя от богомилофилията. Защото истината на фактите и следствието им гласи, че богомилството е обобщен израз на унищожението в българската история, а не на съграждането. Този факт е признат дори от такъв антихристиянски историк като проф.Петър Мутафчиев.

Богомилството през IХ-ХIVв. руши държавата отвътре чрез насажданото от него недоверие в институциите, чрез разделението на народа и пораженията, които нанася върху душите на своите последователи. И последното днес се вижда с все по-ясна и ужасяваща сила - голяма част от хората, които се занимават с окултни и източноазиатски учинея имат проблеми с душевното и чувствено здраве...

Затова именно естествената и ненасилена българска памет избра за покровител на нашия народ св. Иван Рилски. За всички времена пустинножителят свети Иван Рилски става синоним на българската духовност.

И дума за сравнение не може да става между потъналия в забвение през вековете и изровен от нехристиянските учени поп Богомил от една страна и светеца от Рилската пустиня от друга. Еретикът съществува като любопитен и неясен индивид в историческия текст, служейки единствено като отрицателен пример, докато благочестивият Пустинножител е почитан от всички поколения българи в течение на повече от 1000 години -  от 946 г. та чак до ден-днешен.

И когато през 1946 г. се навършиха 1000 години от успението на светеца и процъфтяването на Рилската света обител управляващите тогава комунисти се пукнаха по шевовете, виждайки стеклия се от всички краища на България народ. Тогава, именно тогава, бяха разобличени и лъжехвалбата на еретиците и икономическата социология на временния плътски интерес, проповядвани от комунистите.

Липсата на оригинални български документи, недвусмислените свидетелства на византийците и отсъствието на устно предание за влияние на богомилите върху българската култура отрича българско участие в комплота на тези еретици срещу християнската ни самоличност.

По нещастие или поради заговор обаче огромният обем от православна християнска книжнина и християнски устни разкази, разпространени сред народа, не намериха място в концепцията на историческата трактовка за българската духовност, или поне не намериха подобаващо място.

Окултният езически кръг около Людмила Живкова през годините на комунистическа власт постави административно силово ударението върху особеностите на богомилството, считано като „знак за българската духовност". При това много повече, отколкото бе неговата истинска тежест в средновековната история. Макар да липсват запазени богомилски книги на старобългарски език, представящи ереста на поп Богомил, относно неговите мъгляви и твърде неясни възгледи в по-новата историография се изсипаха куп текстове. Дори някои нервно лабилни хора твърдяха, че „присъщият на българите народен дух" бил изразен в абсурда на еретическата доктрина?!

Парадоксът на липсващите текстове в толкова шумно прокламираното богомилство може да се види ясно изказан на с. 24-26 в книгата на акад. Димитър Ангелов „Богомилството". Там недвусмислено е заявено, че главните извори за богомилите не са почерпани от подробното и пълно изложение на богомилската ерес, а от проповедта срещу нея, какъвто например е текстът на презвитер Козма „Беседа против богомилите".

Взет сам по себе си обаче, такъв документ показва по-скоро силата на Църквата, защото тя в крайна сметка успява да се пребори с ереста. През вековете, последвали Х в., хората в България и целият славянски православен свят четат смислените разобличения на презвитер Козма, а не бълнуванията и виденията на поп Богомил. Следователно възхвалата на богомилите в модерната историография идва изцяло от целите на съвременни идеологически съображения, нежели от правомерни историко-документални заключения.

Обремененият поглед към богомилската ерес проличава и в прочутата политическа статия на проф. Петър Мутафчиев „Поп Богомил и св. Иван Рилски. Духът на отрицанието в нашата история". Там Мутафчиев без подкрепата на сравнителни доводи, пренебрегвайки становището на Църквата, както и естествената народна памет, обявява доброволното отшелничество в Христа на св. Иван Рилски и насилствената обществена изолация на богомилите за едно и също социално явление?!

Неправомерните сравнения на обявеният напоследък за най-представителен български историк, стъписват не само заради логическите и философски грешки. Самият Мутафчиев открито и по войнишки заявява, че историческата наука разполага с три жития на светеца и невероятно силен спомен в народната памет за него след неговата смърт, докато личността на поп Богомил не е оставила и белег в съзнанието на хората.

Интересно тогава как могат да бъдат сравнявани двата типа в българската история? Отговорът на подобно питане е само един — посредством социологически абстракции, което вече не е история, а теория на социалните учения. Затова Мутафчиев в този (а и в редица други случаи) постъпва не като историк, а като социалист.

Не по-малко странен е и тонът на сър Стивън Рънсиман в предварителните му определения за историческата значимост на личността на поп Богомил. Когато разлиства известната му книга „История на първото българско царство", читателят ще забележи че на стр. 149 стои интересното от логическа гледна точка изречение: „Поп Богомил, най-значителният еретически водач в цялото Средновековие, е фигура, забулена в неизвестност". Странно как може отдавна починал човек да бъде определян за значителен след като липсват документи за живота му, който е „забулен (т.е. покрит) в неизвестност"? Може ли да се прави достоверен обществен и биографичен портрет без достатъчно много биографични данни?

Когато в историята се казва, че Цезар и Александър Македонски са значителни мъже, изследователите и тежките професори имат предвид десетките им биографии, писани по различно време от различни хора, но с почти еднакви факти в тях. И при това всички извори са единодушни във величието на божествения Юлий Цезар и цар Александър. Твърдението на сър Рънсиман относно поп Богомил е учебникарски пример за противоречиво твърдение, лишено от доводи. Ако използваме видовото разделение на литературните жанрове у прочутия английски историк Арнълд Тойнби, то с право бихме приели, че обобщенията върху значението на богомилите в българската история стоят в полето на художествената измислица.

За богомилите не може да се каже нищо или почти нищо, което да ги закрепи трайно в интереса и мащаба на българската история. Не само защото тяхната духовност е безвъзвратно мъртва от хиляда години, но защото нямаме никакви по-обемни и подробни данни за тях. Фактът, че богомилите стават известни и разпространени като еретическо движение на запад от България, в отдалечените атлантически предели на Франция, не ги прави важни за българската старина.

Историята с присъщата за нея променяемост на обстоятелствата и парадокс на събитията познава редица случаи, когато рожденото място на дадено обществено движение или идеология остава безразлично и дори враждебно към по-нататъшната му съдба. Класически пример за подобна игра на обстоятелствата в съвременната ни история е разпространението и развитието на комунистическото учение. То беше родено от френско-германската социална утопия, но намери разпространение и политическо осъществяване в Русия и Източна Европа. Комунизмът, подобно на богомилството през Средновековието наистина има значение за историята на Русия, но беше „произведен" и разработен от западноевропейската социално-икономическа теософия. Подобно на ереси като богомилството, и комунизмът беше резултат на псевдорелигиозната мисъл или казано на гръцки - на какодоксията.

Изкуственото значение, което се придава след девети септември 1944 г. на богомилството, свидетелства за страхотната идеологизация на българската история. Една идеологизация, основана предимно на атеистично-окултния възглед в хуманитаристиката и на неправославното възпитание на чувствата и ума, което възпитание за жалост владее немалка част от българската интелигенция.

Отшелничеството

Отшелничеството също било вид протест и спасение от трудния живот през XI-XII век. То се разпространило в западните български краища (Македония). Последователите на местните отшелници създали скромни манастири, които се превърнали в подслон за застрашената българска книжнина . На изток идеята на отшелничеството винаги се свързва с монашеството. Смята се, че отшелниците са свети хора, които са в състояние да предизвикват свръхестествени явления. Също така се смята, че съзерцателността е начин и средство за избягване от суетата на светския живот. След Св.Августин идеята на монашеството придобива определен практически оттенък: Божия град вече не е просто някакво съзерцателно и умозрително творение. Напротив, той е една реалност, една общност от монаси, които са подчинили живота си в служба на Бога и които в ежедневните си отношения пресъздават идеята на божия град. Първи такъв манастир се създава в началото на VІ в. в Италия, в Монте Касино  и негов създател е св. Бенедикт. Така се поставя началото на Ордена на бенедектинците. Св. Бенедикт е далеч от отшелничеството на Изтока: монасите са се събрали на колективно служене на Бога, както и за проповеди между хората, тяхното дело е съвсем истинско – те са еманация на идеята за божия град.

 

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG