Home История Национално-освободителни борби на българите през 70-те години на XIX век (края на 60-те средата на 70-те години на XIX век)

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Национално-освободителни борби на българите през 70-те години на XIX век (края на 60-те средата на 70-те години на XIX век) ПДФ Печат Е-мейл

Национално-освободителни борби на българите през 70-те години на XIX век (края на 60-те – средата на 70-те години на XIX век)

Организираното национално-освободително движение на българите се заражда след Кримската война – през 50-60-те години на XIX век. Радикалните промени в стопанското, социално и културно-просветно развитие създават реални предпоставки за преодоляване на разпокъсаността и стихийността на борбите на българите за политическо освобождение. Оформят се основните центрове на политически активната емиграция, появяват се първите организации, предприемат се първите опити за разработване на цялостна стратегия и тактика на освободителното движение. Тези нови тенденции намират най-ярък израз в дейността на Раковски, Добродетелната дружина, Одеското българско настоятелство и ТБЦК.

Успоредно с възникването на организираното национално-освободително движение изкристализират и първите сиптоми на идейно разграничаване между отделните политически формации сред българската емиграция. В годините на Кримската война и непосредствено след нея идейните различия нямат непримирим характер, но постепенно те придобиват все по-голяма острота и през 60-те години на века стават отличителен белег за социално-активната част от българската емиграция.

Документалните свидетелства от епохата на Възраждането разделят политическия спектър на тогавашното българско общество на две групи: “млади” и “стари”. Към “старите” се причисляват представителите на Добродетелната дружина и Одеското настоятелство, а към “младите” – съмишлениците на Раковски и ТБЦК. “Старите” защитават по-умерените форми на борба срещу Високата порта, демонстрират обвързаността си с Русия, проявяват недоверие към въоръжените акции, открито се дистанцират от революционната пропаганда и лансират реформистки проекти за решаването на българския национален въпрос. “Младите” от своя страна отстояват необходимостта да се предприемат радикални действия срещу Високата порта и затова те са в основата на почти всички инициативи за организиране на бунтове, въстания и чети.

Смъртта на Раковски, разпадането на ТБЦК и неуспехите на предприетите от Добродетелната дружина начинания изострят идейното противоборство сред българската емиграция. В края на 60-те години привържениците на двете течения се конфронтират най-вече около дуалистичната формула, издигната от Добродетелната дружина като възможен начин за разрешаване на българския национален въпрос. Предимствата на дуализма привържениците на Христо и Евлоги Георгиеви виждат най-вече в мирния начин за разрешаването на българския национален въпрос, без да се засягат чувствително интересите на Високата порта и на европейските сили и без да се предизвикват сериозни сътресения вътре в страната. Пропагандирането на тези реформистки идеи подтикват “младите” да преодолеят собствените си противоречия и да пристъпят към консолидирането си в нова политическа организация. Важна роля в реализирането на техните усилия изиграва Любен Каравелов, който по това време се установява в Букурещ и много скоро се изявява като водеща фигура сред революционно настроената емиграция.

За живота и дейността на Каравелов съществува значителна по обем научна литература. Около 2 000 заглавия са посветени на различни аспекти от неговата дейност. Измежду многобройните му изследователи се открояват имената на Михаил Димитров, Димитър Косев, Александър Бурмов, Никола Кондарев, Крумка Шарова.

Любен Каравелов е роден през 1834 година в Копривщица. Първоначално учи в родния си град и Пловдив, а след това – в Московския университет. Според повечето историци определящо значение за оформянето на неговия мироглед има десетгодишния му престой в Русия. Особено силно въздействие оказват върху него руските славянофили и руските революционни демократи. Тези противоречиви идеологии стават основа и на противоречивите възгледи на Каравелов.

През февруари 1867 година той заминава за Сърбия като кореспондент на славянофилския вестник “Голос” и се установява в Белград. Надявайки се, че скоро ще избухне сръбско-турска война, през пролетта на 1867 година той създава в Белград Български революционен комитет. Дейността на този комитет е насочена към подготовката на въоръжено въстание в България. Плановете на Каравелов предвиждат издаването на революционен вестник, изграждането на нелегални канали по българо-сръбската граница, подготовката на въстанически чети.

Сръбското правителство, обаче, не позволява на Каравелов да реализира намеренията си. През есента на 1867 година полицията започва да налага редица ограничения върху дейността му. Обяснението за тази промяна не трябва да се търси само в поредната промяна на сръбско-турските отношения. По време на престоя си в сръбската столица Любен Каравелов осъществява активни контакти с представителите на най-радикалните течения в тогавашното сръбско общество – сръбската Омладина. Омладината отстоява републикански възгледи и открито се противопоставя на режима, установен от княз Михаил Обренович. Някои биографи на Каравелов приемат, че той възприема републикански възгледи именно под влияние на Омладината.

Сближаването на Каравелов с дейците на Омладината дава основания на сръбската полиция да го принуди да напусне пределите на Сърбия и през февруари 1868 година той се установява в Нови Сад, Австро-Унгария. През юни същата година, обаче, той е заподозрян в съучастие в убийството на княз Михаил Обренович, извършено от членове на Омладината. Австрийската полиция арестува Каравелов и той престоява в Будапещенския затвор около девет месеца. Тук Каравлов подготвя обръщение към своите сънародници под надслов “Мои братя”, в което излага разбиранията си за българския политически въпрос. Според него борбата на българите трябва да се води за постигане на “свобода народна, свобода лична, свобода човеческа”. За да завърши с успех тази борба, всички българи трябва да се обединят както помежду си, така и с останалите балкански народи срещу общия враг – Турция.

През януари 1869 година Каравелов е освободен от затвора и малко по-късно се установява в Букурещ, където е поканен от дейците на Добродетелната дружина да стане редактор на техния вестник “Отечество”. До сътрудничество със “старите” не се достига поради очевидните идейни разминавания между техните възгледи и тези на Каравелов. Той се сближава със събиращите се около читалище “Братска любов” представители на “младите”. За кратко време Каравелов се утвърждава като техен идеен ръководител.

През есента на 1869 година той започва да издава политически вестник под името “Свобода”. Много скоро вестникът става обединителен център на революционната емиграция. Постепенно около редакцията на вестник “Свобода” се обособява нова политическа група, дала началото на Българския революционен централен комитет (БРЦК). В създаването на БРЦК вероятно активно участие вземат Васил левски, Димитър Ценович и мнозина от членовете на вече разпадналия се ТБЦК.

Поради оскъдната информация, с която разполага съвременната историопис за началния период от съществуването на БРЦК, в научната литература съществуват различни мнения по въпроса кога е създаден БРЦК. Най-популярно е твърдението, че БРЦК се създава през есента на 1869 година като логичен резултат от консолидирането на “младите” около редакцията на вестник “Свобода” начело с Каравелов. Това мнение се споделя от Димитър Страшимиров, Иван Унджиев, Крумка Шарова, Николай Генчев и др. В една своя публикация Александър Бурмов лансира идеята, че БРЦК възниква през пролетта на 1870 година, като свързва неговото начало с подготовката на първата програма на новата организация. В по-късните си изследвания, обаче, Александър Бурмов се коригира и приема, че БРЦК се създава през есента на 1869 година, но неговата хипотеза има последователи и до днес. В научно обръщение влиза и хипотезата на Димитър Косев, според когото БРЦК се учредява едва по време на общото събрание от 29 април до 5 май 1872 година. Според него до общото събрание единствената реално съществуваща организация е вътрешната революционна организация на Васил Левски (ВРО). До общото събрание, според професор Бурмов, Каравелов използва названието БРЦК или БРК, за да придаде по-голяма тежест на осъществяваната от него революционна пропаганда – практика, широко застъпена в политическия живот на българската емиграция до Освобождението.

Приема се, че първата програма на БРЦК е обнародвана от Каравелов в Женева на 1 август 1870 година. Програмата предвижда в българските земи да се създаде избираемо правителство, което да изпълнява “волята на самия народ”, да се учреди южнославянска или дунавска федерация от типа на Швейцарския съюз, при зачитане на историческите и културните права на всеки народ. Тези цели според програмата ще се постигнат като срещу турското правителство се употребят “такива също мирни средства, каквито бяха употребени срещу гръцкото духовенство, само в най-крайни случаи ние ще употребим срещу тях оръжие, огън и нож”. За постигането на тези цели Каравелов предвижда да се създаде широка народна организация, да се съчетае българското освободително дело с борбата на другите балкански народи. Той отхвърля четничеството, за да може “делото да бъде захванато отвътре”.

Извън политическата пропаганда Каравелов не предприема конкретни действия за осъществяване на програмата на БРЦК, което вероятно поражда несъгласие сред част от членовете на комитет. Най-деен в това отношение е Васил Левски. Той отстоява твърдо необходимостта от преместване на комитетската активност вътре в страната. След продължителни спорове Левски напуска Букурещ през пролетта на 1870 година и решава сам да се заеме с осъществяването на идеята за подготовка на националната революция.

Биографични трудове за Левски създават множество български историци. Първите опити в това отношение принадлежат на Захари Стоянов, Стоян Заимов и др. През 1929 година Димитър Страшимиров издава документалното наследство на Левски. Приноси в изследването на живота и делото на Левски дават още Иван Унджиев, Христо Гандев, Крумка Шарова, Николай Генчев, Димитър Косев.

Приема се, че Васил Левски е роден на 6 (18) юли 1837 година в Карлово. След като учи три години в Карловското взаимно училище, под влияние на вуйчо си той става послушник в Хилендарския манастир. През пролетта на 1862 година Левски захвърля расото и заминава за Белград. В сръбската столица той се записва в легията на Раковски. След разпускането на легията той се завръща в България и за известно време учителства в с.Войнягово, Карловско, а по-късно – в добруджанското село Еникьой. В началото на 1867 година, привлечен от раздвижването на българската емиграция в Румъния, Левски заминава за Букурещ и се свързва с Раковски. По негова препоръка той е избран за знаменосец в четата на Панайот Хитов и когато четата преминава в Сърбия, след три месеца поход из Стара планина, се установява в Белград. Малко по-късно той се записва във Втората българска легия. Провалът на легията и разгромът на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа карат Левски да преоцени пътищата за постигане на българското освобождение. Изхода той вижда в последователна и целенасочена революционна агитация вътре в страната, в ангажирането под различни форми на възможно повече слоеве от възраждащото се българско общество. Затова след кратък престой в Букурещ той предприема обиколка из българските земи.

През декември 1868 година с помощта на българското общество и лично на Димитър Ценович той заминава за Цариград и оттам преминава в България. Целта на тази обиколка е да се събере информация за реалното състояние на политическите настроения в българските земи. Завърнал се в Букурещ през март 1869 година, Левски пристъпва към подготовка на втората си обиколка. Вероятно с помощта на “Млада България” е отпечатана изготвената от Иван Касабов “Прокламация от името на привременното правителство в Балкана”. Прокламацията има за цел да послужи на Левски като доказателство за сериозността на неговата мисия и същевременно да послужи като доказателство за идейната връзка между Левски и делото на Раковски и Тайния комитет на Касабов.

Втората обиколка на Левски започва на 1 май 1869 година и завършва на 26 август същата година. За около четири месеца Левски преминава през редица селища на Дунавския вилает и Южна България. По време на тази обиколка той създава първите революционни комитети в България – в Плевен, Ловеч, Карлово и др.

След като се завръща от Карлово, той се присъединява отново към групата на “младите” и вероятно взема участие в изграждането на БРЦК. Но продължителните и безплодни спорове сред емиграцията относно лидерството на освободителното движение, относно стратегията и тактиката карат Левски отново да напусне Румъния и да се завърне в България.

За около година и половина Левски успява да изгради широка комитетска мрежа в България. Начело на създадената вътрешна революционна организация (ВРО) стои Ловешкият комитет, а връзката с емиграцията в Румъния се осъществява по специално изградени канали. Под ръководството на Левски комитетите разгръщат активна пропагандна дейност сред населението и това създава предпоставки за действително подготвяне на една общонационална революция. През 1871 година Левски разработва проектоустав на ВРО, в който обосновава основните си възгледи за политическите борби на българския народ. Според Левски целта на революционната организация е “с една обща революция да се направи коренно преобразуване на сегашната деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република… да се даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство на всички народности”. С тези си идеи Левски фактически налага в българското национално-освободително движение ценностите на европейската буржоазно-демократическа мисъл от XIX век и отбелязва едно от най-големите постижения в идейно-политическото възраждане на българите.

В края на 1871 година БРЦК в Букурещ начело с Каравелов и ВРО начело с Левски съзнават, че за успеха на национално-освободителното дело е необходимо да преодолеят идейното и организационно разпокъсване и да обединят усилията на комитетската организация и емиграцията. Така постепенно изкристализира идеята за провеждането на едно общо събрание, което да разработи нови програмни документи и да избере единно ръководство.

Общото събрание се състои в Букурещ от 29 април до 5 май 1872 година. На него присъстват 25 представители от България, Влашко и Бесарабия. На първото заседание е избрана комисия в състав Любен Каравелов, Васил Левски , Киряк Цанков и Тодор Пеев, натоварена да подготви програма и устав на БРЦК. Още на следващия ден комисията представя проект за програма, предварително изготвен от Каравелов и одобрен от Левски преди събранието. Според този проект, приет от събранието, главната цел на БРЦК е освобождението на България чрез революция “морална и с оръжие”. Програмата предвижда да се създаде федерация на “свободни земи” на базата на доброволното обединение, при зачитането на историческите, етническите и политическите права на всеки народ. Програмата не уточнява бъдещата форма на управление. Това се оставя за определяне след освобождението.

В новата програма надделяват възгледите на Каравелов. Събранието решава да се създаде общ централен комитет със седалище в Букурещ, за разлика от идеите на Левски, според когото центърът на национално-освободителната революция трябва да се намира в България. За сметка на това се учредява нова институция – комисия на представителите на частните комитети, която трябвало да упражнява надзор на дейността на БРЦК.

На 5 май за председател на БРЦК е избран Любен Каравелов, Киряк Цанков – за подпредседател, Олимпи Панов – за секретар, Димитър Ценович – за касиер, Панайот Хитов и Васил Левски – за членове. Левски е утвърден за “главен апостол” на цяла България, Тракия и Македония с пълномощия на територията на България той да представлява БРЦК и да може да взема решения от името на комитета.

На 1 юли 1872 година Левски се завръща в България и се заема да подготви предстоящото въстание. Разширяването на комитетската мрежа довежда до учредяването на окръжни центрове. Формира се тайна поща и тайна полиция. Най-сериозният проблем, пред който се изправя организацията, е липсата на достатъчно финансови средства за закупуване на оръжие. Тогава един от помощниците на Левски – Димитър Общи, изготвя план за нападение над турската поща в старопланинския проход Арабаконак. Въпреки че обирът на 15 септември 1872 година е извършен успешно, турската полиция попада на следите на извършителите и успява да ги арестува. Десетки комитетски дейци, между които и самият Димитър Общи, са арестувани и изправени пред извънреден съдебен процес.

По това време Левски се намира в Южна България. Същевременно сред членовете на централното ръководство настъпват противоречия във връзка с предложението на Каравелов да се пристъпи към незабавно вдигане на въстание в страната. При това положение Левски преценява, че най-реално е да замине за Букурещ и да запознае дейците на БРЦК със състоянието на комитетите в България след извършените арести. На път за Румъния той се отбива в Ловеч, за да прибере комитетския архив, но вследствие на предателство е заловен в ханчето на село Къкрина, Ловешко. На 6 (18) февруари 1873 година след съдебен процес Левски е обесен.

Смъртта на Левски и ударът, който ВРО понася вследствие на арестите през есента на 1872 година, предизвикват идейна и организационна криза в БРЦК. Част от комитетските дейци се отдръпват. Някои от комитетите са напълно разтурени, а други временно преустановяват дейността си, трети започват спорове кой да поеме функциите на централен комитет за страната.

Противоречия възникват и между членовете на БРЦК. Каравелов е принуден да се укрие в Сърбия, тъй като Високата порта иска неговото екстрадиране от Румъния. Вестник “Свобода” е забранен. Едва месеци по-късно, когато Каравелов успява да възобнови активната си дейност, той започва да издава нов печатен орган на БРЦК – вестник “Независимост”.

Неуспешни се оказват опитите да се намери заместник на Левски. Още през март 1873 година Търновският комитет определя за заместник на Левски Атанас Узунов. Той съсредоточава дейността си в Тракия, но тя продължава само няколко месеца, тъй като Атанас Узунов е заловен. Следва нов шумен процес и нови десетки комитетски дейци са арестувани и осъдени на заточение. През 1874 година по препоръка на Русенския комитет функциите на главен апостол поема Стефан Стамболов. Но и неговата дейност не продължава дълго. В началото на 1875 година турската полиция попада на следите му и той е принуден да емигрира в Русия.

Трите общи събрания на БРЦК, организирани през 1873 и 1874 година, не успяват да преодолеят кризата, обхванала организацията. Събранието от 20-21 август 1874 година натоварва Русенския комитет с пълномощията на главен комитет за страната и обсъжда възможностите за по-конкретни революционни действия. Вземането на решения по този най-важен въпрос се отлага за едно ново събрание през декември същата година. На 26 декември в Букурещ се събират представители на по-големите комитети от страната и Влашко. Започват дискусии по организационното състояние на БРЦК и по бъдещата работа в България. Каравелов предлага да се избере едно “пълновластно лице из България”, което да поеме в свои ръце цялостното ръководство на комитетската мрежа. Мнозина изследователи тълкуват искането му като опит да обсеби ръководството на БРЦК, още повече, че на 12 октомври 1875 година Каравелов прекратява издаването на вестник “Независимост” и по този начин лишава БРЦК от печатен орган. На практика в БРЦК започва противоборство между привържениците на Каравелов и Ботев. Влиянието на Ботев нараства особено след като той започва да издава вестник “Знаме” на мястото на Каравеловия “Независимост”.

Привържениците на Ботев решават да се възползват от поредната криза в Източния въпрос, която привлича вниманието на Великите сили върху Балканите. През лятото на 1875 година избухва въстание на сръбските селяни в Херцеговина, а малко по-късно въстават и сърбите в Босна. Очаква се сръбско-турска война и на страниците на вестник “Знаме” Ботев открито призовава българите на въстание.

Приближените на Каравелов дейци не споделят ентусиазма на Ботев. Според тях комитетската организация в България не е подготвена за самостоятелни революционни действия. Те смятат, че е по-добре да се влезе във връзка със сръбското правителство и да се предприемат съвместни акции.

При тази ситуация ядрото на Ботевата група – Христо Ботев, Стефан Стамболов и Иван Драсов, решават да изолират Каравелов от ръководството на БРЦК. На 12 август 1875 година без знанието на Каравелов в Букурещ се организира общо събрание, ръководено от Панайот Хитов, който се ползва с доверието както на вътрешните, така и на емигрантските дейци. Събранието решава да се пристъпи към подготовката на въоръжено въстание в България. Страната се разделя на окръзи, като за всеки от тях се определят апостоли. Според Димитър Страшимиров окръзите са три, според други историци – пет, а според Александър Бурмов – шест. Апостолите трябвало да преминат в България и с помощта на местните комитети да организират въстание, което да избухне във всички окръзи едновременно на 16 (28) септември. Христо Ботев е натоварен със задачата да събере парични помощи от богатите и патриотично настроени българи от Южна Русия. Предвижда се с помощта на Панайот Хитов и Филип Тотю да се създадат добре въоръжени чети от средите на емиграцията в Румъния и Сърбия, които да се прехвърлят в страната и да вземат активно участие в бъдещите бойни действия. За Цариград е изпратена специална диверсионна група начело със Стоян Заимов, която трябвало да предизвика смут в турската столица, организирайки пожари в различни квартали на града.

Времето за подготовка на въстанието, обаче, е крайно недостатъчно. На уговорения ден единствено комитетът в Стара Загора успява да организира някакви бойни действия. Под ръководството на Стефан Стамболов и Георги Икономов в околностите на града излиза група въстаници, очаквайки напразно подкрепление от близките села. Разочаровани, четниците решават да се отправят към Средна гора. Опитът им да се свържат с други райони се оказва безуспешен и те се разпръсват. Една част от тях са арестувани, а други – убити в престрелки с турските части.

Въоръжени действия са организирани и в Русенско и Шуменско, но те нямат характер на въстание, тъй като само малка част от българите се отзовават на призивите за въстание.

Опитът за въстание, обаче, служи като повод на турските власти да предприемат репресии срещу комитетските дейци в страната. След несполуката на подготвената от него акция, на 30 септември 1875 година Христо Ботев подава оставка, а след събрание на 1 октомври БРЦК фактически се саморазпуска.

Въпреки тежката криза, която обхваща българското национално-освободително движение след смъртта на Левски и провала на Старозагорското въстание, задълбочаването на Херцеговинската криза открива нови възможности пред българите да привлекат вниманието на Великите сили към българския национален въпрос. Ето защо пред освободителното движение застава необходимостта от подготовката на ново въстание и използването на източната криза за разрешаване на българския национален въпрос.

 

WWW.POCHIVKA.ORG