Joomla Software solutions Template

Payday loan

Психозата (под това понятие днес се разбират основно шизофренията, параноята и тежките форми на маниакално-депресивната психоза) е опитна психоанализата да дефинира едно от най-загадъчните и плашещи състояния на човека: лудостта. Психозата е реконструкция от страна на болния на една халюцинаторна, нереална действителност. Тя разкрива дълбока фрагментация на аза, дезинтеграция, централния елемент на шизофренията е разцепването, раздвояването на аза. Това е неспособност на индивида да постави границите на собствения аз, на другите хора и на външната и вътрешната действителност, да отграничи, да диференцира своя аз от другите, това е неспособност всички частични нагони да се интегрират в една личност: решаващо тук е разбира се отношението с майката от най-ранните етапи на възникване на субективността - стадиите на Клайн. Накратко, това е неспособност за индивидуация, симбиозата с майката не е последване от отделяне, съзряване и пр. Това е също отказ на детето да се откаже от състоянието на фрагментираната детска всемогъщество, да размени това състояние срещу далеч по-скромната идентичност на просто мъж и просто жена. Ето и централния проблем на психозата - болният не е успял да развие своята идентичност, всичко онова което изгражда човешката личност. От друга страна психоанализата помага да се разбере, че никоя човешка личност не е напълно монолитна, а се изгражда от многобройно, намиращи се в напрежение и конфликти вътрешни обекти, които имат помежду си изключително сложни връзки, но въпреки това или поради това успяват да ни дадат чувството за сравнително свързана и солидна идентичност. В психозата едиповата криза не е настъпила, бащината метафора не се е оказала действена. Има отхвърляне на името-на-бащата. Името-на-бащата не се е вписало в психичната структура на индивида и на това място има дупка, празнота, липса. Психозата настъпва, когато индивидът трябва да се опре, да се позове на бащата, а не намира в себе си никакъв отзвук. На мястото на името-на-бащата имаме зев, пролом и за да го запълни болният е обречен на делириум. Фройд забелязва, че халюцинацията на лудия е наченка, търсене на решение на психозата, това е опит да се породят метафори, символи, безспорно налудни, на мястото на бащината метафора, която не се е случила. Психотикът от психоаналитична гледна точка не може да достигне до нормалния човешки, езиков, символен свят, където фалическият смисъл се дава от бащината метафора. Затова задачата на психотика ще бъде да си построи с делириума, с налудните си конструкции свят, в който да може да живее. Поради отхвърлянето на името-на-бащата не настъпва символичното прекъсване, което прави възможно сега мислено индивидът да се обръща вътре в самия себе си като второ лице единствено число (ти), тоест да говори сам на себе си - това което всички наричаме знак на лудостта, това става напълно реално преживяване в психозата и се изявява в халюцинациите. Тоест имаме провал на символичното и това което е отхвърлено като символично се явява като реално. От друга страна, поради провала на символичното индивидът е изцяло в плен на играта на огледалото.

Психозата се поддава изключително трудно на лечение било от психоанализата, било от другите психотерапевтични методи за разлика от неврозата, която е лечима и дори от перверзията, която също в много случаи е преодолима. Защо? Именно поради неспособността на индивида да достигне до едипа, до езика, до символизацията, поради този разлом в психиката му, който с годините само се е увеличавал и който няма с какво да бъде запълнен. Дори и причината да е органическа и да се намери някакво чудодейно лекарство, което да възстанови вярното функциониране на разума с какво да се запълни целия този опит на отделяне, на намиране на границите на собствения аз, на възможност за символизация и пр. Това не означава разбира се, че с психотиците трябва да се държим като с животни, че те трябва да бъдат затваряни в изолатори, тъпкани с лекарства, завързвани в усмирителни ризи, държани гладни, полуголи, мръсни, каквито са ужасяващите гледки с болните в нашите психиатрии. С тях може и трябва да се установи контакт и това вече е реална помощ - всеки се чувства по-добре ако му се обърне внимание, те са човешки същества и да не забравяме, че всеки от нас носи в себе си зародишите на лудостта. Неслучайно в много европейски страни психиатриите вече са затворени и за болните се грижат в специални комуни, където те живеят в нормални условия, могат да се трудят, да страдат и да се радват на живота като останалите хора - в среда, която е подготвена да ги приеме, която не се бои от тяхното заболяване (както това е семейството - основният патогенен фактор, който също не бива да поема цялата вина върху себе си - та нали в едно семейство от двама братя единият полудява, а другият не и т.н.).

Фройд е смятал, че психозата не може да се лекува чрез психоанализа (изключително трудно почти невъзможно е да се говори с болния, той да бъде лекуван чрез езика, което е и единствения психоаналитичен метод). Но той разбира се е интересувал от механизма на възникването и развитието на психозата. Към тайната на лудостта той подхожда чрез изследването на параноята (така както въвежда неврозата чрез хистерията или както ние въведохме перверзията чрез фетишизма).

Параноя (от старогръцки para - против и noos - дух, думата е въведена от немския психиатър Johann Heinroth през 1772 г. и наложена от Kraepelin в края на ХІХ век) обозначава лудостта със систематичен делириум, непрестанни интерпретации на протичащото и запазване на интелектуалните способности. Смята се, че се дължи на делириум на референциите (скъсване с реалността) и илюзии на паметта, които пораждат теми за преследване, ревност, мания за величие. Параноикът е онзи хронично болен човек, който се смята за пророк, император, велик човек, оказал се по един или друг начин в център на световен заговор, насочен против него.

Фройд смята, че параноята е защита срещу страха от хомосексуалността. Болният се защитава срещу изригването на това желание с психотичния акт на разрушаването на света, тоест с радикалното отдръпване на либидното запълване от всички обекти, включително и от самия себе си. Много често този вътрешен “край на историята и на света” е последван от усилие за самоизцеление, за усилие да се насели отново собствената душа и света - оттук халюцинациите и налудните истории и интерпретации, които разказва. Но тъй като този свят е поставен под знака на хомофобичното изтласкване, новият световен ред е оцветен параноялно, тоест е населен само с преследвачи. Болният не може да бъде смятан просто за луд и затварян в психиатриите и техните класификации, тъй като в налудното знание което има за самия себе си има толкова истина, колкото и в това на теоретика, който изгражда теориите си на базата на неговия случай. Съществено е да се отбележи, че за Фройд параноята е основен обяснителен модел за останалите психози.

Другият основен клон на психозите е шизофренията (от гр. Schizein - разцепване и phrenos - мисъл). Тя се характеризира с пълна несвързаност на мисълта, на афективността и целия емоционален живот и със също такава несвързаност в поведението, което е твърде налудно, а също и с цялостно прибиране в себе си (аутизъм) и изобщо пълен крах на всички човешки способности. Причините могат да бъдат и органични, но по някакъв начин се оказват винаги свързани с най-ранното детство - преди са я наричали dementia praecox - и отношението с майката, от симбиозата с която детето не може да се измъкне. Като цяло трагедията на шизофреника е изгубването в света и собственото съществуване, липсата на чувство за ориентация във времето и пространството, аутизъм, невъзможност да бъде самия себе си, да има някаква отделна, самостоятелна идентичност, която е най-вече съзнание за цялост и продължителност във времето и различните ситуации на нашия живот.

Фройд излага своите схващания за параноята в изследването си Психоаналитични бележки върху един автобиографично описан случай на параноя (dementia paranoides), известно още като Председателят Шребер, на български Параноята на един президент в Катарзис на Евразия от 1997 г.

Фройд разделя изследването си на три части, съвсем кратко въведение и послеслов.  В увода той приема, че има съвсем ограничен опит в лекуването на психозите и оправдава използването си на книгата на Шребер като основа за изследването на случай на психоза. В послеслова, той накратко показва възможностите да се съгласуват неговите открития в случая Шребер с антропологическите изследвания на мита, ритуала и религиозното въображение. Първата част “Историята на болния” представя самия случай. Фройд излага хронологията на заболяванията на Шребер и леченията на които е бил подлаган, разглежда най-основните характеристики на неговата налудна система, скицира и първите си собствени интерпретации. Във втората част “Опити за интерпретация” Фройд излага централната си теза за произхода на параноята като защита срещу внезапно и свръхстимулиращо избликване на хомосексуалното либидо. В третата и последна част на изследването “За параноичния механизъм” Фройд разглежда ролята на проекцията във формирането на параноялните симптоми, природата на изтласкването в психотичните разстройства и въвежда категорията нарцисизъм. В последните страници на изследването си Фройд започва да изследва и границите между теорията на либидото и това, което, както ще видим следващия път се превръща в неговата нова теория за его-то, в неговата метапсихология. Тук Фройд се занимава и с нозология, като предлага и някои промени в терминологичното описание на психотичните заболявания.

Кой е Шребер? Даниел Паул Шребер е роден в Лайпциг през 1842 г. (съвременник на Фройд). Баща му е лекар и педагог, който е въвел физическото възпитание в училищата. Днес ние го виждаме по-скоро като садистичен баща, чиито педагогически практики и възпитателни мерки са допринесли за психотичното предразположение на сина. Младият Шребер е юрист с блестяща кариера. През 1878 г. се жени, но след няколко спонтанни аборта, бракът остава без деца. През 1884 г. се явява на парламентарни избори, но губи и разочарованието и изтощението от кампанията го изпращат за пръв път за 6 месеца в психиатрията в Лайпциг. Излязъл от болницата всичко изглежда наред и той продължава кариерата си. През 1893 г. е избран за председател на апелативния съд - много висок пост в съдебната йерархия.  Но точно тогава започнали нови симптоми, най-странният и тревожен за самия Шребер била “представата, че всъщност би било прекрасно да бъде жена отдала се на полов акт”. След това започва безсъние, силна тревожност, която в деня на годишнината от смъртта на баща му го води до опит за самоубийство. Той е прибран в болницата, където състоянието му се влошава. Самият Шребер  пише, че е непрестанно изключително сексуално възбуден и има многочислени нощни полюции. По това време се установява окончателно и структурата на неговата параноя, която се организира около неговия психиатър д-р Флексиг, който е организирал голяма конспирация против бедния Шребер с участието даже на божествените сили. Започват да го измъчват непрестанно преследващи го гласове. Шребер престоява в болницата до 1902 г. В край на века той пише своите Мемоари, които публикувани през 1903 г. Те са единствения източник достъпен на Фройд, който не е лекувал никога Шребер и даже не го е познавал лично. След излизането си от психиатрията Шребер заживява отново с жена си, даже си осиновяват момиченце, което по-късно си спомня, че нейния осиновител бил за нея повече майка отколкото майка й, отколкото жена му. Той се грижи за детето, прави дълги разходки, играе шах, свири на пиано, чете изключително много (владеел е латински, старогръцки, френски, английски и италиански). Споделя, че измъчвалите го гласове са се превърнали в постоянен, но повече неразбираем шум. Състоянието му отново се влошава след смъртта на жена му през 1907 г. Той отново е прибран в психиатрията, където умира на 14 април 1911 г., на Разпети Петък. Симптомите в края на живота му са изблици на смях и писъци, периоди на депресивно вцепенение, опити за самоубийство, безсъние и натрапливи мисли, че собственото му тяло се разлага и вони.

Мемоарите на Шребер представляват налудната система на човек, който е преследван първо от своя лекар, д-р Флексиг, а после и от Бог. Шребер мисли, че живее без стомах и пикочен мехур, после си въобразява, че е изял също така и своя гръклян. Шребер смята, че краят на света е близо и че е единствен оцелял сред свят от трупове. Бог му говори на първичния, фундаменталния език (езика на нервите) и той му поверява спасителната мисия да се преобрази в жена и да зачене новата човешка раса. Непрестанно възраждан от лъчите, които го правят безсмъртен и които се излъчват от предверието на небето, Шребер обаче е и преследван от чудодейни птици, хвърлени срещу него след като са били напълнени с трупове на риби: тези птици му дават останки от старите човешки души, които предизвикват процесите на гниене в него. В очакване да бъде преобразен в жена и да забременее от Бога, Шребер се гневи на слънцето и се смята за жертва на заговорите на д-р Флексиг, когото счита за “душеубиец”, който сексуално е злоупотребил с Шребер преди да го отдаде на разлагане и гниене.

В своята интерпретация Фройд открива две основни черти на налудната система на Шребер:

1. Фантазията, че е призван като Месия да спаси света, че е бил избран от Бог и от тъй наречения от Шребер Световен Ред да спаси човечеството, като го изкупи от условието на световното неравновесие, което се е получило до голяма степен като последствие на собственото му нервно заболяване;

2. Повелята да изживее, чрез поредица от божествени чудеса, промяната на собствения си пол с цел да насели отново света с плодовете на божествено осемененото си тяло. Фройд смята, че фантазията за феминизирането, която Шребер до голяма степен дължи на своята “демаскулинизация” е сърцевината и първичния симптом на психозата, а фантазиите, че е спасител на света се появяват едва вторично, за да противодействат на чувството за деградация и понизяване като дадат някакво сублимно значение и цел на тази злощастна участ. Фройд установява тук нещо, което, както знаем вече, е много важно за него: връзката между психичното заболяване и разстройствата в сексуалната област. “Като психоаналитици, пише Фройд, ние и досега сме се придържали към мнението, че корените на всяко нервно и психическо заболяване могат да се открият преди всичко в сексуалния живот… След приведените досега примери за налудноста на Шребер ще трябва да се освободим от опасението, че това заболяване би могло да се представи като дълго търсения “негативен случай”, в който сексуалността играе твърде ограничена роля. Самият Шребер многократно се изразява в такъв смисъл сякаш споделя нашите предпоставки. Той говори за невротичността и еротичните изкушения на един дъх, сякаш двете са неделими едно от друго (Катарзис, 227).

Случаят Шребер е описан също така от Елиас Канети (австрийски писател от еврейски произход, също като Фройд, с тази особеност, че е роден в Русе, лауреат на Нобелова награда) в прочутото му изследване на масовата психология Маси и власт. Последните две глави са посветени на Мемоарите на Шребер, които Канети чете като текст изпреварил с четвърт век една друга прочута автобиография на параноик - Моята борба на Адолф Хитлер. Подходът на Канети не е психоаналитичен, това е друг много оригинален поглед върху предпоставките за възникването на нацизма, връзката им с природата и структурата на параноялните механизми, така като те функционират не само индивидуално, но и колективно. Наблюдението на Канети е, че налудните фантазии на Шребер след травмата на войната, революцията, икономическата криза и упадъка на немското общество се кондензират в съществени елементи от нацистката идеология. За Канети, връзката между параноята и тоталитарните идеи на Фюрера е не толкова във вечната борба срещу непрестанните заговори против тях (лекаря и Бога за Шребер, евреите за Хитлер), макар и при двамата това да е безспорно ключов елемент и те непрестанно са под въздействието на страха от еврейската зараза и загниването на цялото общество. Но Канети показва, че лудият Шребер и лудият диктатор и двамата страдат от болестта на властта, от патологичното желание да останат единствените оцелели, да получат в някаква степен безсмъртие и готовността им да пожертват в преносния - единия, в буквалния смисъл другия - целия свят в името на своето оцеляване: “Той иска да бъде единственият останал жив, стоящ в огромно поле  от трупове… да бъде последният останал жив е тайната мисъл на всеки жаден за власт”. Поради споделеното си психическо предразположение, поради факта, че параноикът и диктатора са движени от един и същ нагон към властта (за Канети властта е последният обект на всички нагони) той заключава, че “лудият, безпомощен, презрян човечец, който живее помраченото си съществуване, затворен в лудницата се оказва по-важен със своите прозрения за проклятието на властта и неговите господари от Хитлер или Наполеон”.

Днес можем да кажем, че, наистина в случая Шребер се разкрива фундаменталната матрица на човешката идентичност, изграждана в съотношения със социалния и индивдуален авторитет, за начина по който той е обект и отговаря на властта и авторитета. Властта ни призовава непрестанно към ред, чрез ритуали и процедури на символично назначение, когато индивидът е натоварен с нов социален статус, когато получава някакъв символичен мандат, който формира неговата идентичност в общността, в която живее и работи. Това тя извършва чрез перформативната сила на езика. Тази перформативна функция се състои най-опростено казано в следното: тя носи със себе си своето съдържание и която по този начин установява нов социален факт в света поради това, че е била произнесена в специфичен социален контекст: когато кметският чиновник или свещеникът ви провъзгласи за мъж и жена, вие ставате действително съпружеска двойка, ако аз го кажа в момента, това няма да стане. Но за да може чиновникът да каже, че сте семейство неговата ефективност трябва да бъде гарантирана, символичната власт и авторитет трябва да му бъдат дадени от някаква по-висша инстанция: държавата, църквата и пр. Социалната и политическа стабилност на обществото, както и психологическото здраве на неговите членове съответстват на ефикасността на тези процедури, в които индивидът става “този, който е”, когато приема своята социална същност с получаването на име, титли, степени, постове, почести и т.н. В наше време (процес, който започва през модерната епоха и е особено силен през ХХ век) тези социални назначения стават все по-маловажни за самия човек, който все по-малко се идентифицира с тях, не е в състояние повече да схване себе си като тяхна съставна част, да разбира света и да се саморазбира чрез тях. Това е голямата изненада от анализа на параноята, до която ни помагат да достигнем Фройд (а след него и Канети), така както той ни разкри женската участ чрез хистерията. Кризата на назначението, на наименоването поражда не само отчуждение, чувство за празнота и тревожност, свързана с мотива за отсъствието (това ще бъде депресията, меланхолията: когато нещата губят своя смисъл и света своята реалност); намаляването в модерното общество на силата на символичната власт се изживява като рухване на реда, сриване на социалното пространство и съответния психически срив на индивида. Чувствата, които поражда параноята са тревожност не толкова от отсъствието, но от прекомерната близост, от промискуитета и заразата, от изгубването на дистанцията, поради липсата на тази символична власт на езика, имената, титлите и пр. - с някаква злонамерна преследваща сила, която се оказва в състояние да сграбчи и завладее сърцето на болния. Накратко, мисля че всички онези автори, които вземат Шребер на сериозно имат право.

Шребер полудява, когато получава най-голямото си назначение - върховен съдия и безспорно неговите симптоми и последвалите в спомените му открития са симптоматични, те разкриват че нещо скърца в механизмите и процедурите (политически и социални) на това, което ни се струва най-естествено и което наричаме свят. Той полудява, когато се оказва в “момент на опасност” и няма сили да предвиди откъде точно идва тази опасност и как може да я разреши. Нещо подобно става днес, в ситуацията на “нов световен ред” (пръв Буш произнесе тази дума, за да посочи новото геополитическо положение след края на комунизма). Това означава най-напред края на изключителната параноя, която в продължение на 40 години доминира от едната и другата страна на Берлинската стена духовете на хората. Би могло да се очаква, че параноичните страхове, свързани с “империята на злото” ще изчезнат. Но се оказва днес, че параноята на студената война е играла ролята на колективен защитен механизъм срещу много по-разпространена патология, която едва сега излиза на бял свят. Носталгията по подредения свят на страховете от студената война е носталгия по параноя, в която преследващият има съвсем ясното лице на противника от другата страна на стената.

Кризата на Шребер е кризата на неговото назначение. Той рухва в момента, когато открива, че неговата сила и авторитет като съдя, като бял немски мъж, до голяма степен се е основавала на перформативната магия на ритуалите на последователните му назначения. Той полудява, когато за него се оказва невъзможно да изпълнява своите функции със съответната серия от изискващи се изпълнения. Дори неспособността да се подчиним на изискванията на обществото, да приемем неговите гаранции не е толкова фатална и е съпровождана със съпротива, бунт, отхвърляне, което ще рече със съответни смисли, значения, усещане за нормалност. Психозата започва, когато индивидът се оказва напълно неуверен в това дали въобще съществува някой Друг (този символичен ред), когато индивидът чувства че почвата се изплъзва изпод краката му.

В моментите на психотичното рухване, перформативната сила, която позволява на всички институции - езикът, символите, имената, титлите и пр. и социалните факти, които те поддържат започват да се отичат отвъд нормалното социално пространство, което обхващат и започват да разтварят капацитета на институцията, на езика да ни даде достоверно пространство на смислени отношения с другите и в света. В такива моменти ние сме на прага на психотичната вселена, където субектът се оказва неспособен да забрави, изначално неспособен да изтласква, той е неспособен да обърне телесните симптоми в смисли и значения. Рухването на символичната функция довежда до общо състояние на упадък и гниене - причината е, че е отишъл твърде близо до това скрито измерение на социалната и индивидуалната реалност, която започва пряко да се намесва и буквално да манипулира телесното съществуване.  Цялата символична система на обществото с нейните бракосъчетания, родствени връзки, предаването на имена, титли, собствености и наследства вече не функционира нормално и ние сме се приближили до опасността да бъдем погълнати от психотичното царство на крайното буквализиране.

Добър пример за тези процеси е натрапливото мислене на Шребер, тоест умственото мъчение на което е подложен и което се изразява най-вече с непрестанната тревога на Шребер за всичко, свързано с имена и титли: “Видях един човек, когото познавам с името Шнайдер. Като го видях автоматично си помислих: Този човек се казва Шнайдер, но веднага се запитах7 Но защо се казва така. Това защо побърка нервите ми. В нормалния човешки контакт бихме намерили този въпрос за много глупав, казваме просто така си се казва и толкова. Но моите нерви не разсъждават така. Те се оказват разстроени само защото се е попитало защо този човек се казва Шнайдер. Този въпрос автоматично започва да занимава нервите ми и това се повтаря многократно. Отначало им казвам: ами сигурно баща му се е казвал Шнайдер, но това не ги удовлетворява и те започват да мислят защо определени хора се казват така, а други другояче в различни времена и обстоятелства. Така и от най-простото наблюдение започва постоянно натрапливо мислене, което много ме измъчва”. Шребер се чувства отчаян, обезнадежден от тази невъзможна задача за неговото мислене, това е истинска “евтаназия на разума” (Кант), която минава през генеалогията на поколенията за да намери безусловното начало на човешката верига. В това натрапливо повторение на едно и също нещо той чувства, че неговите мисли и действия са контролирани от някаква външна демонична сила (отъждествена с фигурата на преследващия го), която придава на неговите мисли и действия това механично, автоматично, монотонно повтаряне, което е толкова характерно за психотика.

Тази най-важна основна културна характеристика е свързана с постоянните симптоми на Шребер за рухване, разпадане, разлагане, гниене. Сам Шребер цитира прочутата фраза на Хамлет, че “има нещо гнило в Дания” - за да изрази както собственото си психично състояние, така и общата ситуация, в която живее в онзи миналия fin de siècle.

От друга страна Шребер непрестанно се бори със своята сексуалност. Видяхме миналия път, че  половата идентичност също се получава при перформативни социални актове (като например този при раждането - когато казват роди се момче, момиче и прочие) и че тя не е просто изразявана от езика, но непрестанно произвеждана от социалния ред. В човешката култура родът не е просто установен чрез проверката на гениталиите от доктора, но е също така и непрестанно произвеждан от цялата човешка култура - с дрехи, начини на поведение, възпитание и пр. Тези действия не гарантират перформативността веднъж завинаги, а изискват постоянно повтаряна работа на културно формиране на нашите тела и души. Тези закони произвеждат както видяхме миналия път и перверзиите, девиантните сексуалности, които не съществуват  “преди” или “вън” от нормата, от закона. Така нормативната сила на перформативността работи не само чрез повторението, чрез налагането на някакви действия и значения, които да гарантират нормалната полова идентичност, но и чрез изключването, отхвърлянето на всичко, което в дадения момент се смята за ненормално, неестествено - то разбира се превръща в травматично, непоносимо, невъзможно да се разкаже от този, който е станал жертва на подобни процедури.

Фройд казва, че параноята в случая е защита срещу страха от хомосексуалността. Тази борба с неговата сексуалност - показва, че той е излязъл от затвореното пространство на психическа стабилност, където хомосексуалността единствено е била построена като отхвърляна, но настойчива възможност. Ужасяващата тайна на Шребер е, че изведнъж като по чудо се е оказал субект на феминизация, на демаскулинизация, на усещане, че изведнъж се е превърнал в жена. Това за Фройд е реализиране на женската, тоест пасивно хомосексуална фантазия на Шребер. Шребер (както всеки скрит или явен хомосексуалист от тази епоха, продължила повече от век чак до наши дни) се страхува, че всеки който го срещне знае за неговата латентна хомосексуалност и му се подиграва. Това измерение на разкритата тайна и подигравката ще се окаже по-късно решаващо за изграждането на отношението към хомосексуализма през целия наш век. Този страх, свързан със силно чувство за вина е за Фройд индикатор, че той се е подал на хомосексуалния импулс и в началото наивно е предпоставил ефикасността и стабилността на своето скривалище.

Тогава този страх безспорно е свързан и с възможността, чрез символическата власт, която е получил  - на съпруг, юрист, съдия, президент - да се овладеят процесите, да се запази контрола на всички нива. Накратко, да се гарантира ситуацията на мъжкото господство, за което говорих и в началото на лекцията на перверзията. Страхът на мъжа от това време (не говорим за настоящия момент) от една страна е свързан с венерическите болести, свързани преди всичко с викторианските практики на проституцията и която непрестанно се проявява в страх от разлагане и гниене на тялото, в създаване на изродено поколение. А в Сексуалната психопатология Крафт-Еббинг посочва сифилиса (заедно с мастурбацията и хомосексуализма, като една от основните причини за психичните заболявания). Фройд блестящо ще покаже, че параноята за Шребер е защитен механизъм именно на това мъжко господство, на страха от хомосексуализъм, от изгубване на мъжествеността. Фройд интерпретира рухването на Шребер като свидетелство за неговата хомосексуална паника (то ни дава безспорно и някакъв ключ за разбирането на другите девиантни сексуалности, за които говорихме предния път).

Психозата на Шребер го заставя да изпита на свой гръб, това което циментира социалните отношения през миналия век: сюблимираното хомосексуално желание, което при пълното елиминиране на жените от социалния живот се оказва от друга страна движещия фактор на социалните отношения по това време (не трябва да се заблуждаваме, че напълно сме отхвърлили това влияние). Ето какво пише Фройд: “В причиняването на параноята на преден план особено отчетливо излизат социални оскърбления и унижения, особено за мъжа. Не е необходимо да се задълбочаваме много, за да видим че същинският действен фактор за тези социални увреждания са хомосексуалните компоненти на емоционалния живот. Доколкото нормалната дейност пречи за проникването в дълбините на душевния живот, човек дори може да се усъмни дали емоционалните отношения на един индивид с околните в социалния живот имат нещо общо с еротиката. Като правило налудността разбулва тези отношения и свежда социалното чувство до неговия корен в грубо сетивно еротично желание. По времето, когато Шребер е бил здрав, чиято налудност кулминира в безпогрешно установената хомосексуална установеност на желанията, също не е демонстрирал никакви признаци за хомосексуалност във вулгарния смисъл” (Катарзис, с. 254).

Фройд изгражда на базата на това твърдение своя модел, за който вече говорихме, според който човешката субективност се изгражда в серия последователни етапи на психосексуалната организация, която прави възможна връзката със света и другите като смислена, която позволява на човека да се включи в сложната пространствена, времева, символически изградена система на социалните факти и отношения и така да я почувства тази организация за реална. Това става чрез продължителен и конфликтен процес на съзряване, в което детето постепенно става все по-включено и заинтересувано в делата на другите хора и въобще на света. Фройд казва обаче, че това включване в света на обективните отношения става възможно едва след минаването през стадий на изключителен, абсолютен нарцисизъм.  “Развиващият се индивид обединява автоеротично работещите сексуални нагони в едно цяло, за да завоюва даден любовен обект, първо взима самия себе си, собственото си тяло като любовен обект, преди да премине от него към избора на друго лице като обект” (с. 255). Нарцисизмът е нещо като държащ модел, в който индивидът събира своите енергии и го подготвя да направи своя избор в света на другите хора, който по този начин е в известен смисъл създаден и предопределен от този първичен избор. Едва след това индивидът ще може да постави света и другите хора като нещо отделно, на по-късен етап от своята еволюция. По-нататък Фройд говори, че пътят от нарцистичната организация на либидото към тази, която ще позволи влюбването страстното ангажиране с някой друг много често, ако не и винаги преминава през стадия на хомосексуалната любов. Хомосексуалността функционира в тази схема като своеобразен преходен компромис между нарцисизма и либидното запълване на другия: в началото обичам някой, който наистина е друг, но който поне анатомично не е толкова различен - толкова хетеро - от мен. Фройд напомня, че всяко дете, както го видяхме вече, смята в началото, че всички хора имат еднакви гениталии, то не познава половото различие и тук той ни внушава, че предедиповата любов на момчето към майката трябва в някакъв смисъл да бъде хомоеротична). Фройд завършва това свое разсъждение като се връща към идеята си за хомоеротичната природа на социалната връзка, която прави възможно човешкото общество: “След достигането на хетеросексуалния обектен избор хомосексуалните пориви не се унищожават или преобразуват, а просто се изтласкват от сексуалната цел по посока на нови приложения. Сега те действат заедно с части от азовите нагони, за да изградят с тях социалните нагони и по такъв начин представят приноса на еротиката към приятелството, дружбата, единомислието и общочовешката любов” (с.255). Шребер и параноиците изобщо никога не са успели напълно да извървят пътя, водещ отвъд нарцистичната хомосексуалност. Остатъците от този неуспял процес бележат индивида като  “изложен на опасност от висока приливна вълна на либидото, която, тъй като не намира друг изход подлага на сексуализиране техните социални нагони и с това снема постигнатите в развитието им сублимации” (256). Фройд тогава прави голямото си откритие и посочва различни възможни параноялни отговори като защита срещу интензивността на либидото: “всички те могат да бъдат представени като противоречия на положението аз (един мъж) го обичам (този друг мъж). Манията за преследване се появява от отричането на глагола: Аз не го обичам - аз дори го мразя, защото той ме преследва”. Последната добавка е необходима, защото “механизмът на образуването на симптомите при параноята изисква вътрешното възприятие да бъде заместено от едно външно възприятие”. Чувствата така не са просто отречени, хомофобичния закон на този безпорядък изисква те да бъдат заклеймени и проектирани във външната действителност. Идеята на Фройд, че параноята при мъжете се получава от изтласкването на хомосексуалното им желание се поражда, защото в основата си хомосоциалното желание (да успееш в обществото на мъжете) е най-натрапливата и забранената от всички социални връзки. В буржоазното викторианско общество нормалните модели на мъжкото развитие изискват от мъжете висока степен на подобно хомосоциално желание, което може да бъде разграничено от хомсексуалността във вулгарния смисъл само произволно и на базата на социалните условности. Като резултат самите процедури, които правят Шребер част от хомосоциалния елит го излагат на хроничната опасност от хомосексуалната паника. С други думи ако подобни връзки като приятелство, настойничество, възхищение, бюрократично подчинение, военно командване и хетеросексуално съперничество всички те налагат форми на произволно конструирани, вътрешно противоречиви отношения на дистанциране от мъжкото хомосоциално желание, когато е станало възможно влизането в мъжкото зряло общество, единствено чрез излагането на постоянна опасност на малкото пространство, което те са обособили за самите себе си и този терен може изведнъж да се окаже много гнил и да пропадне, да се свлече. Параноята е всъщност е израз на този страх, който крещи : “Аз не съм такъв! Аз не съм хомосексуалист!” Ала същевременно мъжът знае, че този жест не може никога да бъде напълно успешен, че никога не може да се освободи напълно от призрака на тази скрита тайна.

С други думи, параноята на Шребер е опит да се отговори на въпроса: Какво остава от мъжествеността в края на ХІХ и началото на ХХ век. Много по-лесно е когато си съпруг, съдия, президент и т.н., тогава тази мъжественост е подплътена със символично значение, което именно извършва онази регулативна серия от социални изпълнения и поведения, която съответства на положението в обществото и следователно служи като сертификат за изначалната ни нормалност. Но когато това символично запълване изгуби своето значение, своята важност, стане проблематично в индивидуален и социален план тогава рискът от рухване е безспорно грамаден и се търсят всякакви защити срещу това. Една от тях е именно параноята и тези Мемоари са просто изнервящата история на вътрешното разлагане, което Шребер ни представя като нормалното състояние на нещата и които повече или по-малко успешно са били отхвърлени, изтласкани в несъзнаваното, те ни разказват, накратко, масивното завръщане на това изтласкано знание. Същественото, което открива Фройд е, че кризата на тази символична функция - тоест вписването в символичната мрежа чрез системата на имената и титлите - се изявява като криза в полето на сексуалността, като сексуалност. Сексуалните фантазии на Шребер са продукт на тези символични продукти - наследственост, поколение, семейство, пол (gender), секс - които можеха да го успокоят да го осигурят, че е нормален, като го легитимират в очите на другите, на неговата културна общност, а оттам и в неговите собствени очи. Затова и Шребер е обсебен от всичко, свързано с имена, титли, генеалогии (измеренията на легитимността, които се предават в крайна сметка чрез бащиното име, което носим и до ден днешен). Веднъж проблематичен този ред за Шребер ще настъпи крах и в неговия психически мир пък и в целия световен ред. Психозата се явява в резултат на отхвърлянето на бащината метафора, тоест на всички езикови, символни ресурси, които позволяват изграждането на някаква социална и екзистенциална легитимност. На един втори етап тази опасност за параноика ще бъде не от липсата, не от твърде малкото, а напротив от твърде многото, от прекомерната близост с авторитета.

За Фройд, това означава завръщане към най-ранното детство и силно копнеене по бащата, срещу която Шребер се защитава чрез параноичното разочарование. Бащата е, казах в началото, лекар - въвел физическото възпитание, дресирал телата и душите на децата от онова време - властна и днес не особено симпатична за нас фигура. По време на самото заболяване тази преследваща бедния Шребер фигура ще се въплъщава от Флексиг, неговият лекар: “Личността по която е бленувал става сега негов преследвач и съдържанието на неговия фантазъм става сега съдържание на неговото преследване”. После Флексиг ще бъде заместен по съвършено същия начин от друга подобна бащина фигура, от Бога, като главен фокус на манията за преследване на Шребер. В налудността на Шребер това се оказва подходящо, защото той сега ще може да оправдае своето превръщане в жена, своята пасивна хомосексуаллна позиция. Шребер се подчинява на божествената повеля и ще стане родоначалник на нова човешка раса.

Това най-ясно се вижда в схващането на Шребер за Бог. Шребер изглежда вярва, че Бог поради изключителната си мощ не се намесва директно в човешките дела, защото инак ще ги изпепели, в изключителни случаи обаче той използва нервите на определени хора в сънищата, поетическото вдъхновение, лудостта. Законът, който регулира дистанциите и близостите между свещеното и профанното - Световният Ред - изисква постоянният контакт между хората и Бог да стане едва след смъртта им. Шребер отбелязва, че този световен ред изглежда нещо толкова установено и висше, че управлява даже самия Бог. Ако Фройд е прав и Бог замества в крайна сметка бащата, то Шребер открива с това централната структура на параноичната вселена - и въобще на лудостта: вътрешното раздвояване: бащата се раздвоява във Флексиг и Бог. Бог във висш и нисш Бог, Флексиг в различните проявления на доктора и т.н. Фигурата на бащата се раздвоява на две: едната, която е дистантна, на разстояние, която въобще не знае и нехае за живите човешки същества и техните телесни функции, което съответства на Закона и другата обсценно, непристойно замесена в делата на хората: в техните сексуални удоволствия, най-интимни мисли и чувства и дори тяхното храносмилане. Психотичният опит на Шребер е да интегрира по някакъв начин в едно тези двама бащи, да намери как да помири бащата “извън закона” с бащата, който е идентифициран с реда на света и със съответните дистанции.

Ако обобщим: случаят Шребер показва съдбоносното значение на въображението, страстта, дори перверзията като източник на знание за състоянието на онези символни ресурси, с които разполага човешкото общество, за да гарантира на своите членове тяхната легитимност и нормалност. Ритуалите и процедурите на назначението, в които индивидът получава определен статус и съответни задачи функционират като гаранции не само за него, но и за цялото общество, което в тяхното гладко протичане се убеждава, че съществува, че има нещо реално, действително в социалните факти и ценности - имена, титли, валута, пол и т.н., които то освещава и по този начин произвежда. Налудностите на Шребер показват, че кризата, която започва в тези ритуали и процедури е много дълбоко и оттам следва и загубването на ориентацията на модерния човек в света. Модерният човек държи най-много на своята независимост, автономност и самосъзнание. Но парадоксът е, че когато обществото наложи тези ценности индивидите се оказват извън общността, извън обществото, то не може повече да ги задоволи напълно, да бъде крайната, най-висша ценност за тях. Така изискването към съвременния човек да бъде зрял и автономен подрива самото общество, а оттам се оказва, че поставя и самият човек в мъртва хватка и в най-лошите случаи той отговаря на това с acting out (който може да стигне чак до крайното решение на нацизма или сталинистките лагери), въпросът е как да се излезе от тази ситуация като тя се преработи, съобщи и се пренесат индивидуалните открития (и се стигне чак до създаването на нова традиция - делириума на Шребер) и по този начин се разкъса порочния кръг.

Фройд интерпретира Шребер като се фокусира на симптоми с очевидно сексуално съдържание. Той постулира, че Шребер е изпитвал ужасяващо го еротично желание към властния си баща, което води до избухването на хомосексуалното либидо и това желание е съществената черта, която се предрешава в различните халюцинации. Това ни се стори недостатъчно: радикалните трансформации в самата структура на неговото съществуване – на първо място объркването на границите (по-скоро шизофренно отколкото параноично) е твърде дълбоко, за да може да бъде обяснено единствено с хомосексуалното съдържание. Особеното също е, че Шребер е фанатик на самосъзнанието (началото на творбата) самосъжаляваща се жертва, който безконечно говори за своя затвор и за своята защита. Тази хиперрефлексивност е една от главните негови черти и той показва в най-преувеличени форми несъмнено някои от чертите, които изобщо са характерни за модерната психика. Неговият пълен с халюцинации свят отразява в криво огледало социалните практики и нрав в най-съкровените кътчета на аза. Книгата на Шребер е безкрайно усукана, изпълнена с много и все странни детайли. Можем да си помислим, че тези халюцинации са напълно ирационални, чиста деменциа, делириум в който няма никакъв смисъл. Ала колкото по-отблизо четяхме толкова повече се убеждавахме, че това съвсем не е така – че е възможно този свят да бъде разбран, че има някаква система – специфика и прецизност в разказваното от него, това се съзнава и от самия Шребер, който пише, че “е трудно да се повярва, че всичко си го е изсмукал сам от пръстите – цялата тази сложна структура от идеи с всички тези факти и детайли, не говори ли това напротив, че човешкото същество което е писало по тези въпроси е имало някакъв своеобразен неповторим опит, от който другите хора са били по някаква причина изключени” Опитах се да покажа в какво се състоят особеностите на този опит., базовите елементи на този свят: свят от нерви и лъчи, натрапливо мислене и чудеса, от небесни тела и основополагащи трептещи с езика нерви – и именно това до голяма степен е и рамката на модерната психика – в която както показах ние сме принудени да интернализираме и да действаме в синхрон с очакванията и стандартите на системата в която сме уловени. Субектът се изгражда винаги, както видяхме през някакво непризнаване: процесът на това идеологическо призоваване в което субектът се разпознава като адресат на този призив, което винаги предизвиква някъде някакво късо съединение. Система в която модерният човек се чувства едновременно изучаван обект и наблюдаващ субект, но проблемът е че той не може изцяло да се идентифицира с нито един от тези полюси – ние винаги сме някъде другаде, а не при самите себе си, в някаква отчуждаваща, имагинерна,        както показва психоанализата позиция. Светът на Шребер е свят на нерви, лъчи и Бог, а неговата централна грижа е отношението между тези същества. Тези странни космически сили трябва ад се разглеждат като символно представяне на вътрешния свят на самия Шребер. Нервите са частта, която е наблюдавана (обектът), лъчите – тази която наблюдава (субектът), т.е. Бог, това е невидимият, всемогъщ Друг. Накратко, източник на халюцинациите е тази хиперефлексисвност, която разделя съзнанието. (тук Уводът на Шребер – с. 19). Тайната на лудостта се състои навярно много повече в парадоксите на рефлексията отколкото в дезорганизацията, в хаоса. Бремето на тази хиперрефлексия е непосилно за Шребер, той полудява от съзнанието, че се е превърнал в жена, от мислите за собствената си сексуалност. А в края на краищата винаги се налага някаква загуба на самосъзнание за да извършваме някои от съществените човешки дейности – за да заспим или пък да се любим например. За това и Шребер казва, че единението на всички лъчи се случва едва насън, но той страда от безсъние. Неговото физическо, телесно функциониране е парализирано от неговото мислене – дни наред той чувства, че му е забранено да ходи по голяма нужда, например, други периоди пък няма да може изобщо да се въздържа да не се изпуска – тялото се е разбунило срещу диктата на душата. Едно е ясно – това няма нищо общо с опита на малкото дете което не се е научило още да контролира своите сфинктери. Лудостта на Шребер е не завръщане към някакво по-ранно архаично състояние – до дивото или невинността – а невъзможно бягство от рационалистичното иго на модерния свят. Невъзможното усилие на Шребер ще бъде да се освободи от запичащия ефект на своето самосъзнание, като намери начина да раздели лъчите от нервите, но той знае също че е единението на лъчите не е израз на неговата вътрешна съкровеност, връщане до истинската му природа, а просто един винаги невъзможен опит за бягство от фундаменталното му разделение и самоотчуждение.