Joomla Software solutions Template

Payday loan

Автобус. Градски транспорт. Тълпи от изнервени граждани. Възрастни хора се възмущават на демокрацията и на “пикльовците”, които профучават по улиците със скъпите си коли все едно са на състезание. И там сред цялата тази картина стои тя - празната седалка.

Това е един български символ на цялата промяна, която настъпи с тихата революция през 1989 година. Символ на духовността на българина, на джоба му, на самия бъгарин. На ограбения българин – физически и психически. От по-възрастните си роднини съм слушал какво е било преди по времето на другаря Живков, как всички са били доволни. Са ми разказвали за отношението между хората, за това как града ни е бил чист като в американските филми, с които ни залива Hollywood. Цялата тази картина сравнена с модерното време, в което живеем е като приказка. Не мога да си представя автобусите обслужващи градския транспорт как са изглеждали тогава когато са били нови, защото това което може да се види от техния вид сега е почти нищо. Превозните средства са морално остарели, а да не говорим че физически са непригодни за товараческа дейност. Но не! Те обслужват нашето общество!

Празната седалка! Символ на празнината, на самотата, на страхът дори, таящи се у българина. В годините на прехода българинът е бил с очакванията промените, които ще бъдат извършени ще го направят по-богат, по-щастлив, по-спокоен. Самата еуфория, която бе предизвикана от лозунгите издигнати от така наречените “дисиденти” в зората на прехода бе жестоко прекършена от реалността. Ситуацията, в която се оказа икономиката ни и безразборното ограбване на социалистическите предприятия и капитали поставиха България в една крайно тежка ситуация – от страна-кредиторка се превърна в страна-длъжница. Големият дефицит, превърнал се в национален дълг попари мечтите на българина. В комбинация с цялостното обедняване на народа и всички популистки изказвания на политиците, безкрайните лъжи, които сипеха, а и продължават да сипят, озлобиха народа до неузнаваемост.

Българинът се затвори в черупката си, мнителен към себеподобните си, невярващ на думите, които му се казват, се чувства като един самотник, като скитник в пустиня, в която единствените оазиси – мечтите му, са жестоко опожарени от тежката икономическа и социална конюнктура в страната. Откровените, вулгарни дори, лъжи предразположиха това недоверие да се загнезди трайно в душата на българите. Как да седнеш до някого в автобус, когато най-близкият ти съсед се опитва по всякакъв начин да ти причини зло и/или да изкара дивидент от теб и твоето нещастие. Тази ситуация на озлобление към себеподобните е много прилична на шопската поговорка: “Не аз да съм добре, ама Вуте да е зле!” Тази неприкрита злоба, тази мнителност се вижда навсякъде около нас. Никой не би се притекъл на непознат молещ за помощ, защото всеки си казва: “Какво се е развикал тоя! На мен кой ще ми помогне?” Звучи много песимистично , но фактът си е факт. Тази затвореност към обществото е видна навсякъде около нас. Дори това да избереш празната седалка в празен автобус, а не до някого, който също е сам показва само по себе си колко  самотен е човек.

Недоверието на българина показва не само озлоблението му, но и страхът да се разкриеш пред някого. Никой не отговаря искрено на поздрава на непознат, защото недоверието работи и казва, че непознатият се опитва да те примами и след това да те обере. Колко по-хубаво би било ако я нямаше тази злоба. Нямаше да ги има тези парещи езици по улиците, нямаше да ги има и цинизмите, които всеки неминуемо чува навсякъде около себе си. Някой се бил издигнал, забогатял – първата мисъл на българина: “Бе мани го тоя! Тоя е мафиот! Не е спечелил честно тези пари!” Жалко е. Това поведение изобщо не ни краси като нация, но е факт.

Всеки е сам с проблемите си. Няма доверие на никого, дори на приятел, защото може да бъде използван на базата на своята слабост. Човек се върти в един омагьосан кръг, в който се опитва да излезе от затрудненото си положение, но не може. Анекдота за Ада и нациите е много показателен за нашето общество:

-Защо около казаните с врящ катран за всяка една държава, има дяволи с тризъбци, които да пазят някой да не би да успее да се измъкне от наказанието си, а около казана на българите няма никой? – попитал инспектиращ.

-Защото българите няма нужда да ги вардим – му отговорил Сатаната. – когато някой успее да се докопа до ръба на казана, останалите го дърпат и теглят надолу!

Всеки се смее на тази шега, но истината, която е показана в него е жестока. Както казва един мой много добър приятел: “Щеше да е смешно, ако не беше плачевно!”

Пряко всичко това обаче, има и друг вариант, който е възможен като причина, и който ми се е случвало да направя дори аз – човек да желае самотата на празната седалка, защото освен самота, празната седалка предоставя и уединението, което понякога така много ни липсва в този забързан свят. Свободното пространство на празната седалка до човек е един символ на свободата от задушаващия ни забързан свят. Седейки сам можеш да останеш насаме с мислите си, без да бъдеш притиснен от някой неугледен индивид, който с троснатото си отношение да те накара да слезеш вън от автобуса.

Личното пространство постепенно бе загубено в развиващото се общество. В това забързано безлично ежедневие няма място за спокойствие и уединение. Всеки те бърза за някъде, отнема от личното ти време и те използва максимално. Лично аз от няколко години съм си запланувал с няколко приятели да излезем лятото за няколко дни някъде сред природата на палатки. Само ние, без никаква комуникация с цивилизацията. Пълно усамотение. Но забързаното ни ежедневие и ангажиментите, които не винаги са приятни, но са задължителни в това общество, ни пречи да осъществим плана си, който понякога ми се струва като химера.

В заключение забързания, безличен и озлобен от заобикалящите ни проблеми живот, ни е направил едни бездушни, безлични същества, много наподобяващи машини. Самотата, която е враг на човешкото същество се е превърнала в едно постоянно зло за българина. Но най-лощото е, че той вече не го чувства като зло, а като една даденост, която му харесва. Колкото и вулгарно да звучи това е истината. Животът ми, колкото и малък като продължителност да е, ме е накарал да наричам нещата такива каквито ги виждам и мисля. Понякога ме наричат егоист, дори циник, но предпочитам да бъда реалист, отколкото да бъда като всички останали – с усмивка на лице, да забиват ножа в гърба, защото лично аз смятам, че обществото ни е такова – озлобено.

И по тази причина човек избира да седне на празната седалка в автобуса. Защото го е страх от непознатия до себе си. Защото човешката злоба няма граници.