Joomla Software solutions Template

Payday loan

Съществуват личности като Наполеон Бонапарт, Иисус, Адолф Хитлер, Мохамед, Цезар, Буда, Александър Македонски, които оставят у нас впечатление за цял живот.Наричаме ги лидери, водачи, идоли, владетели кумири, пастири, диктатори, Богове. Водени от желанието да наложат своята вяра, от възможността да победят, да надминат другите, изправяйки се пред предизвикателствата, те са оказали огромно влияние върху хода на човешката история, променяйки из основи живота на милиони хора по целия свят. Лидерството е именно влияние. То е способността да спечелиш последователи. Причините, поради които масите са следвали своите вождове са комплексни : политически, демографски, исторически, икономически, психологически. Водачът на масите е свръхличност, издигната в култ. Той е е харизматична личност, притежаваща качества, които са свръхестествени и необикновенни. Той стои над обикновените хора, защото както казва Фридрих Ницше ^u Орлите нямат нужда от компания. Това трябва да се остави на яребиците и скворците. Да се реят високо и да имат нокти-ето я участта на великите гении."

Появата на лидера сред тълпата предизвиква у нея трепетно вълнение и възбуда.Той е обграден с един ореол на слава,който пленява и укротява и най-непокорните, така както "звероукротителят животните". Основната причина, която подпомага тирана във възкачването му на пиедестала на величието, е в психологията на тълпата. 'Тълпата е стадо, което не би могло да мине без господари” според Любон, тя е сбор от индивиди,независимо от тяхната националност, пол, образование. Любон противопоставя тълпите на цивилизацията. Те имат деструктивно поведение, спират общественото развитие и разрушават ценностите. Това поведение според Любон се дължи на анонимността на членовете на тълпата, която освобождава индивида от неговите норми, регулиращи всекидневното му поведение и отговорности, той става подвластен на „колективната душа”.  Това душевно единство според Любон се дължи на това,че у всеки човек съществуват две психични измерения: съзнавано и несъзнавано, като според него съзнаваната част обхваща много малка част в сравнение с несъзнавания му живот. Несъзнаваното според него е израз на общото между хората, което ги обединява и сближава и ги превръща в единородна маса. Отделният човек загубва в нея своята съзнателна самоличност,заличава своята индивидуалност и става подвластен на масата. С обезличаването и снемане на своята самоличност се снема и личната отговорност, санкции за отделната личност няма и задръжките и нормите падат в посока на деструктивно поведение. Оставени сами на себе си , масите скоро се уморяват от собственото си безредие и се насочват към подчинението. Колкото и да се различават по интелигентност, характер, занимания индивидите, съставящи тълпата загубват интелектуалните си способности, а оттук своята съзнавана индивидуалност и волята си. Техните чувства и мисли се насочват в една посока. Психологичната тълпа се сдобива със своя "колективна душа”, която обединява масата от хора в едно единно цяло. Така индивидите придобиват усещане за непобедима мощ, позволяващо им да се поддадат на инстинктите си. В тази безименна тълпа, чувството за отговорност постепенно се размива и изчезва. Въоръжена с ясното съзнание за силата си, тълпата придобива импулсивността, невъздържаността и жестокостта на примитивните създания. Загубил критичния си дух и крайно податлив на емоциите си, индивидът постъпва според прищевките на възбудата, превръща се в роб на импулсите си. Чувствата, които проявява една тълпа се отличават с крайна простота и преувеличеност. Тълпата е не само импулсивна, но и подвижна, поради склонността и да се подчинява на множеството дразнители, способни да насаждат внушения у нея. Внушението заедно с подръжанието, води до постигане на душевна единородност на индивидите в масата. Тя лесно става палач, но не по-малко лесно мъченик. За нея няма преграда между желанието и и осъществяването му. При тълпата всяко чувство и действие са заразителни. Поради това отделният човек с лекота жертва личния си интерес в името на общия. Това се дължи и на факта, че човекът в тълпата е лесно податлив на внушения и крайно доверчив. Ефектът на внушението в тълпата, Любон отъждествява със състоянието на хипнотизирания индивид. Отделният индивид в обкръжението на екзалтираната тълпа бързо изпада в състояние на омагьосаност, близко до състоянието на хипнотизирания. Възползвайки се от хипногенната обстановка на масовите епизоди, лидерът обсебва личностното съзнание на участниците, диктува им техните усещания, желания, поведение. В това състояние индивидът може да възприема идеи, да регистрира усещания и да извършва постъпки, напълно несъвместими с характера и навиците му. Поради ниското си интелектуално ниво, според Любон, тълпите подлежат на манипулиране и внушаемост. Ниската им степен на самоуценка, ги прави комформни спрямо мнението на други.            Психологичната тълпа няма своя история, както отделната личност. Тя се появява инцидентно, тя е временна социална структура, тя няма стабилна линия на поведение и лесно преминава от една към друга поведенческа крайност.

Тълпата колкото и малобройна и кратковременна да е, не може да съществува без водач. Любон определя лидерството като неизменна потребност на тълпите. Лидерът е един от тълпата, той произхожда от нейните среди, носи нейния манталитет, интелекти емоционалност, но въпреки това, той не се отъждествява изцяло с нея, а е „нах-доброто”, което тя притежава. Без водач тълпите се превръщат в инцидентно множество. Любон разграничава два типа лидери: едните,които са енергични, със силна, но краткотрайна воля и другите, които са по-малобройни със силна и трайна воля. По-горе се спомена, че тълпите са изгубили своята воля, за разлика от тях, при водача тя е засилена и така те инстинктивно му се подчиняват, без да изпитават никакво съмнение за неговите решения, заповеди и действия. Неговите послания са това, което мисли, желае и преживява тълпата.  Лидерът е този, който трябва да поддържа вярата и убежденията на тълпите. Едно от основните качества, което трябва да притежава лидерът е обаяние. Лидерското обаяние Любон сравнява с ефекта на хипнозата. Те му се подчиняват безприкусловно. Обаянието може да бъде според Любон: придобито и лично. Първото, което се дължи на името, богатството, известността, но не се среща толкова често сред тълпита. Личното обаяние има по-голяма стойност и влияние върху поведението на тълпите. То се преписва на конкретния човек заради неговите лични качества. Всички лидера са осъзнавали силата на своето обаяние. Вебер,нарича това влияние на обаятелния лидер върху масите харизма. Това е според него е личност, надарена със свръхчовешка, свръхестествена дарба. Водач става онзи, който успее да вникне в подсъзнанието на масите и "да намери у своите поданици най-силния принцип на самоуважение т.е най-голямата ценност и да направи въздействието си върху нея своя крайна цел”/Уилям Джеймс /. Когато успее да постигне този ефект, той завладява мисленето на тълпите. Така придобива непреодолимо влияние и упражнява господство върху тях. Понеже тълпата е податлива само на крайни чувства, ораторът, който иска да я съблазни, трябва да използва силни, преувеличени твърдения. Колкото твърденията са по-стегнати, недоказуеми, чудотворни и неправдоподобни толкова са по-авторитетни. Те обаче добиват реално влияние, само ако се повтарят непрекъснато. Благодарение на повторението всяко твърдение успява да се запечата в онези дълбоки пластове на несъзнаваното, в които се зараждат подбудите за поведението ни. Защото една лъжа, повторена многократно, се превръща в истина. Когато едно твърдение е било достатъчно и единодушно повтаряно тогава се създава т.нар.всеобщо мнение и се задейства мощният механизъм на заразителността. Според Льобон "В случая с тълпите, идеите, чувствата, вълненията, вярванията притежават толкова силно заразително свойство, колкото и микробите."За да убеди добрият оратор, трябва да знае как "да излезе от своята мисъл, да проникне в тази на своите слушатели и вибрира в унисон с тълпата, която го обкръжава. Нему е нужно да емоционира с нея, преди да предприеме приближаването до своите възгледи.". Той трябва да отгатне това, което мислят слушателите и на първо място да мисли като тях,за да ги накара след това да мислят като него. Каквито и да са идеите, внушавани на тълпите, те могат да ги завладеят само ако придобият много проста форма и бъдат представени в съзнанието им във вид на образи,несвързани с никаква логична връзка за сходство или последователност помежду си. Смайващите въображението на тълпите образи трябва да са грабващи, да не бъдат тълкувани и да са придружени от някакво чудо. В умението да използват чувствата, за да влияят върху мислите е истинската роля на водачите. Поради своя регрес към инфантилното, примитивно мислене масата изпада в безпорядък и много скоро се уморява от хаоса. Това инстинктивно я кара да търси "здрава ръка" и да раболепничи. Тя се нуждае от външната сила, защото е изгубила задръжките си, съвестта си. Така тълпата става зависима от съвестта и морала на лидера. Тълпите уважават силата, а добротата е възприемана като слабост. Симпатиите им не са насочени към добродушния господар, а към тиранина, който грубо ги владее.

Колкото и абсурдна да е защитаваната от лидера идея или целта, която преследва, всякакво разсъждение се притъпява пред неговата убеденост. Силната вяра придава на думите му внушаваща сила. А "множеството винаги слуша надарения със силна воля.".Загубили всякаква воля, събраните в тълпа индивиди инстинктивно се подчиняват на този,който я притежава. А пред силната и последователна воля не устояват нито хората,нито природата.нито Боговете. Възползвайки се от умствената ограниченост на своите последователи, водачът създава към себе си религиозен култ. Човек не е религиозен само като почита някое божество, а и когато отдава всички сили на духа си, цялата подчиненост на волята си в служба на една идея или на една личност. Подчинявайки се сляпо на заповедите му,боейки се от приписваното му могъщество,тълпата обявява за врагове всички,които отказват да възприемат догмите на нейния "Бог". Понякога Боговете умират, но на тяхно място идват идолите. Защото човек не може да живее без религия т.е. без упование в някаква висша сила, без надежда. Възползвайки се от тази религиозна потребност от обожествяване на силата,водачът превръща себе си и идеите си в символ на тълпата. Той възвеличава качествата и силата си, а масата му помага да усеща и поддържа своето могъщество.

Именно заради това неуспехът на лидерите слага край на тяхното обаяние и началото на тяхното унищожение. Тълпата е идеализирала лидера, превърнала го е в „Бог” , искат от него качетсва и дела ,които не се срещат в живота. Когато лидерът се провали и претърпее неуспех, това довежда до негативното отношение и поведение на членовете на тълпата към него.Тя възприема неговия неуспех като собствен провал. Когато отхвърли неуспелия лидер, тълпата се освобождава и от негативните чувства към себе си. Тълпата създава, но и тълпата унищожава неуспелия лидер.

Ерих Фром смята, че поведение на лидера е характерно за нарцистичните лица. Сред лидерите според него се наблюдава висока степен на нарцисизъм. Вътрешната, субективна и външната,обективна реалност на тези хора са изцяло раздвоени. Поради това те могат да станат психотични. Ако обаче притежават таланта да въздействат върху големи маси от хора умеят да ги организират и са налице благоприятни исторически обстоятелства, те могат да превърнат мечтите и грандиозните си фантазии в реалност. Такива хора,дори когато успеят,са принудени да търсят по-нататъшен успех тъй като за тях неуспехът крие опасността от срив. В случай, че не успеят да намерят някоя ниша в реалността, която да им позволява да се придържат към нарцистичната си фантазия, те могат да стигнат до лудост или да сложат край на живота си. Борейки се за своите цел и те всъщност се борят за своя здрав разум. Защото властта е отрова, която прави хората безумни. Характерно за нарцистичното лице е ,че то се интересува само от себе си,от своите стремежи,своите мисли,своите желания. Светът е реален само доколкото е обект на проектите и желанията му;другите хора са от значение само доколкото му служат или могат да бъдат употребени. Често нарцистичното лице постига чувство на сигурност в собственото си изцяло субективно убеждение за своето съвършенство,за своето превъзходство над другите,за своите изключителни качества. На него му е нужно да се задържи за нарцистичния си образ,тъй като чувството му за ценност както и чувството му за индивидуалност се основават върху него. Нарцистичният водач обаче не използва своята нарцистична харизма само като средство за политически или икономически успех. Той се нуждае от успеха и аплодисментите заради собственото си духовно равновесие. Идеята за неговото величие по необходимост е основана върху неговата нарцистична грандиозност, а не върху неговите истински постижения като човешко същество. А при това той не може без нарцистичната си гордост и самовлюбеност, тъй като неговата човешка същност, убеждения, вяра, съвест и любов не са добре развити. Нарцисизмът е вид алчност,к оято никога не може да получи удовлетворение. При видно възхищаващ се от себе си, дълбоко в душата си себелюбивият човек не може да се понася. Той се безпокои за себе си, жаден е да придобие всичко за себе си, понеже му липсват

сигурност и удовлетворение. Нарцисизмът според Фром е всъщност "свръхкомпенсация за първичната липса на чувството да обичаш себе си.”

Тъй като тълпата има нужда да преувеличава качествата и успехите на своите герои, това дава възможност на последните да поддържат своя божествен образ, защото собственото им чувство за могъщество произтича от факта, че господстват над някого. Ерих Фром смята, че тази жажда за величие е почти толкова дълбока и неутолима,колкото и жаждата за храна,секс и сън. Но тази жажда според него е израз на ирационален стремеж към господство над другите. Милиони хора са впечатлени от победите на властта и ги възприемат като израз на сила. От психологическа гледна точка обаче жаждата за власт се корени не в силата, а в слабостта. Тя е израз на неспособността на Аза да се справи с проблемите в живота и отчаян опит за придобиване на вторична сила поради липса на реална мощ. Фром обозначава този тип характер "авторитарен". Авторитарният характер се възхищава от властта,стреми се да и се подчинява,но същевременно самият той иска да бъде авторитет и да подчинява другите на себе си.Такава личност се стреми да упражнява абсолютна и неограничена власт над другите дотам,че да ги превърне в слепи свои оръдия или "глина в ръцете на грънчаря" .Авторитарният характер черпи сила от подчинението си на някаква висша сила, която е неуязвима и никога не се променя. Тя го смайва само поради факта, че е власт. Чувството на сляпо възхищение към тази сила е всъщност начин да се потисне болезненото чувство на омраза и да се приглуши унижението, произтичащо от липсата на собствено достойнство. За авторитарния характер липсата на сила е несъмнен признак на малоценност. Безпомощните хора будят презрението му и затова, ако авторитетът, в който той вярва прояви някаква слабост, обичта и уважението му се превръщат в презрение и омраза.

Подобно на авторитарния характер масите разкъсват своя предводител, ако той загуби силата си. Хитлер твърди,че те "желаят победата на по-силния и унищожаването или безусловната капитулация на слабия". Възхвалявания до вчера от тях герой на другия ден е охулен, щом съдбата го удари. Дойде ли неуспехът тълпата отмъщава на падналия герой за това,че му се е подчинявала и се е прекланяла пред него. 3а тях трябва да си или Бог,или нищо. А за да си Бог трябва да притежаваш обаяние. То е вид омагьосване на духа, което сковава критическите ни способности и изпълва душатани с възхищение и страхопочитание. Обаянието е най-мощният двигател на всякогосподство. Личността, надарена с това качество упражнява изключително магнетично очарование върху заобикалящите я.

Преклонението пред лидера се открива много ясно в отношението на примитивните народи към техните водачи. В първобитната орда вождовете и жреците са източник на опасност­ите са носители на онази тайнствена и опасна магическа сила,която подобно на електрическия заряд се предава при допир и обрича на гибел онзи,който не е защитен от еднакъв по сила заряд.". Поради това се избягва всеки пряк или непряк досег с опасната и свещена личност,а когато това не е възможно се измисля церемониал,чиято цел е да предотврати очакваните със страх последствия. Кралете на диваците обаче са носители и на такова всемогъщество,което е присъщо единствено на боговете. На тях им се отреждат големи привилегии, които съответстват на забраните, наложени от табуто за другите. Вождовете са избраници, те могат да се наслаждават на всичко онова,което е табу за останалите. За сметка на тази свобода обаче те трябва да понасят такива ограничения,к аквито не тегнат над обикновените хора. Приписват им се изключителни магически способности, затова контактът с тях или с тяхната собственост се смята за опасен, а от друга страна,тъкмо от този контакт се очаква възможно най-целебно и закрилящо въздействие.

Примитивните народи приписват на владетеля огромно влияние върху природните процеси,власт над дъжда и слънцето, вятъра и времето. Ако обаче природата не оправдае очакванията им за богата реколта или добър улов, грижовността, всеотдайността и религиозното почитание.с които вождът е бил обсипван,се превръщат в омраза и презрение.

Отношението на дивака към неговия вожд Фройд обяснява с отношението на сина към неговия баща. В представите на сина обикновено се отрежда изключителна власт на бащата.Но колкото надценяван е бащата, към него съществува също толкова дълбока завист. Бруталният, ревнив баща е вдъхващ ужас и ненавист и едновременно с това е будещ възхищение. Обсебващ всички жени и изпречващ се пред стремежа на синовете си към господство и пред сексуалните им претенции, той предизвиква тяхната агресия. Прокудените братя се обединяват, убиват и изяждат бащата и така се слага край на бащината власт в ордата. След като го отстраняват, удовлетворяват омразата си и осъществяват желанието си за идентификация с него,у тях се поражда съзнанието за вина.Най-естественият и най-подходящ заместител на бащата се оказва тотемното животно. Заместването на бащата дава възможност да се успокои парещото чувство за вина и да се постигне някакво помирение с мъртвия. Тотемната система е един вид договор с бащата, в който той обещава на децата си закрила и грижа.В замяна на това те поемат задължението да почитат живота на тотема т.е. да не се повтаря деянието, отнело живота на истинския баща. Религията на тотема включва не само разкаянието на синовете и опитите за помирение с бащата, а служи и за припомняне на триумфа над него. Удовлетворението от този триумф е в основата на тотемното пиршество, при което отцеубийството се повтаря под формата на жертвоприношение на тотема, а чрез общото изяждане на жертвата се постига идентификация с бащата.  Но желанието да присвоят качествата на бащата остава неудовлетворено поради натиска върху всеки един участник от страна на взаимните задължения врамките на братския клан. Никой няма възможността и правото да получи абсолютната власт на бащата,към която се е стремял. От друга страна сексуалните нужди противопоставят мъжете .Всеки би искал да има жените само за себе си по примера на бащата и в борбата на всеки срещу всички новата организация се изправя пред заплахата от унищожение.

Настъпилият безпорядък сред първобитната тълпа става причина огорчението по отношение на бащата да избледнее с времето, копнежът по него да се засили и да се изгради един идеал, основан на всемогъществото на убития някога праотец и на готовността да се приеме безусловно неговата власт. Склонността да се възкреси стария идеал за бащата чрез сътворяването на боговете намира израз в уважението към отделните личности, доказали превъзходството си над другите.Защото светът винаги е принадлежал на смелите,овладени от могъщ идеал,каквато и да е неговата стойност. Със силна воля, поддържана от силни убеждения, са унищожавани велики държави и създавани велики религии, способни да покорят човеците. И макар пастирът да не струва нищо без своето стадо, все пак хората имат нужда от тези смели личности, които вярват в себе си и преодоляват всички прегради, без да помислят за живота си.

Любон развива оригиналния за времето си възглед за произхода и поведенческите характеристики на лидера и тълпата. След възникването на тълпата, той отговаря не нейните потребности да бъде ръководена. Без водач тя се превръща в инцидентно множество. Тълпата инстинктивно желае лидера, инстинктивно му се подчинява, на този принцип е и харизматичното и отношение към него. Тя очаква от него поведение, което рядко се среща у обикновените хора. Той трябва да има качества и способности , които надхвърлят човешките възможностти. Обаятелните и харизматични личности, завладяващи масите, не се срещат във всяко време. Те притежават изключително голяма власт над тълпите. Както Любон, така и Фройд вярват, че силата на харизматичната личност се дължи не толкова на харизматичните качества на лидера, колкото в илюзиите на масите, за водач, който да направлява техните надежди за промяна, техните мечти и вярвания.