Joomla Software solutions Template

Payday loan

Теория за множествения интелект

По негови собствени думи Хауърд Гарднър е роден в Скрантън, щата Пенсилвания, през 1943 г. Син е на бегълци от нацистка Германия. Като дете се отличава с прилежност в учението и явни артистични интереси. Свири с удоволствие на пиано и признава, че музиката играе голяма роля в живота му. Трябва да се отбележи, че по време на дългогодишната му научна работа американският учен безспирно прави опити да обедини психологията и изкуството. Обучението му след завършване на гимназия продължава в Харвардския университет, където завършва психология на развитието (developmental psychology), а по-късно и невропсихология. В продължение на много години се занимава с изследвания в две основни посоки – върху когнитивните способности у нормални и надарени деца, а от друга страна върху същите способности у възрастни, страдащи от тежки мозъчни увреди. Опитът му да синтезира резултатите от тези две линии на изследване води и до представянето на теорията му за интелигентността в книгата “Frames of mind” (букв.“настроения”,“разположения на духа”, в книгата се тълкува различно) през 1983 г. Това произведение жъне невероятен успех и носи на автора си редица награди. Гаднър е лауреат на приза от 1981 г., награден е също с 20 почетни степени от университетите в Принстън, МакГил и Тел Авив. Видният учен е първият американец, получил наградата на университета в Луисвил в категорията “Образование”. Последното му признание е стипендията Гугенхайм, отпусната му през 2000 г. Понастоящем Хауърд Гаднър работи като професор по когнитивна наука и образование в Харвардския университет, професор по неврология в бостънското висше медицинско училище.

Заглавието на книгата на Гарднър – “Frames of mind” - (1983 г.) действително буди недоумение. Тесният му превод на български е “рамки на ума”, докато широкият предполага следния родноезиков еквивалент – “разположение на духа”. В това произведение обаче въобще не може да се говори за ограничение на човешките способности. Още по-малко става дума за разположения на човешкия дух. В по-нататъшното изложение ще стане ясно кои точно са рамките на ума.Чрез тази книга Гарднър дава простор на човешките способности, като дефинира интелигентността далеч по-широко от своите предшественици, изучаващи този психичен феномен. “Frames of mind” е произведение, представящо теорията за интелигентността на Хауърд Гарднър.

Още по-енигматичен е терминът, който често се използва в българската психологическа литература за назоваване на теорията на Гарднър. Говори се за “Теория за множествената интелигентност”. Този неточен превод и непознаването на творчеството на Гарднър водят до понятийни изкривявания. Оригиналната формулировка на самия автор е “Theory of multiple intelligences” или теория за множеството интелигентности. Това уточнение е необходимо, защото американският учен не говори за една интелигентност, изградена от множество човешки способности, а за множество от самостоятелни интелигентности, които си взаимодействат. Ето защо с оглед на терминологичната точност, в този реферат ще се придържам към названието “модуларен подход” (така определя авторът своята теория). За обосноваването на своята идея Гарднър черпи доказателства от разнообразни източници, като деца-чудо, надарени хора, хора с мозъчни увреди, нормални деца, нормални възрастни, експерти в различни дейности и хора от различни култури. Последната група е много важна, тъй като професорът от Харвардския университет акцентира силно върху влиянието на културата върху доминиращата интелигентност у човека. Основните цели на теорията си Хауърд Гарднър формулира:

1. Да разшири обсега на когнитивната психология и психологията на развитието.Двете основни насоки, в които той счита, че теорията му трябва да разшири тези области, са разкриване на биологичните и еволюционни корени на познанието, както и на културните различия в когнитивните способности.
2. Да представи едно възможно приложение на своята теория в образованието. Чрез ранното очертаване на индивидуалния интелектуален профил, детето би могло да бъде насочено евентуално към специални програми, чрез които да се спомага неговото развитие.

3. Да предизвика интерес у антрополозите към изграждане на модел обясняващ как интелектуалните способности могат да се подхранват в различна културна среда.

4. Да стимулира разработването на национални и международни програми
за подобряване на обучението. Това безспорно е най-амбициозната задача, но е факт, че теорията на Гарднър предизвиква отзвук в американските институции, регулиращи образованието и в този смисъл целта е донякъде постигната. Ето че най-интересната част, а именно формулирането на интелигентността и критериите за подбор на видовете интелигентност, предстои: Възможно най-общо Гарднър дефинира отделния тип интелигентност като “човешка способност, която оперира като отделна система (или модул, оттук идва и посоченото название “модуларен подход”) в мозъка, съгласно свои собствени правила”. Авторът подчертава, че разбира интелигентността като потенциал, т.е. пред човека, притежаващ определен тип интелигентност няма никакви пречки да използва своята интелигентност. Дали обаче той ще я ползва или не (и за какви цели ще я използва) зависи само от самия него. Ествествено, за да “пресее” множеството човешки способности, които успешно могат да бъдат наречени “интелигентности” по силата на твърде широкото определение по-горе, Хауърд Гарднър определя 8 критерия за идентифициране на самостоятелен тип интелигентност:

1. Възможност за изолиране вследствие на локално увреждане на мозъка.
Случаите на естествено или насилствено увреждане на мозъка позволяват да се изолират части от мозъка, които са отговорни за извършването на определени умствени функции.

2. Наличие на лица с умствена изостаналост, които обаче разполагат с особено добри познания и с успех се занимават в една тясна конкретна област, но са безпомощни в останалите, както и на хора с изключителни специфични спообности (например запаметяване на текстове с внушителен обем), при които една строго специфична сфера на интелектуално функциониране е особено високо развита в сравнение с другите. Ако се демонстрира наличието на хора с изключителни способности в сферата на даден вид интелигентност, то това би послужило като доказателство за съществуването и независимостта на този тип интелигентност.

3. Идентифицируема базисна операция или набор от операции. Тъй като всеки тип интелигентност е независим, той би следвало да има собствен набор от операции, чрез които се осъществява.

4. Различима отделна история на развитието, заедно с определен набор от експертни “крайни постижения”(end-state performances). Възможен начин за разграничаване на един вид интелигентност от всеки друг е да се покаже модел на развитието, който е специфичен за него. Освен това би следвало всеки вид интелигентност да демонстрира поредица от етапи до постигане на “експертно” ниво, която е специфична за всеки от видовете.

5. Еволюционна история и еволюционна правдоподобност. Корените на всеки тип интелигентност водят милиони години назад. Указването на възможни предтечи в еволюцията на определен тип интелигентност могат да подкрепят тезата за неговото самостоятелно съществуване. Например пеенето на птиците би могло да бъде предтеча на музикалната интелигентност, а социалната организация на приматите – на интерперсоналната интелигентност.

6. Наличие на доказателства от сферата на психолoгическите експериментални изследвания.
7. Доказателства от данните на психометричните изследвания.
Едно ново потвърждение на тезата за самостоятелни типове интелигентност се съдържа в стабилно получаваните модели от интеркорелации, както и от факторният анализ на резултатите от изпълнението на тестовете за интелигентност. Гарднър обаче подчертава, че тестовете за интелигентност невинаги измерват това, което твърдят, че измерват и факта, че множество тестове въвличат повече неща, отколкото са съответни на заявената за изследване способност.

8. Наличие на самостоятелна система от символи. Всеки от видовете интелигентност би следвало да има система от специфични символи. За музикалната интелигентност например системата от символи е нотната азбука, за лингвистичната – езикът, за логико-математическата – логическите или математическите символи и т.н. Системите от символи, според Гарднър, са се развили като следствие от потребността на всеки вид интелигентност от самоизява. Следвайки тези критерии за диференциране на отделни “интелигентности”, Гарднър определя 7 отделни типа интелигентност: лингвистична, логико-математическа, пространствена, музикална, телесно-кинестетична и личностна в две разновидности – интерперсонална и интраперсонална.
Тези типове интелигентност и принципите, на които се подчиняват са обект на следващото изложение: По думите на Гарднър всеки един тип интелигентност от горепосочените “се състои от множество способности и представлява система със собствени функции, различни от тези на останалите”. Основен принцип в теорията на Х. Гарднър е, че тези типове интелигентност са независими един от друг. С други думи, способностите, оценявани в рамките на един тип интелигентност не биха били годни за предсказване на способностите на същия човек в рамките на друг тип интелигентност.
Вторият основен принцип постулира взаимодействие между типовете интелигентност. Въпреки че са независими един от друг, в изпълнението на определени задачи, типовете интелигентност взаимодействат. Например ако съдействието не бе възможно, дори и най-прости действия като решаване на словесни задачи (взаимодействие на лингвистична и логико-математическа интелигентност), ориентация в пространството по карта и т.н. биха били непосилни. Издържалите сериозното “изпитание” на посочените в предходното изложение 8 критерия за диференциране на тип интелигентноста и подчиняващи се на горните два принципа (за независимост и взаимодействие) са следните:

1. Лингвистична интелигентност (linguistic intelligence) Тази самостоятелна интелигентност включва способностите, свързани с четенето и писането, говоренето и слушането на речта. По-конкретно тя се изразява в “чувстителност към значението на думите, в способност да се следват граматичните правила, да се улавят правилно звуците и метриката на думите, а така също и да се диференцират функциите на езика – да стимулира, да предава информация или просто да носи наслада. Като “крайно постижение” в развитието на тези способностите авторът дава за пример поетите. От друга страна, своеобразно доказателство за обособяването на тази интелигентност като самостоятелна, Гарднър вижда в съществуването на самостоятелна зона в кортекса на лявата хемисфера (мозъчната кора), натоварена с функциите на създаване на граматично подредени изречения. Съответно хора с поражения на тази част на мозъка, известна като “център на Брока” са в състояние да разбират изреченията, но срещат трудности при тяхното формиране. Т.е. Хауърд Гарднър илюстрира този тип интелигентност използвайки наличието на заболяването “моторна афазия”, при което всички други способности (самостоятелни интелигентности) са запазени.

2. Логико-математическа интелигентност (logical-mathematical intelligence) Този тип интелигентност е свързан с решаването на математически задачи, изчисления, намиране на доказателства, както и с голяма част от научната работа. Как я характеризира Гарднър? За него тя е “любов към работата с абстракции”. Математикът, който е пример за крайни постижения в развитието на тази интелигентност, е абсолютно взискателен и скептичен –нито един факт не би могъл да бъде приет, докато не се докаже чрез определена аксиома.

3. Пространствена интелигентност (spatial intelligence) Тази интелигентност има функцията да осъществява ориентацията в пространството, да оценява пространствените отношения между обектите, както и възможностите за боравене с тях. Такъв тип интелигентност е съществен при визуалните изкуства, управлението на превозни средства и професии, свързани с умствено пресъздаване на взаимоотношенията в определено пространство.

4. Музикална интелигентност (musical intelligence)Музикалната интелигентност позволява да се уловят ритъма и хармонията и представлява основа за оформяне на музикална компетентност. Този тип интелигентност е свързан с идентифициране на взаимоотношенията на звуците и архитектониката на музикалната фраза, с анализа на музикални обекти. Изследванията, които прoвежда Гарднър говорят, че музикалната интелигентност е универсална и е характерна за хората от всички култури. Съществуват и ясно определени зони за контрол на музикалните способности в човешкия мозък. Това са фронталните и темпоралните дялове на дясната хемисфера.

5. Телесно-кинестетична интелигентност (bodily-kinesthetic intelligence)
Този тип интелигентност се отнася до използването на собственото тяло или негови части за осъществяване на намерения, за решаване на различни задачи, за създаване на продукт. “Телесно-кинестетичната интелигентност се проявява в умел контрол над телесните движения и умение да се борави умело с обектите”. Пример за високи постижения в тази област Гарднър вижда в танцьорите, спортистите, художниците, инструменталистите, както и в занаятчиите с прецизната им работа.  Не може да се пропусне и фактът, че телесно-кинестетичната интелигентност е най-слабо изследвана изобщо, естествено поради сравнително по-слабата ù връзка с умствените способности, разбирани тясно.

6. Личностни интелигентности (personal intelligences) В тази категория Гарднър разграничава две форми – интраличностна и интерличностна интелигентност. Интраличностната интелигентност представлява “способността да се отразява вътрешния свят, да се осъществяват фини разграничения в собствените чувства и емоции, да се разбира значението им и да се използва така получената информация за планиране и контрол на собствената дейност”. Най-висша реализация на този тип интелигентност Гарднър вижда в способността на романисти като Пруст да пишат интроспективно за чувствата, в пациента, който посещава терапевта, за да достигне дълбоко познание за своите емоции, а и в мъдрия възрастен човек, който опирайки се на богатството си от душевни преживявания, дава полезни съвети на околните. Интерличностната интелигентност, за разлика от интраличностната, е обърната навън – към другите хора. Тя се съдържа в “умението да се забелязват и разбират потребностите и намеренията на другите хора и чрез наблюдение на техния темперамент и настроение да се предвижда поведението им в нови ситуации”. Примери за хора с висока интерличностна интелигентност са някои политически и религиозни лидери (като Махатма Ганди и Линдън Джонсън), а така също и в разбиращите родители, учители и хора, работещи в сферата на помагащите професии – терапевти, консултанти или шамани. Уточнението, което не може да се избегне тук е, че въпреки особената значимост на персоналните интелигентности, те слабо се измерват, най-вече защото са недостъпни за лабораторно изследване, още по-малко за класическия вербален тест за интелигентност. В някои професии обаче (в това число и психологията) притежаването на интра- и интер-личностна интелигентност е едно от важните условия, наред с професионалната компетентност, за ефективна работа. В заключение не може да се отбележи важната забележка на Гарднър по отношение на всеки един от тези типове интелигентност. А тя е, че поради наследственост или особености на полученото образование различните индивиди ще развиват някои видове интелигентност в по-голяма степен. В съвременното общество първите три вида интелигентност са високо ценени, те се изследват от стандартните тестове. Не бива обаче да се забравя, че дейностите, които културата предлага, оказват влияние върху развитието на даден тип интелигентност. Идеите на Гарднър за 7-те типа интелигентност предизвикват невероятен отзвук в САЩ. Американският учен работи в много проекти, посветени на подобряването на образователната система във федерацията, дори участва в съвместен проект, наречен Practical Intelligences (Практически интелигентности), с друг критик на традиционното виждане за интелигентността и измерването ù с тестове – Робърт Стърнбърг. Гарднър прави една решителна стъпка напред в диференциалната психология на интелигентността, заема една крайно хуманистична позиция в изследването на тази комплексна способност на човека. Вместо да възприеме шаблонизирания подход на повечето психолози, вживяването им в ролята на “диагностици”, Гарднър обвързва когнитивната психология с изкуствата и апелира за ранното оценяване и развиване на всяка една от човешките интелигентности. Професорът от Харвардския университет Хауърд Гарднър остава завинаги в историята на психологическата наука с новаторството си и своята теория – предизвикателството към психологията на изминалите 20 години, но и на бъдещето пред нас.