Joomla Software solutions Template

Payday loan

Зигмунд Фройд

(6.5.1856, Фрайберг (сега Пршиборг – Чехословакия) – 23.09.1939, Лондон) – австрийски невролог, психопатолог, психолог, културолог и философ, основоположник на психоанализата.

Роден в семейството на дребен търговец евреин, което се преселва през 1860 г. във Виена. Завършва с отличие гимназия, след което следва медицина във Виенския университет (1873-1876). По време на следването си проявява подчертан интерес към философията – участва в студентски кръжец за изучаване на история, политика и философия, където доминират идеите на Шопенхауер и Ницше. По същото време се увлича от трудовете на Фойербах, които формират неговия атеизъм, и слуша няколко курса лекции по философия при Ф. Брентано. Няколко години по-късно превежда от английски на немски един от томовете на Дж. Ст. Мил. След завършване на следването си работи във Физиологичния институт, а от 1882 г., поради материални затруднения – като лекар в Общата болница във Виена. През 1885 г. става приват-доцент по неврология във Виенски университет и получава стипендия, с помощта на която отива на специализация при прочутия д-р Ж. М. Шарко  в Париж, където се занимава с изучаване на хистерията и хипнозата като форма на терапия. Завръщайки се във Виена, открива собствена частна практика (1886), като продължава преподавателската си работа във Виенския университет, където става извънреден професор (1902). На основата на своята частна практика започва да разработва теорията на психоанализата и в началото на ХХ век публикува редица трудове, които скоро му донасят международна известност. През 1909 година получава покана за изнасяне на лекции в САЩ, където се радва на изключително голям успех. А през 1910 г. със съдействието на множество свои последователи от различни страни основава “Международно психоаналитично обединение“,  което създава собствено издателство и списание и провежда в Нюрнберг Първия международен конгрес по психоанализа. Следва период на напрегната творческа работа, през който Фройд публикува множество трудове, посветени на осмисляне на историята, културата, религията, обществените процеси и човека от гледна точка на психоанализата, повечето от които имат философско звучене и значение. След идването на власт на националсоциалистите в Германия узнава, че и неговите книги се изгарят на общите клади, и се отнася твърде критично към настъпващото почти праисторическо варварство. След завземането на Австрия от нацистите (1938) сам е задържан от гестапо, и единствено посредством международно застъпничество е откупен срещу значителна сума, за да емигрира в Англия, където умира след една година.

Творчеството на Фройд е твърде голямо по обем и разнообразно като тематика. Между най-важните му трудове ( в това число и публикувани лекции) се нареждат: “Изследвания върху хистерията” (1895 – съвместно с Ж. Бройер),  “Тълкуване на сънищата” (1900), “Психопатология на всекидневния живот” (1904), “Три очерка по теория на сексуалността” (1905), “Остроумието и неговото отношение към безсъзнателното ” (1905), “Тотем и табу” (1913), “Въведение към нарцисизма” (1914), “Съвременно върху войната и смъртта” (1915), “Лекции към въведение в психоанализата” (1916 – 1917), “Отвъд принципа на удоволствието” (1920), “Психология на масата и анализ на “аза”(1921), “Азът и То” (1923), “Залезът на Едиповия комплекс” (1924),  “Към историята на психоаналитичното движение”(1924), “Бъдещето на една илюзия” (1927), “Неудовлетвореността в културата” (1927, “Защо война?” (1933), “Човекът Мойсей и монотеистичната религия” (1937), “Очерк на психоанализата” (1938).

Отношението на Фройд към философията носи в себе си белезите на определена двузначност. В периода на формирането и утвърждаването на психоанализата той недвусмислено декларира, че нейното възникване не е задължено на никакви философски идеи и сам не е запознат с трудовете на философите. Тази негова позиция е продиктувана не от личното самолюбие на първооткривател, а от опасението да не се възприеме психоанализата като поредното ненаучно спекулативно философско умопостроение. Затова Фройд настоява категорично, че психоаналитичната теория е част от науката и се придържа към научния светоглед. Тя се основава върху емпиричното наблюдение на фактите и поради това е чужда на каквато и да било философска система.

Обаче още в студентките си години той проявява силен интерес към философията. А в обширната си лична кореспонденция с берлинския лекар В. Флис (1887 – 1902) споделя голямото влияние, което му оказват някои философи за развитието на концепцията за безсъзнателното, и дори определя някои от главите на своите първи психоаналитични трудове като философски. По-късно Фройд признава, че има за свои предшественици знаменити философи (преди всичко Шопенхауер и Ницше), а по своята същност психоанализата стои между медицината и философията. За късния Фройд философията вече не е нещо принципно противоположно на науката, а в много отношения дори е негов аналог, защото използва подобни методи. Според него самата психоанализа не трябва да се ограничава само във психопатологията, напротив – нейните възможности и позволяват да се насочи към решаването на проблемите не само на изкуството и религията, но и на философията. По същество това двузначно отношение към философията отразява еволюцията на възгледите на самия Фройд от възприемането на психоанализата като специфична психологична теория и форма на психотерапия до превръщането и в универсален метод за философията на историята, културата, религията и философската антропология.

Впоследствие, правейки равносметка на социалното значение на психоанализата, Фройд изтъква, че нарцистичното самолюбие на човека, самовъзприемащ се като венец на мирозданието, е дълбоко наранено от три научни революции. Първата от тях е космологичната и тя води началото си от Коперник, който доказа, че Земята не е център на вселената. Втората – биологичната, е следствие от Дарвиновото учение за човешкия произход от животинския свят. И третата – психологичната, е резултат от откритието на психоанализата, която разкрива, че човекът е роб на своите безсъзнателни страсти и инстинкти. Разбира се, Фройд уточнява, че много преди него поетите и философите са знаели за съществуването на безсъзнателното, а неговата заслуга се свежда до откриването на методи за неговото изследване и на научна теория, която осмисля неговите основни измерения.

Върху основата на изследването на неврозите посредством анализ на различните асоциации, езиковите грешки и сънища Фройд стига до извода, че психичните процеси у човека в по-голямата си част са безсъзнателни и до голяма степен определят неговото съзнание и поведение. А инстинктите и влеченията, които доминират в безсъзнателното, са сексуалните, разбирани в тесен и широк смисъл. Енергията, която изначално е в основата и движи сексуалния нагон, Фройд нарича либидо. Това е жизненото начало, което ръководи необуздания стремеж към наслади, непризнаващ никакви прегради и забрани. Неговото потискане в резултат от изискванията на социалните и културните норми води до неврози или до сублимация – насочване и трансформиране на първичната жизнена енергия на безсъзнателната сексуалност в творчеството или в пределите на други несексуални цели в човешкия живот.

За Фройд либидото играе универсална роля в човешкото съществуване. Той обръща специално внимание на изследването на инфантилната сексуалност, която преминава приз различни фази, започващи още от момента на раждането. При една от тези фази в ранното детство се проявява “Едиповият комплекс” като мощно безсъзнателно сексуално влечение на момчето към майката и чувство на ревност и омраза към бащата (или – на момичето към бащата). Този комплекс лежи в основата на всички неврози, защото те се пораждат от съзнателното потискане на безсъзнателните влечения под влиянието на общоприетите норми.

От своята концепция за психичната структура на личността Фройд извежда и своята философия на културата, историята и религията. За него културата е резултат от потискането на стремежите за удовлетворяване на влеченията и съобразяване с жизнената необходимост на обществения живот, който гарантира защитеното съществуване на индивидите. И обратно – най-голяма заплаха за нормалното функциониране на обществото е освобождаването на сексуалните влечения и нагоните за агресия и самоунищожение, които могат да върнат човечеството в неговото варварско състояние. Самата култура играе двойна регулативна роля по отношение на безсъзнателните инстинкти – тя ги потиска и сдържа и същевременно насочва тяхното действие чрез сублимацията към създаването на висши духовни ценности, особено в изкуството.

За Фройд действието на Едиповия комплекс може да се открие и в развитието на историята, където той се проявява в трансформирани форми още в първобитните социални институции, отразяващи по своеобразен начин отношенията в човешкото семейство. Нещо повече – както в индивидуален, така и в социален план, Едиповият комплекс поражда безсъзнателно чувство за вина, което е източник за възникването на религията и нравствеността. Неизвестната причина за тази колективна вина води до чувството на отговорност и съобразяване със социалните норми на живот.

От позициите на психоанализата Фройд се опитва да обясни и религията като своеобразен израз на детската безпомощност на човечеството в началото на неговата история. Тя е своеобразна форма на бягство и преодоляването на плашещата действителност в света на илюзорното удовлетворяване на безсъзнателните желания и влечения. По своята същност тя е аналогична на закономерната невроза, която всеки цивилизован човек преодолява, преминавайки то детството към зрелостта. Верен на своя първоначален атеизъм, Фройд смята, че психоанализата може да даде своя голям принос в борбата на научния светоглед срещу религиозните илюзии, които обричат човека на подчинение на неговата инфантилна безсъзнателност.

Отстоявайки хуманната роля на психоанализата в борбата за изграждането на научен светоглед, Фройд се обявява категорично и против интелектуалния анархизъм, солипсизма и скептицизма във философията. За него този анархизъм е в определена степен аналог на политически анархизъм със своите твърдения,  че всичко е еднакво ценно и еднакво истинно и лъжливо. Според него това е форма на изтласкване на науката и отваряне отново на вратите на човешкото съзнание за мистиката и религията.

Фройд не обвързва своята психоанализа в конкретно отношение към социалнополитическия живот на съвременността- но независимо от това в редица свои изказвания и лекции той взема отношение и позиция към социалнополитическите реалности. Така той осъжда недвусмислено националсоциализма като регресия на един народ, водеща към времената на първобитното варварство и ликвидиране на културата- същевременно Фройд е песимист и по отношение на великите европейски нации, които търсят социална стабилност и сигурност в илюзиите на християнската религия. Той се отнася скептично и към гигантския експеримент на болшевизма в Русия. За него марксизмът е силен не с разбирането за историята и прогнозите си за бъдещето, а с разкриването на влиянието на икономическите отношения на хората върху тяхната духовна култура. Но същевременно той е едностранчива, защото пренебрегва психоаналитичните фактори – първоначалните влечения, стремежите към агресия или любов, желанията за удоволствие и инстинктите за самосъхранение- според Фройд теоретичния марксизъм, който първоначално е част от науката, след своята реализация в практиката от руския болшевизъм се превръща в своята противоположност, налагайки забрана на критичното мислене, създавайки нови илюзии и насърчавайки изначалната агресивност на класова основа. Фройд отрича насилието и кръвопролитието на болшевишкия експеримент и смята, че той е преждевременен и няма шансове за успех в бъдещето. За него такава кардинална промяна на социалния строй би имала успех само когато новите открития на науката увеличат властта и сигурността на хората над силите на природата в такава степен, че удовлетворените напълно материални потребности на масите създават условия за свободно развитие на културните потребности на всеки отделен човек. Само тогава такъв строй би бил предвестник на по-добро бъдеще.

За Фройд надеждата за по-добро бъдеще на човечеството е свързана и с победата на разума и културата над безсъзнателните влечения към смъртта и разрушението посредством завоюването на неограничена власт в човешкия духовен живот. Но същевременно в своето господство разумът трябва да осигури достойно място на човешките чувства и на това, което се определя от тях, за да реализира на практика най-силната обединяваща връзка в социалния живот на хората. А научният светоглед е призван да даде гаранции за правилността на ориентирите по пътя към реализирането на културата и хуманизма.

Възгледите на Фройд оказват силно влияние върху възникването и развитието на неофройдизма, фройдо-марксизма, някои варианти на екзистенциализма и съвременната философска антропология. А в литературата и изкуството имат изключително голямо въздействие върху редица форми и тенденции на модернизма.