Joomla Software solutions Template

Payday loan

Увод стр. 2

Глава първа

1. Същност и основни концепции на лидерството стр. 8

1.1.      Дефиниране на понятието лидерство                                       стр. 8

1.2.      Психологически теории за лидерството                                   стр. 12

1.2.1. Теории за отличителните черти на лидера стр. 16

1.2.2. Поведенчески подход или подход

на лидерските стилове                                                                    стр. 21

1.2.3. Подход „власт-влияние”                                                       стр. 25

1.2.4. Ситуационен подход                                                                             стр. 28

1.2.5. Нови подходи към лидерството стр. 35

Глава втора

1. Политическо лидерство стр. 44

2.1.      Личност и политическа дейност                                                стр. 45

2.2.      Социалнопсихологическа същност

на политическото лидерство                                                                       стр. 47

2.3.      Типология на политическите лидери                                        стр. 64

2.4.      Функции на политическия лидер                                                               стр. 77

Заключение стр. 85

Литература стр. 88

УВОД

Лидерството е като красотата –

трудно е да го опишеш, но веднага

го познаваш, щом го видиш…

Уорън БениПонятието лидер се използва непрекъснато в различен контекст и много често се припокрива с други понятия, които дори да имат родова връзка с него, то не са абсолютно еднозначни. Разглеждането на феномена лидерство е особено полезно днес, когато в нашето общество възникват почти ежедневно всевъзможни политически организации и партии. Много от водещите фигури в ръководствата на политически формирования в България говорят за себе си като за лидери, използвайки всъщност единствено прякото значение на понятието в неговия превод от английски език, но самите те не познават феномена лидерство в дълбочина.

Проблемът за политическото лидерство стана изключително актуален в България в последната декада на миналия век в годините след началото на социално-икономическите промени, започнали у нас през 1989 година. Това се дължи на факта, че лидерството като феномен не е просто някакъв нов стил на ръководство, а по-скоро способност за организиране на властта в гражданското общество, в което представителите на всички социалните слоеве, или повечето от тях, притежават развито политическо съзнание. Съвременната политика в демократичните общества е базирана на социалното партньорство и разбирателство между лидера и неговите привърженици. Членовете на гражданското общество са мислещи участници в политическия живот, което им дава възможност съзнателно да избират своите лидери. Чрез поведението си лидерът пък трябва да ги убеди в това, че неговите действия са правилни и изгодни за тях, за да получи доверието им.

Известно е, че лидерството е най-старата форма за изява и реализация на силната личност в обществения живот. Още от най-древни времена е станало ясно, че хората не са еднакви. Поради това още от най-ранните форми на човешката организация определени лица винаги излизат напред. Те застават начело на рода, на гилдията, на града, на държавата и пр. Това са лидерите. Интересът към лидерството като феномен датира от първите човешки общности, но научното му изследване започва преди около столетие.

Постепенно хората разбират, че колкото по-качествени лидери стоят начело на дадена обществена дейност, толкова по-сигурен е нейният успех, че от качеството на лидерите в много голяма степен зависи и качеството на живота изобщо. Поради тази причина феноменът лидерство привлича внимание върху себе си и още в древността той да започне да се изучава. В своето съчинение „Политика” Аристотел въвежда в обръщение специален термин – „хомеополитикус”, в който влага смисъл на „човек, надарен от природата да се занимава успешно с ръководството на обществени дела”.

По-късно политическите мислители осъзнават необходимостта да се разработи и специална теория за целенасоченото изграждане на политически лидери. Известни са редица съчинения в Атина, Рим, Византия, в които са предписани строги правила, към които трябва да се придържа управникът – особено императора и престолонаследника. Класически пример за ръководство от такъв тип е творбата на Николо Макиавели „Князът”, където теорията за съзнателното формиране на лидерите е изведена вече до равнището на истинска наука, а в социалната психология днес съществува понятието макиавелизъм, с което се характериза определен изкористен тип лидерство (Джонев Сава, т. ІІІ, стр. 111).

Началото на научните изследвания на феномена лидерство датират от края на ХІХ и началото на ХХ век и се свързват с теоретичните разработки на немските психолози от това време. Проведените изследвания и създадените въз основа на тях теории са разнообразни и често противоречащи си, но всяка една от тях е допринесла за изясняване същността на лидерството изобщо и в частност на политическото такова.

Днес, в съвременния свят, са разработени детайлни методики, по които се работи практически за изграждането на лидерите, а динамиката в развитието на човешките отношения налага непрекъснатото им адаптиране към пораждащите се нови изисквания на обществото.

По своята същност лидерството е комплексно явление. С него се обозначава „обществено водачество” изобщо. В практиката то се осъществява от отделни хора в най-различни области на живота – икономика, култура, политика и пр. Затова лидерството в същността си е сложно обществено явление и като един от механизмите за интеграция на груповата дейност, когато един индивид или част от социалната група обединяват и направляват действията на цялата група, очакваща, приемаща и поддържаща такова ръководство, привлича вниманието на широк кръг изследователи – историци, политолози, психолози, социолози и икономисти.

Според френския политолог Ж. Блондел лидерството е старо като самото човечество. Той правилно го определя като универсално и неизбежно, защото съществува навсякъде – в големи и малки организации, в бизнеса и в религията, в неформалните организации, в компании и училищни колективи, в уличните банди и масовите демонстрации, в синдикалните и благотворителните организации и пр. Лидерството, по всички свои намерения и цели, е признак номер едно на всяка организация. Блондел заключва, че за да съществува лидерство е необходимо наличието на група и навсякъде, където се появяват групи, се появява и лидерство.

В настоящата разработка си поставяме за цел: анализиране феномена лидерство през призмата на психологията и политологията и маркиране характеристиката на политическия лидер.

За реализацията на целта си поставихме следните задачи:

1. Проучване на научната литература и изясняване същността и особеностите на лидерския феномен.
2. Разглеждане на основните теории за лидерството, типологиите и стиловете лидерство.
3. Анализиране личността в контекста на политическата дейност.
4. Конкретизиране на феномена политическо лидерство и анализ на тип, стил и функции на политическия лидер.
5. Извеждане изискванията към съвременните политически лидери за реализиране на успешна политическа дейност в демократичното общество.

При изследването на проблема, обект на настоящата дипломна работа, допускаме следната хипотезата: политическият лидер се формира в политическата дейност и поведението му зависи не само от наличието на определени психологически качества на личността, но и от съзнателно научаване на същото това поведение, а успехът на политическия лидер пряко кореспондира с нивото му на политическа култура.

Настоящата дипломна работа разглежда лидерството в политическата дейност. Анализират се елементите на политическото лидерство и връзката, в която се намират. Разделена е на увод, две глави и заключение.

В увода са описани целта, задачите и хипотезата на проучването. Накратко са изложени и мотивите, провокирали интереса към темата.

В първа глава са разгледани същността и основните концепции на лидерството изобщо. Тя съдържа два параграфа, в първия от които е направен опит за дефиниране на понятието лидерство. Вторият параграф е анализ на научните теории за лидерството, групирани въз основа на петте подхода при изследването на лидерския феномен. Всеки един от подходите, към който се отнасят съответните теории, е отделен в подпараграф.

Втора глава е посветена на политическото лидерство, като феномен. Разделена е на четири параграфа, всеки от който се спира на отделни страни при характеризиране на това явление. Първо е отделено място за изясняване мястото на личността в политическата дейност, тъй като политическият лидер се формира в нея и чрез нея се реализира като такъв. След това е отделено внимание на социално-психологическата същност на феномена политическо лидерство и са представени лидерски типологии. Накрая е обърнато внимание на функциите, на съвременния политическия лидер от реализацията на които до голяма степен зависи неговият успех в контекста на гражданско общество и демокрация.

В заключението са обобщени изводите от проучването на лидерския феномен в политиката. В края на разработката е посочена използваната литература.

Настоящият труд не претендира за изчерпателност, тъй като проблематиката, разгледана в него е многообхватна, исторически зависима и твърде често предлага взаимнопротивопоставящи се и изключващи се тези.

ГЛАВА ПЪРВА

СЪЩНОСТ И ОСНОВНИ КОНЦЕПЦИИ НА ЛИДЕРСТВОТО

Опитите да се изяснят основанията на лидерството са в центъра на вниманието на социалните психолози  още от края на ХІХ и началото на ХХ век. Основният въпрос, който подбужда и до днес изследователите на феномена лидерство е дали управлението е равнозначно на командване, налагане на подчинените на собствената воля, да бъдат принудени, или да бъдат убедени сътрудниците и заедно с тях да се извърши определена работа.

В различните периоди, при различни обстоятелства лидерството включва един или повече от изброените елементи. Лидерството е насочено към реализация на цели, в хода на която възникват определени отношения между лидера и групата, в основата на които стоят понятията власт, влияние и контрол.

Търсенето на отговор на този основен въпрос довежда до създаването на множество теории за лидерството. Преди да бъдат разгледани обаче самите теории за лидерството трябва да се дефинира самото понятие лидерство.

1.1. Дефиниране на понятието „лидерство”

Когато трябва да се отговори на въпроса, свързан с това какво означава понятието „лидер”, се оказва, че задачата не е толкова лесна, колкото изглежда на пръв поглед.

Известно е, че думата има английски произход – leader. А съществителното име leader всъщност произлиза от глагола lead, който има много значения, което по принцип е характерно за английския език. Най-популярните от тях са – водя (по пътя), ръководя, вървя начело, убеждавам, увещавам, карам (в смисъл принуждавам), предумвам, скланям, командвам, предвождам, дирижирам, начело съм (в шествие например), пръв съм (по успех например), изпреварвам, (давам) пример, (поемам) инициатива и пр., и пр.

Ако трябва да се обобщи по някакъв начин значението на понятието в нашия език, то тълкуването, което му се дава както в Речника на чуждите думи в българския език – „вожд, водач, ръководител на политическа партия, на професионален съюз, на обществена организация” (стр. 401), така и в англо-българските речници – „вожд, ръководител, лидер” е адекватно на смисъла, който е вложен в него при заемката му от английски език.

Феноменът лидерство занимава човешката мисъл не от вчера, но през различните културно-исторически периоди на развитие на цивилизацията се изменя както отношението към самия феномен, така и начините и средствата, които се използват при опита той да бъде обяснен.

За периода от почти един век, през който се провеждат научни изследвания върху феномена лидерство, са създадени много теории за неговото обяснение. Възгледите на отделните автори обаче са поразително различни и са зависими не само от субективната гледна точка, но и от различни изследователски стереотипи. В научната литература има толкова много дефиниции за лидерството, че това дава основание един от най-сериозните изследователи на този феномен, психологът по мениджмънт Ралф Стогдил, да каже: „... има почти толкова много определения на лидерството, колкото са хората, които са се опитвали да дефинират концепта” (Карастоянов Георги,

При разглеждане на най-често цитираните дефиниции в научната литература през последните години, прави впечатление, че лидерството се определя като процес на повлияване за постигане на определени цели или визия. В дефинициите до средата на 80-те години на миналия век повече се акцентира на процеса на социално влияние, а през последните двадесет години – на визията на лидера. Определя се посредством черти, поведение, модели на влияние и взаимодействие, ролеви отношения, постигане на общи цели или следване на лидерска визия. Един от най-големите познавачи на лидерството Гари Юкъл обобщава, че до 80-те години на миналия век се акцентира на рационалните, когнитивни процеси, а съвременните концепции наблягат повече на емоционалните аспекти на влияние на лидера.

Допълнително объркване в литературата внася взаимозаменяемото използване на понятия, като мениджмънт, контрол, власт, авторитет, ръководство и управление за описването на феномена лидерство. За открояване характеристиките на лидерството е необходимо очертаването на границите му по отношение именно на тези сходни, но не и взаимозаменяеми понятия.

Докато мениджмънтът се занимава с реализиране на плановете и стратегията на организацията, то лидерството е създаване на визия за бъдещето. Някои мениджъри изпълняват и двете роли и могат да бъдат описани като лидери, но други със сигурност не притежават тези способности. Може да се обобщи, че докато мениджмънтът е ориентиран към постигане на задачата, лидерството е да накараш другите да поискат да изпълнят задачата. (Узунов Филип, стр. 13)

Лидерът е авторитет и подобно на него той се ползва с влияние и доверие, има тежест в очите на другите. Този авторитет той дължи на социалнозначимите качества, които притежава, и на значителния принос, който има за постигане на груповите цели. Не всеки авторитет обаче е лидер. За лидера е задължителна организаторската функция за решаването на определени групи проблеми и задачи, докато авторитетът не изпълнява задължително такава функция. Авторитетът може да се изявява просто като пример, идеал, експерт, без да организира групата. За лидера обаче статутът на авторитет е задължителен.

Между ръководство и лидерство също съществува родство. Разликата обаче е в това, че ръководителят е официално назначено лице, чиято функция е да организира колектива за достигане на цели, поставени пред него от определена институция, докато лидерът е лице, издигнато от групата, за да я организира при решаването на определени задачи. Ролята на ръководителя е да свежда обществените интереси до изпълнителите, като ги съчетава с личните им интереси. Лидерът няма такава функция.. Ръководството се регламентира по формален път, докато лидерството – по неформален. Степента на стабилност, устойчивост и постоянство при двете социални роли също се различават. Ръководството в значително по-малка степен се влияе от груповите настроения и изменчивост, докато лидерството е зависимо в голяма степен от тях. Различни са властта, отговорностите и основните средства за въздействие на ръководителя и лидера. Властта на ръководителя е нормативно утвърдена, неговата отговорност е официална, а средствата му за въздействие – с висока степен на задължителност и обезпечени с административни санкции. Авторитетът на лидера се крепи само на личните му качества, отговорността му е твърде неопределена, средствата му за въздействие са изключително социалнопсихологични на базата на наказващото и възнаграждаващото поведение, социалния натиск и пр.

Лидерството представлява феномен на груповата динамика, при който в резултат на взаимодействието между членовете при изпълнение на дадена обща дейност едно лице се издига за организиране на групата при решаване на конкретна задача. То е явление на неформалните личностни отношения, т.е. няма формализирани процедури за издигане на лидера, не се предвиждат мерки за неговото административно утвърждаване. Останалите членове приемат лидерството напълно доброволно, изграждат собствено отношение към лидера като към водач, а към себе си като към водени и могат всеки момент да се откажат от тази си позиция без заплаха от каквито и да е административни санкции. (Джонев Сава, т. ІІІ, стр. 106)

От своя страна лидерът е член на групата, който в значими ситуации е способен да оказва съществено влияние върху поведението на останалите участници в общата дейност. По своята същност лидерството е динамичен феномен – влиянието на лидера може да варира в зависимост от обстоятелствата. Лидерите могат да се сменят, могат да се конкурират, изместват, подпомагат и т.н. Но докато са лидери, те обезпечават организацията на груповата дейност. Тяхна е и заслугата за интеграцията на групата.

Без да претендираме за изчерпателно обобщение по отношение на понятието лидерство, може да се каже, че то притежава следните особености, които го характеризират:

Лидерството е явление от света на отношенията между хората в група. Първо, когато възникне обща работна задача, групата реагира като излъчва лидер. Второ, лидерството е групова функция и не може да бъде по независим начин различно от културата (в смисъл на роли и норми), която групата установява на основата на съзнаваните и несъзнавани приноси на участниците и обмена между тях чрез психичния им живот. Трето, лидерството винаги има едно главно предназначение: то е свързано с промените в групата – трансформацията и развитието – и основният му принос е да им придаде смисъл, който да обслужва и участниците и груповата задача. И четвърто, лидерството за разлика от управлението (мениджмънт) не поддържа стабилност чрез балансиране, а удържа тревогата от неизбежния етап на нестабилност (криза) съпътстващ трансформацията и развитието.

1.2. Психологически теории за лидерството

Интересът към лидерството датира от зората на цивилизацията, тъй като още тогава във фокуса на човешкото внимание попада способността за изява и реализация на отделни индивиди. Какви са причините за това? Има ли нещо свръхестествено в хората, заставащи начело на определени социални групи? Възможно ли е да се научи такова поведение? Въпросите са много, но те се поставят на база научни изследвания едва преди около сто години. Въз основа на тях са създадени много теории за обяснение на лидерството. Възникването, развитието и залезът на всяка една теория са обусловени от социалното развитие, тъй като лидерството е обществено явление.

Не може да се каже, че една от теориите е правилна, друга неправилна. Те са плод на дългогодишни изследвания на лидерството като феномен и всяка една от тях има своя принос в развитието на науката и по-конкретно на политическата психология в частта й за политическите лидери. Необходимо е постиженията на изследователите и авторите на теориите за лидерството да се разглеждат комплексно, за да се обхване възможно най-пълно многоаспектността на такъв сложен продукт на политиката, какъвто е явлението лидерство.

Наличието на значителен брой теории за лидерството предполага класифицирането им по някакъв признак, за да бъдат анализирани и сравнявани по един системен начин.

Някои автори предлагат следното групиране на теориите за лидерството:

1. Теории на чертите – лидерът притежава определини качества или свойства (черти);
2. Ситуационни теории – лидерството е функция на средата, то зависи и от контекста на времето; ситуацията определя както качествата на лидера, така и самия лидер;
3. Личностно ситуационни теории – симбиоза на предишните две теории; значение имат както психическите черти на лидера, така и условията, в които той действа;
4. Теории на взаимодействията и очакванията – разглеждат лидерството като състоящо се от три променливи – действие, взаимодействие и настроение;
5. Хуманистични теории – лидерството е в тясна връзка с ефективното развитие на организацията;
6. Теории на обмена –лидерството е особен вид обмен в обществените и груповите отношения, които също са обмен;
7. Мотивационни теории – лидерството е продукт на стремежа на човека към власт, успех и уважение, а лидерът е самоактуализираща се личност.

Удачно е представянето на основните подходи за изследване на лидерството в хронологичен аспект, от гледна точка на възникването и относителното им влияние, предложено от Караславов. (Караславов Георги, http://rdsc.md.government.bg/BG/)

1. Теории за отличителните черти – до края на 40-те години на ХХ век. Според този подход лидерските способности са вродени.
2. Поведенчески подход или подход на лидерските стилове – от края на 40-те до края на 60-те години на ХХ век, според който лидерската ефективност е свързана с лидерското поведение.
3. Ситуационен подход – от края на 60-те до началото на 80-те години на ХХ век, чиято базисна идея е, че всичко е относително и ефективното лидерство е повлияно от ситуацията.
4. Нови подходи към лидерството – от началото на 80-те години на ХХ век, при които се стига до схващането, че лидерът трябва да има визия.

От гледна точка на типа характеристики, на които акцентират лидерските теории, те се свеждат до три групи според Юкъл:

1. Теории, акцентиращи на характеристики на лидера, които разглеждат черти (личностни, мотиви, ценности), увереност и оптимизъм, умения и експертиза, поведение, честност и морал, модели на повлияване, атрибуции за последователите.
2. Теории, акцентиращи на характеристики на последователите, които разглеждат черти (потребности, ценности, селф концепти), увереност и оптимизъм, умения и експертиза, атрибуции за лидера, доверие у него, посветеност на задачите и усилия, удовлетвореност от лидера и работата.
3. Теории, акцентиращи на характеристики на ситуацията, които разглеждат тип на организационната единица, големина на организацията, позиция на власт и авторитет, структура на задачата и комплексност, взаимозависимост при изпълнение на задачата, неяснота и несигурност на средата, външни зависимости.

По-голяма част от теориите наблягат повече на една категория, отколкото на останалите, за обясняване на ефективното лидерство, което позволява разграничаването им от гледна точка на пет по-общи подхода:

1. 1. Подход на чертите;
2. 2. Поведенчески подход;
3. 3. Подход “власт–влияние”;
4. 4. Ситуационен подход;
5. 5. Интегративен подход.

В социалнопсихологическата теория се правят редица опити да се изяснят основанията на лидерството. Както общотеоретичните разсъждения, така и частноконцептуалните разработки в отделните школи и направления водят до няколко обяснителни модела, които, макар че не са взаимноизключващи се, имат своята специфика както и своите силни и слаби страни. Днес в социалнопсихологическата теория съществуват три основни модела за обяснение на феномена лидерство (Иванов Иван, стр. 109):

1. Теория за чертите на лидера;
2. Ситуативна теория за лидерството;
3. Синтетична теория за лидерството;

Разглеждането на основните теории за лидерството в настоящата разработка ще се придържа към основните подходи за изследване на лидерството в хронологичен аспект.

1.2.1. Теории за отличителните черти на лидера

Теориите, базирани на подхода за отличителните черти на лидера, наречени още харизматични теории (Джонев Сава, стр. 112) са сред най-ранните и се отнасят към идеите на немските психолози от края на ХІХ и началото на ХХ век, свързани с притежаването на вродени личностни качества от страна на лидерите. Това е съвсем логично, тъй като в течение на столетия лидерските позиции са получавани въз основа на произхода. Разслоението на обществото било оправдавано с божията воля, която предопределяла, че аристокрацията трябва да управлява, а низшите слоеве да се трудят. Водещата класа предавала от поколение на поколение своето влияние и власт в армията, църквата, икономическия и политическия живот. Съгласно тази теория, лидер може да бъде само такъв индивид, който притежава определени личностни качества или съвкупност от определени психологически черти.

Между първите, които търсят отговор на въпроса за основанията на лидерството в това направление е Зигмунд Фройд. Според него обяснението на феномена се крие в преноса на модела, по който става общуването в семейството, върху взаимодействията на индивида навън в обществото.

Според Фройд отношенията в групата се строят по модела на семейните отношения и също имат емоционален, либидинозен характер. Основни механизми тук са десексуализираното либидо (сублимираната любов) и идентификацията.

В своя труд „Масова психология и анализ на човешкото Аз”, при анализа на процесите в социалните групи, Фройд обособява феномена лидерство, като източник за възникването, функционирането и съществуването на самата група. Според него първичната група представлява съвкупност от индивиди, които приемат една и съща личност – лидера – за свой идеал, като идентифицират себе си първо с лидера, и благодарение на този тип идентификация, по-късно могат да идентифицират себе си с групата.

Лидерът притежава всички качества и способности, които членовете на групата ценят, но им липсват. Той е самоуверен и независим, успява там, където другите не могат, има всеобщата любов и адмирации на околните. Не е привързан към никого освен към себе си и не обича никого освен себе си. Благодарение на всички тези качества и способности лидерът се превръща в идеал.

Идеята за решаващата роля на качествата, притежавани от лидера като условие за ефективно въздействие върху поведението на членовете на социалната група, намира своето по-нататъшно развитие в теоретичните разработки на Макс Вебер. Той успешно защитава идеята за решаващата роля на притежаваните от индивида качества при определяне силата на неговото влияние върху околните под формата на подчинение, макар донякъде да хиперболизира значението на личностните качества при лидера чрез въвеждане на понятието харизматично господство като израз на оказваното въздействие върху поведението на другите.

Като най-убедителен пример за ролята на личностните качества при оказване на ефективно влияние, той посочва ефекта на харизмата. Харизмата, като качество на личността, което се признава за необичайно и благодарение, на което личността се оценява като надарена със специфични характеристики, които са недостъпни за другите хора.

Теорията за чертите на лидера придобива голяма популярност сред американските социални психолози през 20-те години на миналия век. Този интерес се проявява в търсенето на т.нар. лидерски черти или качества, които да послужат за откриването на потенциални лидери. Идеята е тези надеждни качества, установени в процеса на психологическите изследвания, по-късно да послужат за основа при разработването на система от тестове, чрез които да се откриват потенциалните лидери.

През 1940 година К. Бърд съставя списък от 79 потенциални лидерски качества. Сред тях фигурират и такива като инициативност, общителност, чувство за хумор, ентусиазъм, увереност, дружелюбност. Р. Стогдил добавя още бдителност, популярност, красноречие.

Получените резултати при направеното сравнително изследване между няколко такива списъка с необходимите за лидера качества поставя обаче под съмнение издигнатата хипотеза за възможността от намиране на потенциални лидерски качества.

Интересно е още едно изследване на У Каес, цитирано от Л. Бърковиц, (Джонев Сава, т. ІІІ, стр. 113) според което съществува положителна корелация между степента на активност (General Activity), влияние (Asendance) и общителност (Sociability), от една страна, и излизането на лидерски позиции, от друга. Става дума за т.нар. GAS-синдром, който се открива с висока степен на статистическа значимост на корелация у лидерите. GAS-синдромът обаче не корелира с интелигентността и с когнитивните способности на индивида, така че познавателния елемент, който такива личности внасят в решението на груповите проблеми, не винаги е равностоен на високата им степен на участие.

Някои от по-детайлните характеристики на типа личности, отъждествявани с GAS-синдром са свързани с това, че те са превъзхождащи, доминиращи над другите и все пак приятелски обагрени, влагащи огромно количество енергия в цялостната си активност. Вземат инициативата в социалните ситуации, приятно им е, когато са с другите, и са способни да ги мобилизират за целите, които сами са им поставили. Мотивирани са високо в търсенето на най-добро решение на стоящите пред групата проблеми. Способността на тези екстравертни, високо мотивирани лица да въздействат на другите членове и да оглавят групата се дължи на факта, че когато се сблъскват със сложни проблеми, хората са склонни да се опрат на тези, които създават впечатление, че могат да се справят. Именно такива са носителите на GAS-синдрома.

Изследванията в рамките на харизматичния подход в общи линии очертава следния портрет на лидерите – те са инициатори на комуникациите и проявяват висока активност в тях, умеят да установят социални контакти и да настроят общуването на приятелски тон, способни са да разбират и вярно да реагират на психиката на другите, проявяват висока степен на увлеченост от целите на колектива и стоят „вътре в него”, възприемат се като „едни от нас”, макар че превъзхождат групата, проявяват жив интерес към другите и подчертан стремеж за обществена изява, у тях е налице висока инициативност при вземане на решения и организиране на изпълнението им, обществената им енергичност се изразява в това, че умеят да заразяват хората със своята енергия и да ги активизират.

Теорията на чертите прави извод, че за да се превърне в лидер, индивидът трябва да притежава или развие у себе си редица специфични черти на характера и поведението си, които привличат хората, внушават им доверие и ги правят отзивчиви. Проблемът е, че различните изследователи предлагат толкова много различни набори от личностни черти, присъщи на лидера, та в крайна сметка се достига до взаимно отричане и поставяне под въпрос валидността на теорията на чертите. Всичко това довежда до намаляване интереса към нея от страна на психолозите.

В края на ХХ век подходът за отличителните черти възвръща своята популярност, но изследванията откриват относително малко черти, които отличават лидерите от последователите. Явно разграничение между ефективните и неефективните лидери не се потвърждава от емпиричните данни. Безспорно чертите имат значение и изследванията постепенно се насочват към определянето на основните, които способстват ефективното управление.

В един от последните анализи на най-големите изследователски програми за проблемите на лидерството Юкъл (Yukl, 2002) предлага най-важните характеристики, които биха могли да бъдат добри предиктори на лидерската ефективност: високо ниво на енергетичност и толерантност на стрес; увереност в себе си; вътрешна локализация на контрола; емоционална стабилност и зрелост; честност и почтеност; социализираща мотивация за власт; умерено висока мотивация за постижение; слаба необходимост от афилиация (потребност от тесен контакт и взаимодействие с окръжаващите хора). Той също ги свързва със ситуацията, т.е. тези черти са предпоставка, но не гарантират ефективно лидерство във всички ситуации.

Въпреки установените чрез изследвания и анализи зависимости, че лидерите все пак притежават някои личностни характеристики, които ги отличават от останалите хора, не дават окончателни отговори в подкрепа или отхвърляне на харизматичната теория. Установено е също така, че някои потребности не са вродени, а придобити в резултат на жизнения опит – потребността от постижение, афилиация и власт според Макклеланд (McClelland, 1985).

Потребност от постижение е желанието да получиш нещо трудно достижимо, да постигнеш високи стандарти или да превъзхождаш в нещо останалите.

Ако индивидите в процеса на формиране на личността получават подкрепа за това, че установяват близки лични отношения и избягват конфликтите, у тях се развиват потребност от афилиация и от установяване на топли отношения. Тези хора са интегратори, които обичат да координират работата на другите. Обикновено притежават превъзходни навици за общуване и способност да установяват позитивни работни отношения.

Като една от основните отличителни черти на лидера в повечето от изследванията и анализите, макар и описвана с различни думи, присъства характеристиката потребност от власт. Тази потребност е свързана с желанието да се влияе, да се управляват другите, да бъдеш отговорен за тях или да имаш власт над тях. Хора със силна потребност от власт обичат да доминират в спорове, да побеждават противника, да отстраняват конкурента или врага и да направляват действията на групата. Те се стремят да заемат длъжности, на които ще разполагат с властнически пълномощия, ще влияят на другите и ще направляват техните действия.

Макклеланд разграничава различни типове потребност от власт и смята, че високата потребност от нея може да бъде изразена по различен начин в зависимост от друга черта, наречена инхибитор на дейността (нещо, което сдържа). Мотивацията на хора с ниско ниво на инхибитора е насочена към удовлетворяване потребността от власт по егоистични подбуди, доминирайки над другите и използвайки властта си по хедонистични подбуди. Високо ниво на инхибитора означава висока степен на самоконтрол – такива хора са мотивирани от удовлетворяване на потребността си от власт чрез социално приети способи, т.е. да служат на обществото.

1.2.2. Поведенчески подход или подход на лидерските стилове

Възникването на поведенческия подход за изследване на лидерството обикновено се отнася към края на 40-те – 50-те години на миналия век в резултат на разочарованието от подхода на чертите. За разлика от подхода за отличителните характеристики, който предполага, че лидерите имат относително еднакви характеристики, подходът за лидерските стилове е ориентиран към откриването и описването на поведението на лидерите.

Поведенческият подход до голяма степен е насочен към описание на поведението, от което следва, че лидерите могат да се научат как да бъдат ефективни, а не да се разчитат на техни вродени качества в това отношение. Допускането, че лидерът не се ражда, а може да се създава, е голяма стъпка в психологията. Смята се, че съществува най-добър стил на ръководство, който може да бъде научен от всеки.

Поведенческият подход обхваща две линии на изследвания. Първата опитва да установи как мениджърите прекарват времето си, а втората линия на изследване е фокусирана върху идентифицирането на ефективното лидерско поведение.

Най-ранните опити в това отношение са теориите Х и У на Макгрегър и изследванията на Левин.

Курт Левин извежда като главен критерий отношението към подчинените и описва три лидерски стила: авторитарен, демократичен и либерален.

Авторитарният стил се отличава с тенденция към централизиране на властта и свръхконтрол върху събитията. Лидерът взема еднолични решения и не допуска тяхното обсъждане в групата. Той носи цялата отговорност за изпълнението на задачата и контролира напълно поведението на сътрудниците си. Негативни последици от този стил са доказани, но изследванията и наблюденията от практиката показват, че има ситуации, когато той е подходящ, а понякога дори е единствено възможен. Такива са екстремните и ситуациите при дефицит на време.

Демократичният стил е стил, при който лидерът управлява съвместно със сътрудниците си. Той обикновено делегира власт на отделни лица от групата и предлага сътрудничество при вземането на решения. По този начин груповите норми се възприемат от всички, проблемите и решенията се обсъждат заедно, на членовете се осигурява достатъчно свобода и инициатива, взаимният обмен на информация и сътрудничеството се поощряват. Съвместно се извършва и контролът.

Либералният стил стимулира развитието на творческата индивидуалност, тъй като се характеризира с минимална власт на лидера и максимална свобода на подчинените. Ролите в групата, изискванията и критериите при изпълнение на задачите се избират и определят от подчинените. Всеки сам си набавя необходимата информация, контролът не се подкрепя и общите решения се вземат по-трудно.

Интересно е обобщението, което прави Сава Джонев (1996) при анализ схващанията на Левин, че ако авторитарният стил е стил на миналото, демократичният – на настоящето, либералният ще бъде стилът на бъдещето.

Създателят на Теория Х и Теория Y Дъглас Макгрегър (McGregor, 1985) прави две основни, взаимноизключващи се допускания за природата на хората. Той смята, че едната от двете е в основата на поведението на лидерите.

Според Теория Х обикновеният човек има присъща неприязън към работата и я отбягва винаги когато е възможно. Затова повечето хора трябва да бъдат принуждавани, контролирани, управлявани и заплашвани с наказания, за да положат задоволителни усилия за постигането на организационните цели. Човек предпочита да бъде ръководен, желае да избягва отговорност, има относително малки амбиции и преди всичко търси сигурност.

Според Теория Y физическото или умственото усилие в работата са естествени. Външният контрол и заплахата от наказание не са единственото средство за постигане на организационните цели. Служителите упражняват самоуправление и самоконтрол, стремейки се към целите, в които са въвлечени. Човек се учи в истински условия не само да поема, но и да търси отговорност. Той притежава способност да упражнява в относително висока степен въображение, изобретателност и креативност при решаването на организационни проблеми.

Установено е, че мениджърите с авторитарен лидерски стил правят допускания, предложени в Теория Х. Те смятат, че служителите в организацията отбягват работата винаги, когато е възможно. Заплахите и санкциите са инструментите, които биха ги насочили към постигане на организационните цели. Ръководителите, придържащи се към нея, избират правила и процедури с точни предписания за изпълнение на задачите, както и строги правила за контрол, регламентиращи поощренията и наказанията. Теория Y приема, че трудът е естествена дейност за човека и чрез него хората задоволяват основните си материални потребности. Поради това лидерите от този тип използват в по-висока степен интелектуалния потенциал на подчинените си, като ги включват в процеса на вземане на решение, подкрепят творчеството и способността от самоконтрол и самонасочване (Карабельова, 2004).

Към подхода за стиловете се отправят редица критики, свързани с каузалната връзка между лидерския стил и крайния резултат от работата. Фактът, че между двете съществува корелация, не означава непременно, че едното причинява другото. При описване на поведението на лидера се игнорира и фактът, че той може да се държи различно с различните индивиди. Друг проблем се отнася до наличието на неформално лидерство в групата, т.е. член на групата, който упражнява влияние върху останалите, без формално да е обявен за лидер. Повечето изследвания показват, че един стил може да бъде по-добър от друг при някои обстоятелства. Няма един-единствен стил, който да е бил идентифициран като най-подходящ и ефективен при всякакви обстоятелства. Изводите от изследванията сочат, че лидерският стил е много разнообразен и че е по-скоро умение, придобито в процеса на практиката и параметрите на ситуацията не са определящи за него (Карабельова, 2004).

1.2.3. Подход „власт-влияние”

Този подход изследва процесите на влияние между лидера и останалите. И при това изследване се допуска по принцип, че лидерът действа, а последователите реагират. Този подход се опитва да обясни лидерската ефективност от гледна точка на количеството и типа власт, притежавана от лидера, и как тя се упражнява. Властта се разглежда като важна не само за влияние върху последователите, но и върху равните, висшестоящите и хората извън организацията.

Най-често властта се определя като потенциална способност на човека (или групата) да влияе на друг човек (или група), така че вторият да действа в съответствие с желанието на първия. Власт и влияние не са тъждествени. Влиянието е по-широк и по-общ термин от властта. Факт е, че и двете изменят поведението. Властта обаче прави това с определено постоянство и притежава съответни пълномощия, а влиянието е по-слабо и по-малко надеждно.

Изследователите и авторите на теориите, базирани на подхода „власт-влияние” разграничават различни типове власт. От гледна точка на нейния източник Френч и Рейвън описват пет такива източника на власт – власт на възнагражденията, на наказанията (принуждаваща власт), легитимна, референтна и власт, основана на авторитета.

Юкъл и Фалб посочват още три – информационна, властта на убеждението и харизма.

Принуждаващата власт се основава на страха поради контрола над различни наказания. Заплахата от наказание може да бъде силно средство за постигане на подчинение. В този смисъл лидерът разполага с принуждаваща власт над подчинените си в такава степен, в каквато те се стремят да избягват наказанията.

Властта на възнагражденията е противоположна на принуждаващата. Основава се на възможността за контрола и разпределението на ценни за подчинените организационни ресурси и възнаграждения. Лидерът обаче винаги трябва да си дава сметка за това, какво другите смятат за ценност.

Легитимната власт е основана на убеждението, че лидерът управлява другите благодарение на своето право по закон или на някакъв нормативен документ. Легитимната власт е ефективна единствено ако я приемат хората, над които се разпростира. Степента й пък се изменя в зависимост от организацията.

Информационната власт произтича от достъпа и контрола на информация. Достъпът до важни за другите знания и информация дава възможност за посставяне в зависимост на тези,, които не разполагат с такъв.

Експертната власт е следствие от специалните умения или знания. Това е власт, основана на признато майсторство, способности или знания в определена област. Притежаването на експертни знания все още не означава, че притежателят им разполага с експертна власт. Останалите трябва да я признаят и да го възприемат като достоверен източник на информация и съвети.

Референтната власт е основана на качества, от които всички се възхищават. Обикновено се проявява като подражание и в много отношения прилича на харизматичната власт.

Източниците на власт не работят непременно независимо един от друг. Лидерът може да разполага с различни типове власт, които да упражнява и това в действителност се прави от ефективните лидери. В същото време използването на един източник на власт може да повлияе на силата на други.

Психологическото обяснение на влиянието на даден човек върху друг може да бъде представено посредством три качествено различаващи се един от друг процеси, наречени инструментално съгласие, интернализация и личностна идентификация.

Инструменталното съгласие предполага изпълнение на исканите действия за получаване на някаква полза или избягване на наказание, като обикновено нивото на усилията е минимално.

При интернализацията последователите подкрепят и изпълняват исканията на лидера, защото за тях те са вътрешно желани и приемливи от гледна точка на техните нагласи, убеждения и себепредстави.

При личностната идентификация последователите подражават на лидера или възприемат неговите нагласи, за да му се харесат и да бъдат като него.

През последните години фокусът на изследванията се измества от властта като източник на влияние към специфичните типове поведение, използвани да се упражнява това влияние. Най-често срещаната форма на повлияващо поведение е простото разпореждане, основано на легитимна власт. В случаи на съпротива обаче е необходимо ползването на други форми на влияние, наречени от Юкъл проактивни тактики за повлияване. Това са рационалното убеждаване, показването на личните ползи, вдъхновяващи апели, консултиране, обмен, сътрудничество, лични молби, ласкателство, легитимни тактики, натиск, коалиционни тактики (Yukl, 1995).

Като реактивни тактики пък са посочени признание, награда или наказание, до чието използване се прибягва в случаите, когато вече е налице подчинение или съгласие за изпълнение на задачата или нарушение на изискванията (правилата).

Ефектите или резултатите от използването на властта и тактиките за влияние върху последователите са привързаност, съгласие и съпротивление.

Привързаността възниква, когато подчинените приемат лидера и споделят неговите възгледи. Обикновено властта, основана на авторитет, референтната власт, а също и харизматичната, с най-голяма вероятност пораждат този ефект.

Съгласие – заповедите и инструкциите на лидера се изпълняват, но само защото е необходимо подчинените да го направят без да се съгласяват с инструкциите и да влагат ентусиазъм в работата си. Това е резултат от легитимната власт и властта на възнагражденията.

До съпротива се стига, когато подчинените преднамерено се опитват да избегнат инструкциите и се съпротивляват на указанията или заповедите на лидера. Това е доста честа реакция спрямо принуждаващата власт.

1.2.4. Ситуационен подход

Ситуационният подход акцентира на важността на контекстуалните фактори, влияещи на лидерския процес. Теориите, които използват този подход, се занимават с това, как ситуацията, в която се намират лидерът и групата, се отразява на лидерското поведение. Допуска се, че стилът или поведението, възприети от лидера, зависят от контекста и конкретната ситуация.

Ситуационните теории описват взаимодействието между поведението на лидера и ситуацията. Изследователите категорично отхвърлят идеята за наличие на универсален най-ефективен стил ръководство, приложим във всяка ситуация.

Ситуационните теории условно могат да бъдат разделени на две големи групи. Първата се опитва да изследва степента, в която лидерският процес е един и същ или уникален в различни типове организации, равнища на управление и култури. Втората група се стреми да идентифицира аспектите на ситуацията, които модерират взаимоотношенията между лидерските характеристики и лидерската ефективност.

Една от ситуационните теории за лидерството, разработена от Пол Хърси и Кенет Бланчард е позната под наименованието теория на жизнения цикъл, в която основно е понятието зрелост. В случая то означава способността и желанието на хората да носят отговорност за собственото си поведение. Ефективният лидерски стил зависи и от степента на зрелост на подчинените. Отправна точка в тази теория е фактът, че има две дименсии на лидерско поведение, независими едно от друго: поведение, ориентирано към задачите (организиране и разпределяне ролите на подчинените, структуриране на задачата и управление на дейността), и поведение, ориентирано към взаимоотношенията (включващо подкрепа, признание и лично поощрение, които подчинените получават от лидера). Хърси и Бланчард разглеждат всяко от тях (независими едно от друго) като силно или слабо изразено и правят измод за съществуването на четири типични лидерски стила – убеждаващ, обучаващ, участващ и упълномощаващ.

Убеждаващият (структуриращ) стил се изразява в силна ориентация на лидера към задачата и слаба към взаимоотношенията. Това е директивен стил на управление. Прилага се при ниска зрелост на подчинените и нежелание или липса на способности от тяхна страна за справяне с конкретна ситуация. Лидерите имат ролята да осигуряват и налагат строг контрол.

Обучаващият стил се характеризира със силна ориентация към задачата и отношенията. Лидерът проявява директивно и подкрепящо поведение. Подходящ е при средна степен на зрелост на подчинените, когато те проявяват желание за поемане на отговорност, но не могат да се справят самостоятелно.

Участващият (партиципативен) стил е свързан със силна ориентация на лидера към междуличностните отношения и слаба към задачата. Той и последователят (подчиненият) заедно участват в разработването на решенията. Ролята на лидера е да улеснява протичането на комуникацията. Зрелостта на подчинените е умерено висока.

Упълномощаващият (делегиращ) стил е слаба ориентация към взаимоотношенията и задачата. Лидерът проявява много по-малко директивност, както и подкрепа на членовете на групата.

Теорията предполага, че няма един най-добър стил. Обратно във всяка конкретна ситуация даден тип поведение е по-уместен от друг.

Основната променлива в теорията на Хърси и Бланчард зрелостта на служителя/последователя се отнася до разбирането на подчинения за работата и неговата обвързаност с нея. Зрелостта е разграничена като професионална (опит, възможности, знания и технически умения, умения за решаване на задачи, поемане на отговорност, осъзнаване на политическите аспекти) и психична зрелост (упоритост, независимост, ориентираност към постижения, желание и отношение към работата, самоувереност и самоуважение). Степента на зрелост на подчинените е определяща при динамиката на лидерския стил

В съответствие с теорията подчинените ще работят ефективно и ще изпитват най-голямо удовлетворение в случаите, когато лидерският стил отговаря на тяхното ниво на зрелост.

Сред първите вероятностни теории за процеса на лидерството е и т. нар. модел на Фийдлър (Fiedler, 1967). Той смята, че ефективността на лидера зависи както от личностните му качества, така и от степента на контрол над ситуацията. Той провежда множество изследвания в продължение на 30 години, въз основа на които създава модел на „непредвидените ситуации LPC”. Теорията се базира на допускането, че „всяка ситуация изисква свой стил на ръководство, а ефективността е резултат от съответствието между поведението на лидера и ситуацията”. Според нея лидерското изпълнение зависи от личностните характеристики на лидера и степента, в която той контролира ситуацията.

Лидерите се определят като ориентирани към задачата (склонни са да описват работника, който не харесват, с негативни категории) и ориентирани към отношенията (проявяват относително позитивна нагласа към най-малко предпочитания сътрудник).

Фийдлър въвежда термина ситуационен контрол или „благоприятност на ситуацията”, чрез който се определя степента, в която ситуацията дава възможност на лидера да упражнява своето влияние върху групата. Дефинирането му става посредством три характеристики на ситуацията – атмосфера в групата (доколко групата приема лидера и е склонна да се посвети на поставените пред нея цели и задачи), структура на задачата (яснотата на задачата, целта на дейността и ролите на подчинените) и властова позиция (степента, в която лидерът разполага с власт).

Ситуационният контрол (благоприятността на ситуацията) се определя от различната степен на влияние и комбинацията на тези аспекти на ситуацията. Възможни са осем нива на ситуационен контрол при комбинации между тези три характеристики. Всяко едно от тези нива изисква определен лидерски стил.

Според Фийдлър лидерското поведение е устойчива черта на личността и показателите по теста LPC остават относително неизменни, вследсвие на което той прави заключението, че е безсмислено да се правят опити да се промени стилът на лидера чрез обучение, а трябва да се подбират лидери със стил, съответстващ на ситуацията.

Към тази теория също са отправени доста критики. Редица изследвания обаче подкрепят модела, макар и не за всяко ниво на ситуационен контрол. Независимо от това приносът на Фийдлър за насочване на изследванията към ситуационните фактори е значителен.

Друга ситуационна теория е тази за пътя и целите, разработената от Робърт Хаус (House, 1971). Тя е базирана на теорията за очакванията, която Хаус адаптира към теорията за лидерството.

Според теорията за очакванията хората решават какво да правят при дадени обстоятелства, изхождайки от очакванията, възнагражденията и значимостта в нея. Поддържа се идеята, че ефективността на лидерството е зависима от ситуацията.

Основен постулат в теорията на Хаус за пътя и целта е, че последователите ще подкрепят лидера в такава степен, в каквато те смятат, че може да им помогне да постигнат собствените си цели. Лидерът има ключово значение при подобряване на мотивацията, удовлетвореността и работата на подчинените. Четирите лидерски стила са дефинирани като директивно, подкрепящо, партиципативно лидерство и насочен към постижения лидерски стил.

Директивното лидерство се характеризира с яснота по отношение на очакваното от подчинените, даването на напътствия, организирането и координирането на работата поради неяснота за крайната цел. Подчинените не участват в процеса на вземане на решения (силна насоченост към задачата, слаба ориентация към подчинените).

Подкрепящото лидерство предполага силна загриженост към подчинените, съобразяване с потребностите им, възприемането им като личности, демонстриране загриженост за тях и създаване на приятелска атмосфера. Приема се, че води до по-добро изпълнение и по-висока удовлетвореност при структурирани задачи.

При партиципативното лидерство лидерът се консултира с подчинените и взема предвид мненията и предложенията им в процеса на вземане на решение за начините на изпълнение на задачите. Данните показват, че този стил е много подходящ при неструктурирани задачи и е удовлетворителен за подчинени с вътрешна локализация на контрола.

Насоченият към постижения лидерски стил се характеризира с това, че лидерът поставя цели, които са предизвикателство за подчинените, изразява увереност, че ще постигнат високи стандарти. Установено е, че стилът е удовлетворителен за подчинени с вътрешна локализация на контрола и подходящ при недвусмислено структурирани задачи .

Важен момент в теорията на Хаус е, че изборът на стил на ръководство или приспособяването към ситуацията е предшествано от диагностична дейност, насочена към разкриване параметрите на ситуационните характеристики. За разлика от вероятностната теория на Фийдлър теорията за пътя и целта допуска, че четирите типа лидерски стил могат да бъдат използвани от един и същ лидер в различни ситуации (Карабельова, 2004). Успешните лидери помагат на подчинените си да начертаят пътя, по който да постигнат желаните цели.

Всички ситуационни теории за обяснение на лидерството се опитват да дадат отговор на въпроса, кога даден стил или тип лидерство е по-подходящ от друг. Различните модели са фокусирани върху различни фактори и ефективността на лидерското поведение зависи от контекста, в който то се проявява.

Като приема ситуативната теория за лидерството, като един от възможните обяснителни модели на лидерството в социалната група, С. Джонев развива идея за съществуване на различни видове ситуативни лидери. Тъй като ситуациите, които са свързани с непосредствената трудова дейност и тези, които се отнасят до междуличностното общуване, са най-често срещаните в практиката, авторът предлага обособяването на трудов лидер по отношение на първата група ситуации и на социален лидер по отношение на втората група ситуации.

Тъй като в процеса на съвместно осъществяваната дейност възникват многобройни ситуации, то всеки отделен член има относително равни шансове, в сравнение с останалите, да получи признание за лидер на групата. Практиката обаче показва, че едни от членовете на групата по-често стават лидери, други – по-рядко, а трети от тях могат изобщо да не получат признанието на лидери. За да бъде преодоляно това очевидно несъответствие между теорията и практиката, американският психолог Хартли предлага четири обяснителни модела за обяснение защо едни членове на групата стават по-често лидери в сравнение с други членове на групата.

Съгласно първия обяснителен модел, ако едно лице е станало лидер в една ситуация, това не изключва вероятността същото лице да стане лидер и в друга ситуация. Условието за това е наличието на определени качества или умения за успешно решаване на новата ситуация.

Според втория обяснителен модел повторяемостта в признанието на член на групата за неин лидер се свързва с действието на механизма стериотипизация. Ефектът от действието на този механизъм се обяснява с психологическата закономерност, свързана с възприятието на образа на лидера в една ситуация от останалите членове на групата. Благодарение на тази закономерност, свързана със стериотипизацията, член на групата, веднъж възприет за лидер от другите в една ситуация, започва да се възприема като лидер изобщо.

Третия обяснителен модел се свързва с ефекта от действието на авторитета на лицето, получило веднъж признанието за лидер в групата. Авторитетът от психологическа гледна точка се обяснява със степента на доверие, което едно лице получава от другите членове на групата. Високото доверие (съответно на голям авторитет) към лидера в една ситуация лесно се трансформира като доверие към него и в други ситуации.

При четвъртия обяснителен модел акцентът се поставя върху значението на определени личностни черти или характеристики, които устойчиво присъстват в индивида. Това са преди всичко личностни черти, повлияни от определени ценности, свързани със значимостта от заемането на по-високи позиции в йерархията или получаване на призвание за определени умения или способности. Високото равнище на тези ценности в индивидуалната ценностна система води до формиране на специфична мотивация, насочена към поведение, което да съдейства за заемане на такива позиции или за получаване на необходимото признание.

1.2.5. Нови подходи към лидерството (интегративен подход и синтетична теория)

В края на 70-те и началото на 80-те години на миналия век, се появат научни открития, които, по ирония, дават обновено значение на важността на личните качества при действителните и потенциалните лидери. Това напомня подхода на чертите, който за известно време е в немилост сред повечето изучаващи лидерството.Наблюдават се обаче сериозни разлики между подхода от началото на ХХ век и новите подходи, използвани в края на същия. Една от тях е в много по-голямата изтънченост и разбиране на индивидуалната и групова психология. Друга разлика е явната връзка, приета в последните изследвания, между личността и поведението на лидера, което дава по-голямо значение на оценяването на личността. И освен това, има систематични усилия да се определят различните измерения на личността на лидера в много по-големи подробности.

Интересът на изследователите към емоционалните и символичните аспекти на лидерството се засилват. Процесите дават възможност да се разбере по какъв начин лидерите влияят на последователите си така, че те правят саможертви и поставят задачата или организацията над собствения си материален интерес (Yukl, 2002).

Обикновено се изследват повече от една характеристика на лидерството, макар че трудно може да се открие теория, включваща всичките – отличителни черти, поведение, процеси на влияние и ситуационен контекст. Тези теории обикновено се определят като интегративни, а най-влиятелните са за харизматичното и трансформиращото лидерство. Понякога последните два термина се използват взаимнозаменяемо поради редица общи характеристики, но съществуват и доста важни разграничения между тях.

Съвременните теории за харизматичното лидерство са силно повлияни от идеите на германския социолог Макс Вебер. Той използва термина “харизма” (от гр. вродено качество или способност), за да характеризира отделно качество на личността, по силата на което тя се възприема за надарена със свръхестествени способности или поне с качества, неприсъщи на обикновения човек. Вебер възприема харизмата като адаптация на теологичната концепция за притежаването на „небесна благодат” (божествен дар). Харизматичното господство е дефинирано като власт по силата на личните качества на един човек, оценявани от околните като изключителни, извънредни, дори свръхчовешки – такъв човек естествено се превръща във водач. За Вебер е важна не моралната оценка, а това, че те са смятани за изключителни от своите последователи, които им се подчиняват. Харизматичният водач има значително влияние над последователите си. Те са привлечени от магнетизма му, от изключителната му способност да реагира адекватно в кризисни и екстремни ситуации (Узунов Филип, стр. 23).

Харизмата е неотделима от лидерството. Харизматичното лидерство се определя като способност “да накараш обикновените хора да правят необикновени неща при условия, които могат да завършат злополучно” (Conger, 1991). Харизмата се възприема не като притежаване на конкретни черти или резултат от особена ситуация, а като взаимодействие между тези два фактора, водещо до особена връзка между лидера и неговите последователи. Възможностите, които се откриват или създават от харизматичния лидер, изпълват последователите му с чувство за смисъл.

За да обяснят харизматичното лидерство, изследователите се опитват да идентифицират черти и поведения, които се свързват с харизматичните лидери.

Теорията на Робърт Хаус (House, 1977) за харизматичното лидерство е интегративна, тъй като изследва лидерските черти и умения, поведения и обстоятелства, в които е най-вероятно да се проявят. Отличителни черти на харизматичния лидер са необикновено високата самоувереност, твърдите убеждения във вижданията, готовността за поемане на риск и потребността от власт. Поведението му е на ролеви модел, управляващ възприятията на последователите и създава впечатление за компетентност. Той задава високи стандарти, като същевременно изразява увереност, че последователите могат да отговорят на тях. Мотивира ги въз основа на това, че споделят неговите убеждения и ценности и създава привлекателна визия за бъдещето. Контекстът, който позволява развитието на харизматичното лидерство, са екстремалните или стресовите ситуации. Последователите безусловно приемат лидера, изпитват към него привързаност, доверие, възприемат идеите му като правилни, поставят си високи цели, чувстват се съпричастни с изпълнението на задачите на организацията и смятат, че могат да допринесат за успеха й. Обобщено харизмата е функция на отличителни черти, поведение и ситуационен контекст (Узунов Филип, стр. 37).

Конгър и Канунго (Conger, Kanungo, 1998) предлагат теория за харизматичното лидерство, основана на допускането, че последователите приписват (атрибутират) харизматични качества на лидера, които се детерминират от неговото поведение, умения и аспекти на ситуацията. Тя е наречена атрибутивна теория за харизматичното лидерство. Процесът на повлияване на лидерите всъщност се свързва с личната идентификация на последователите с лидера като резултат от желанието им да му се харесат и да му подражават. Харизматичните лидери се възприемат като изключителни заради техните инсайти, силна увереност, енергетичност и необикновено поведение, поради което последователите им се стремят да бъдат като тях. Лидерското одобрение става мярка за собствената стойност. Последователите на такива лидери споделят, че желанието да заслужат одобрението им, страхът от неодобрение и да не бъдат отхвърлени, са техният основен източник на мотивация. Влиянието на харизматичния лидер се дължи и на възприемането на нови ценности и вярвания от последователите, които са допълнителен източник на вътрешна мотивация за изпълнение на мисията на организацията.

Определени поведения, които могат да бъдат научени или придобити от лидерите, са в състояние да увеличат възможността да им бъде приписана харизма. Лидерите, които създават визия, твърде различна от настоящето състояние на нещата, използват нетрадиционни методи при достигането й и показват самоувереност и ентусиазъм по отношение на изградената визия е доста по-вероятно да бъдат възприети като харизматични. Те си служат и с убеждаващи призиви, които ангажират последователите им емоционално. Използването на личностни сили вместо силата на властта, придобита от йерархичния статус, както и демонстрирането на загриженост за другите, вместо за себе си, карат последователите да възприемат лидерите като харизматични.

Повечето изследователи като че ли обръщат по-голямо внимание на позитивните страни на харизматичното лидерство. Съществуват обаче и тъмни такива, които са попаднали във фокуса на изследващите харизматичното лидерство:

• Поради страхопочитанието към лидера, намаляват ефективните предложения на последователите.
• Желанието за приемане от лидера потиска критицизма у последователите.
• Преклонението и обожанието на последователите създава заблуда за непогрешимост.
• Изключителната увереност и оптимизъм на лидера го заслепяват за реалните заплахи.
• Отхвърлянето на проблемите и грешките потиска развитието на организацията.
• Рискованите грандиозни проекти често завършат с провал.
• Импулсивното, нетрадиционно поведение създава както последователи, така и врагове.
• Получаването на пълно доверие за успех отчуждава някои от ключовите последователи.
• Зависимостта от лидера потиска развитието на компетентни наследници, което създава предпоставки за евентуална лидерска криза (Yukl, 2003).

Установено е, че няма исторически харизматичен лидер, чиято харизма да не притежава поне една от тези негативни характеристики (Узунов Филип, стр. 38).

Повечето от съвременните теории за трансформиращото лидерство се основават на теорията за трансформационното лидерство на историка Джеймс Макгрегър Бърнс (Burns, 1978), развита в книгата му “Лидерство”, за която получава награда “Пулицър”. Тя е посветена на политическото лидерство, като са противопоставени два лидерски стила – транзакционният, който мотивира последователите, апелирайки към личния им интерес, и трансформационният, който апелира към моралните ценности на последователите, провокирайки тяхната чувствителност спрямо етични проблеми, мобилизирайки енергията им за реформиране на институциите.

Няколко теории за трансформиращото и инспириращото лидерство са основани на идеите на Бърнс, но версията на Бърнард Бас (Bass, 1985, 1998) придобива най-голяма популярност и стимулира редица емпирични изследвания. Той разглежда два основни лидерски стила – трансформиращият и транзакционният.

Според модела на Бас транзакционното лидерство се състои от два компонента:

Управление чрез изключенията. Най-общо казано, става дума за откриването и поправянето на грешки. Това може да бъде пасивно, като лидерът предприема действия само когато има проблеми и го прави с неохота, или активно, като следи работата и търси (или бива известяван) за грешки. Подчинените се опитват да ги избегнат чрез поддържане на статуквото и с нежелание правят промени или поемат рискове.

Вероятни възнаграждения. Лидерът се опитва да разменя награди срещу усилия или добро представяне. Той определя задачите, които е необходимо да бъдат изпълнени, и предлага възнаграждение само в случаите на резултат, съизмерим със зададения стандарт .

Трансформиращото лидерство се състои от четири компонента:

Идеализирано влияние или лидерство, основано на харизмата. Лидерът се опитва да бъде ролеви модел, на който последователите искат да подражават. Проявява настойчивост и решимост за постигане на целите, носи отговорност за действията си и демонстрира твърдо убеждение във визията си. Лидерите жертват своите користни интереси в полза на другите и споделят общите успехи. Последователите се чувстват емоционално свързани с лидера, описвайки го като харизматичен и демонстрирайки голямото си доверие в него. Брадли смята, че този компонент е носещата характеристика на трансформиращия лидер, без който не може да се говори за променящо лидерство (Bradley, 2001).

Вдъхновяващата мотивация. Лидерът вдъхновява останалите, като ги стимулира с оптимистични представи за бъдещето. Окуражава подчинените си да изразят очакванията и усилията си за постигане на целта. Намалява сложността на проблемите, свеждайки ги до ключови въпроси, и си служи с прост език, когато представя мисията на организацията. Реакцията на последователите е готовност за допълнителни усилия при изпълнение на мисията. Трансформиращото поведение на лидера осигурява смисъл и предизвикателство, за да вдъхнови последователите да участват в цели, надхвърлящи личните им интереси.

Интелектуална стимулация. Лидерът стимулира последователите си да използват своето въображение, да се съмняват в рутинните методи за действие, да търсят нови подходи към проблемите и да се учат от грешките.

Индивидуален подход. Предполага интерес от страна на лидера към личностното и професионалното развитие на последователите. Той се интересува от нуждите на подчинените си и им предоставя възможности за развитие и предизвикателства, делегира им сложни задачи По този начин последователите повишават и развиват компетентностите си и ще са подготвени да участват в нови инициативи (Bass, 1998).

Сравнението между двата стила показва, че транзакционното лидерство повече прилича на мениджмънта, отколкото на съвременните разбирания за лидерството. Ако се базира на социалния и икономическия обмен между лидера и неговите последователи, трансформиращото лидерство се основава повече на вътрешната мотивация на последователите. То свързва на емоционално равнище лидера и подчинените, което липсва при транзакционното лидерство (Bradley, 2001)

Трансформиращият стил е развиващ стил. Той акцентира върху индивидуалния растеж (не само професионален, но и личен) и организационното развитие. Особено важно като отличителна характеристика е, че транзакционният лидер работи с наличната култура, докато трансформиращото (променящото) лидерство създава култура на промяната.

Процесът на трансформиращо лидерство включва предизвикани интензивни усещания у последователите и изграждане на лични отношения с всеки от тях. Трансформиращият лидер поражда вълнение и очакване, съсредоточен е повече над идеята, отколкото върху процеса, често чрез драматично и непредсказуемо поведение. Обобщено трансформиращият лидер влияе не защото е началник, а защото е посветен на създаването на свят, към който хората (подчинените) искат да принадлежат.

Транзакционното и трансформиращото лидерство са отделни процеси, но не са взаимноизключващи се. Ефективният лидер може да използва единия или другия стил, но най-често прилага и двата в различни ситуации.

Създаването на синтетичната теория за лидерството се разглежда като своеобразен синтез между първите, твърде противоположни по съдържание, теории за лидерството – теория за чертите на лидера и ситуативната теория за лидерството.

Към синтетичната теория се отнася представата за триизмерната същност на лидерството. Поведението на лидера се разбира като функция на следните три променливи: стилообразуващи свойства, стилообразуващи фактори и стилообразуващи черти.

Стилообразуващите свойства са продукти на конкретната дейност на лидера. Те изразяват особеностите на тази дейност и могат да бъдат описани чрез набор от категории. Към тях се отнасят начинът на вземане на решение, отношението към промените, дистанцията от групата и т.н. Всяко стилообразуващо свойство има свой конкретен носител. Ролята на такива променливи играят самите структурни елементи на дейността на лидера – мотиви, цели, способи.

Стилообразуващите фактори се обуславят от обстановката, от ситуацията, в която се реализира дейността. Те представляват детерминантите на лидерското поведение – обществено-политическа ситуация, организационна атмосфера, използваните управленски интервенции, стратегическата и тактическа ориентация на фирмата и пр.

Стилообразувящите черти се отнасят до психичните свойства и тяхното взаимодействие. Те са резултат от потенциалите на личността на лидера. Ако поведението му е подчертано агресивно, то може да се съди, че преобладават личностни черти като самоувереност, екстравертност, доминантност и т.н. Обратно, ако поведението му е прекалено алтруистично, тогава може да се съди, че преобладаващите характеристики на личността му са стремежът към оказване на помощ, емпатия, доброжелателност и пр. В този случай обаче е необходимо да се отбележи, че тези черти не са статични и се променят твърде интензивно. Изследването и познаването им е процес, значително по-сложен от тук описания.

В богатството на взаимодействие и взаимодопълване между тези три елемента се очертават рамките на синтетичното лидерско поведение.

Според синтетичната теория лидерството се разглежда като процес, насочен към най-добра организация на междуличностните отношения в социалната група, а лидерът е онзи неин член, който най-добре може да реши този проблем. Затова тази теория поставя акцент върху разглеждането на лидерството като продукт на специфичните функции, свързани с формиране на единството и еднопосочността на поведението и дейността на членовете в социалната група.

Лидерството се разглежда като процес, насочен към най-добра организация на междуличностните отношения в социалната група, а лидерът е онзи неин член, който най-добре може да реши този проблем.Успешното осъществяване на посочените функции не може да стане обаче единствено и само от позициите на управлението на социалната група, т.е. чрез използване механизма на властта, затова трябва да бъде включен допълнителен механизъм – този на авторитета. А този механизъм, както вече бе посочено, е приоритет на лидера. Благодарение на доверието, което лидерът получава от страна на членовете на социалната група той може успешно да оказва влияние върху формираните междуличностни отношения и успешно да ги променя в желаната посока. По такъв начин лидерът може да предотвратява възникването на конфликтни ситуации между членовете на социалната група, а ако те вече са възникнали – да съдейства за тяхното успешно решаване. Чрез тази теория за лидерството се постига и разграничаване на функциите на ръководителя и лидера при управление на процесите в социалната група, включително и разделяне на отговорностите между тях за постигане на по-висока ефективност в дейността на социалната група.

ГЛАВА ВТОРА

ПОЛИТИЧЕСКО ЛИДЕРСТВО

Между различните аспекти на лидерството, политическото лидерство заема особено положение. Негова отличителна черта е, че то е неразривно свързано с властта. Властта е инструмент на политиката. Притежаващият власт е „упълномощен от известен брой хора да действа от тяхно име” (Митев Трендафил, стр. 29). Средствата, с които властта се материализира са различни – сила, годподство, влияние, авторитет, манипулация, измама. Общата основа за властта и политиката са ценностите. Властта е политически феномен, а политиката е властване, защото представлява субективно разпределение на ценностите между социалните групи в обществото.

Политическият лидер също представлява „упълномощен” от групата да действа от името на останалите, което неминуемо го натоварва с власт в самата група по отношение на последователите му. Политикът обаче преследва спечелването на властта, а след това и нейното запазване. Формирането на политическия лидер е сложен и продължителен процес, зависещ от много фактори, между които с особено значение е начинът, по който той се изгражда като такъв.

Целесъобразно е да се прави разлика между политическо лидерство по принцип и функциите на длъжностните лица в държавния или партиен апарат. Известният американски политолог Р. Такер обръща внимание на това, че лидерите са или „реални лидери”, или длъжностни лица и мениджъри. Той подчертава, че само истинските лидери притежават умението да определят тактически политическите действия и да мобилизират тези, които ще бъдат въвлечени в конкретна политическа действителност.

Политическите лидери са личности, пряко свързани с политическата дейност и именно в нея те „се раждат”. Няма как да се прояви политически лидер извън политическата дейност, защото той е неин продукт.

2.1. Личност и политическа дейност

Политическата дейност, като вид човешка дейност, намира все по-широко разпространение в общества, където доминира демократическият принцип на управление. Тя започва да придобива все по-голямо практическо значение за индивидите, членове на тези общества, защото се превръща в условие за задоволяване на важни социални потребности. Доказателство за това твърдение е все по-масовото участие на тези индивиди в непосредствената политическа дейност. Това участие не се изчерпва само с включването им в предизборни кампании, но то е и под формата на членство в различни политически партии и организации, включително и в техните ръководства.

Политическата дейност е предмет на политическата психология. Този предмет обхваща и субекта на тази дейност – участниците в нея. Въпреки че политическата психология е сравнително млада дисциплина (възниква през втората половина на миналия век) тя търси и дава отговорите на изключително важни за обществото въпроси – защо човек се стреми към власт, властолюбив ли е човек по своята същност, защо едни хора умеят да командват, а други подчиняват волята си на лидерите или на водачите и пр., и пр.

Интересен модел за взаимодействие между личност и политическа дейност предлага Дж. Кнутсън. Според идеята на авторката тази връзка може да бъде анализирана на четири равнища. Обособяването на самостоятелността на тези четири равнища обаче е твърде условно, тъй като между тях са налице определени връзки, които могат да бъдат както едностранни, така и двустранни.

На първото равнище взаимовръзката „личност – политическа дейност” се опосредства от формираните потребности на личността и възможностите за тяхното задоволяване при осъществяване на политическата дейност. За база тук е послужил обяснителният модел за човешките потребности, предложен от Ейбрахам Маслоу. Най-силно влияние за формиране на политическо поведение оказват двете най-високи в йерархията на Маслоу потребности – потребност от признание и оценка и потребност от самореализация.

Формираните социални нагласи и убеждения в личността опосредстват тази връзка на второ равнище. Тук авторката поставя акцент върху формирането на специфични отношения както към себе си, така и към другите индивиди, въз основа на които се определя както равнището на самооценка, така и равнището на претенции на личността.

На трето равнище връзката се опосредства от формираните в процеса на социализацията личностни качества, което води до процес на политическа социализация на личността и се осъществява по-лесната адаптация на индивида към съществуващата политическа система. Самият процес на политическа социализация е обусловен от влиянието на няколко съществени фактора – социалното обкръжение на индивида, степента на формираните политически ценности, целенасоченото формиране на политическите потребности и мотивация за участие в политическата дейност.

На най-високото – четвърто равнище – връзката „личност – политическа дейност” се опосредства от формираната от партиите политическа идеология. Процесът на политическата социализация съдейства не само за ускоряване формирането на политическа мотивация, но също така и за изграждане на определени политически ценности и устойчиви политически отношения (политически социални нагласи).

Известни са различни подходи при изследване личността в контекста на политическата дейност, като всеки един от тях е оставил своя принос в психологическата наука. При изследване личността на участника в политическата дейност безспорно най-голямо внимание е било обръщано на психологическите особености и характеристики на политическите лидери и особено на онези от тях, оставили следа в историята на човешкото общество.

2.2. Социалнопсихологическа същност на политическото лидерство

Политическото лидерство, по аналогия с лидерството в социалната група, може да се разглежда като един от основните инструменти за постигане на по-висока степен на организираност на политическата дейност в политическите организации и мобилизация на техните членове за постигане на поставените пред тези организации цели и задачи.

Затова, при анализа на същността на политическото лидерство, може да се приеме, че то възниква още в процеса на формирането на политическата партия или организация и представлява своеобразен механизъм за усъвършенстване на нейната дейност. Практически това става възможно благодарение на доброволното привличане на членовете на политическата организация и нейните симпатизанти в съвместно осъществяваната политическа дейност.

Характеристиката доброволност при приобщаване на индивидите към определена политическа организация и участието им в практическата политическа дейност е свързана с една от най-съществените страни от принципите, въз основа на които се осъществява организацията на политическата партия и дейността на нейния лидер. За разлика от административния ръководител, който използва основно властта като механизъм за налагане определено въздействие върху поведението и дейността на ръководените, политическият лидер в много по-малка степен има достъп до чистата власт за осъществяване на необходимите въздействия върху поведението на членовете на политическата организация. (Иванов Иван, стр. 114)

За съжаление дори специалистите, които работят в областта на политологията и политическата психология, не винаги отчитат съществуването на обективните различия при характеристиките на ръководителя и лидера и често поставят знак за равенство между тях. Често на политическия лидер се приписват особености, присъщи на административния ръководител, вместо да се подчертае специфичното в социалната му роля.

За лидера са присъщи две основни характеристики, които не могат да бъдат приписани на ръководителя. Първата, която разкрива специфичния начин за заемане на най-високата позиция в неформалната подструктура на организацията е терминът лидерът се ражда, което само по себе си говори за това, че заемането на лидерска позиция не става на основата на някакви формални процедури, присъщи за ръководителя, а на основата на притежаваните от него качества. Според втората характеристика лидерът се появява, възниква, т.е. процесът на заемането на лидерска позиция протича спонтанно и не се регламентира от никакви правила и принципи.

При анализа на феномена лидерство и по-конкретно на лидерството в политическата дейност е необходимо да се отчита големината на политическата организация, в която се реализира лидерството. По този критерий – големина на организацията – се различават:

• лидери на малки политически организации;
• лидери на обществено-политически движения;
• лидери на политически партии или организации.

При анализа на дейността на политическия лидер в малката политическа организация могат да бъдат наблюдавани в относително най-чист вид онези характеристики на лидерството, които са най-близки до самия теоретичен модел – позицията на лидер се заема от онзи член на организацията, който получава под формата на доверие най-голямо доброволно признание от останалите за „превъзходството”, свързано с притежаваните от него качества. Благодарение на това доверие, трансформирано в авторитет, лидерът е в състояние да оказва ефективно въздействие върху поведението на останалите членове.

Ефективността от дейността на лидера в обществено-политическата организация се определя преди всичко от степента на съответствие между очакванията на членовете или привържениците на тази организация, по отношение на притежаваните от него като потенциал качества и умения, да решава най-успешно проблемите, свързани с ръководството и функционирането на самата обществено-политическа организация. Колкото в по-голяма степен лидерът може да отговори на тези очаквания чрез своите действия и поведение, толкова той по-добре може да осъществява своите лидерски функции. Затова подкрепата, или доброволното следване на лидера, се определя от оценката за степента на ефективното функциониране на самата организация.

Значително по-различни, в сравнение с първите две форми на лидерство, са характеристиките на лидерството в политическите партии или организации. Определящо за тези различия е съществуването на специфична структура, която се изгражда в политическата организация. Задачата на тази структура е да осигури по-добра организация на съвместната политическа дейност, извършвана от членовете. А една от съществените функции на тази структура е да институционализира връзките на взаимодействие между членовете на политическата организация в процеса на съвместно осъществяваната от тях политическа дейност.

Именно това институционализиране на връзките между отделните членове довежда до изграждане на структура, която твърде много се доближава до т.нар. формална подструктура на организацията, в която са определени позициите не само на ръководството на партийната организация, но и на нейните членове. В същото време ръководителят на политическата организация, заемащ най-високата позиция в тази организация, трябва да може да бъде възприеман от членовете и симпатизантите не само като политически ръководител, но и като политически лидер.

Тази най-сложна форма на функциониране на лидерството в политическата организация поставя и най-големи изисквания към качествата и уменията на политическия ръководител, за да може той да бъде възприеман от членовете и симпатизантите и като лидер. Практически това е възможно тогава, когато превъзходството на притежаваните от политическия ръководител качества и умения бива признато доброволно от членовете и симпатизантите. За лидер се приема онзи политически ръководител, който в най-голяма степен може да контролира протичането на процесите в организацията, да съдейства за обединяване на индивидуалните усилия на членовете за по-бързо постигане на поставените политически цели и задачи (Иванов Иван, стр. 116).

Съществен принос за разработване теорията на политическото лидерство има М. Вебер. От една страна, според Д. В. Олшански, М. Вебер има принос в теорията за “чертите” на политическия лидер, тъй като посочва три основни личностни качества, които според него имат решаващо значение за неговата успешна дейност: страст, чувство на отговорност и поглед върху реалността.

Вебер разглежда страстта като качество на политическия лидер не само като “самоотдаване” на политическата дейност, но и като добро ориентиране в същността на политическите процеси и явления. А “погледът” върху реалността като качество на политическвя лидер, според Вебер, означава трезво и задълбочено анализиране на политическата реалност.

От друга страна, приносът на Вебер за теорията на политическото лидерство, се свързва с неговата концепция за харизмата и за формите на въздействие от страна на политическия лидер върху поведението и дейността на неговите последователи. При анализа на формите на въздействие, които може да прилага политическият лидер, той прави сполучлив опит да свърже тези форми с три вида властнически отношения между него и последователите му: властнически отношения, свързани с така определената от него легитимна власт, властнически отношения на основата на така наречената традиционна власт и властнически отношения, възникнали от така наречената харизматична власт. От така обособените от Вебер три вида власт, най-близко до разбирането му за присъща на политическия лидер власт, е тази, която се основана на неговата харизма.

Критичното отношение на към харизматичната концепция за политическото лидерство на М. Вебер изразява френският политолог Ж. Блондел основавайки се от едва страна на недостатъчно пълното представяне в неговата концепция на теорията за лвдерството. Според Блондел не са представени такива съществени елементи на политическото лидерство като ролята на организацяята, социалната роля на лидера и влиянието на социалната среда. От друга страна в концепцията на Вебер прекалено се акцентира върху връзката между харизмата и религията.

По-нататьшното развитие на идеята на М. Вебер за харизматичното лидерство се доразвива от А. Уилнър. Като изразява съгласие с идеята на Вебер за същността на харизматичното лидерство, Уилнър доразвива тази идея, като включва в характеристиките на политическия лидер такива съществени елементи като: имидж, съгласие, сплотеност и емоции.

Според Уилнър, сьществуването на имиджа на политическия лидер се “доказва” от съществуването на специфична вяра в неговите привърженици за притежаването от него на изключителни личностни качества, качества, които получават и висока оценка във всяка отделна култура.

Сьгласието, като елемент на харизмата на политическия лидер, се определя като вид вяра в идеите, които той излага пред своите привърженици. То е и необходимо условие, за да могат тези идеи да бъдат по-бързо приети от тях, и по такъв начин да предизвикат и по-действено влияние върху тяхното поведение и политическа дейност.

Сплотеността като елемент на политическото лидерство, характеризира силата на влиянието на политическия лидер върху неговите привърженици. Благодарение на това влияние върху отделните членове на политическата партия и симпатизантите, политическият лидер може да “минимализира” сьществуващите различия между тях като индивиди и по такъв начин да изгради необходимото единство както между него и привьржениците, така и между самите привърженици.

Емоциите, като необходим елемент на политическото лидерство, според Уилнър, могат да осигурят формирането на онази преданност към политическия лидер, която изключително много улеснява неговото ефективно влияние върху тяхното поведение и дейност.

Ролята на емоциите за успешното осъществяване на дейността на лидера, за първи път е задълбочено анализирана от З. Фройд. Според него между лидера и остналите членове на групата вьзникват два вида емоционални връзки:

• емоционални връзки между членовете и лидера;
• емоционални връзки между самите членове на групата.

Благодарение на първия вид емоционални врьзки става възможна идентификацията на членовете сьс своя лидер. Идентификацията, като механизъм, които засилва изключително много вьздействието на лидера върху поведението на членовете от групата. Установената от Фройд закономерност, пренесена в областта на политическото лидерство, разширява възможностите на обяснителния модел за ефективността от дейността на политическия лидер чрез целенасочено създаване на емоционална близост между него и неговите привърженици и симпатизанти.

Ж. Блондел задълбочено изследва проблемите на политическото лидерство. Специфична област на неговите професионални интереси е свързана с изследване закономерностите на политическото лидерство по отношение на индивиди, които заемат най-високите позиции в управленската йерархия на страната или т.нар. от него национални лидери.

Ж. Блондел свързва характеристиките на лидерството с феномена власт и определя общонационалното политическо лидерство като вид власт, осъществявана от един или няколко индивиди с цел да подбудят гражданите към извършване на определени действия. Според него е от голямо значение да се даде ясен отговор на три основни въпроса:

1. Кои са източниците за властта на лидера?
2. Чрез какви инструменти се осъществява тази власт?
3. Действително ли в социалната практика лидерите имат определено значение?

Чрез отговора на първия въпрос става възможно да бъдат обяснени механизмите, с помощта на които политическите лидери могат да въздействуват върху поведението на членовете на обществото, и по този начин могат да осъществяват и необходимите промени в това общество.

От една страна, ефектът от действието на тези механизми се обуславя от стрепента на развитие на личностните характеристики или качества на тези лидери, а от друга — ефектът от тяхното въздействие се опосредства от спецификата на социалната среда, в която лидерите осъществяват своята дейност. Условията на средата могат да засилят или да намалят ефекта от вьздействията на лидера върху поведението на членовете на политическата организация и симпатизантите.

От гледна точка анализа на инструментите за осъществяване на ефективно вьздействие от страна на политическия лидер, на първо място трябва да се подчертае ролята на неговата позиция или статус, тъй като . притежавания от него статус легитимира неговата ръководна позиция в социалната структура на политическата организация и улеснява осьществяването на необходимото влияние върху поведението на членовете на организацията.

Средствата за масова информация също са инструменти за оказване на въздействие от страна на политическия лидер върху поведението на членовете и симпатизантите.

Друг инструмент, който успешно може да използва политическият лидер за оказване на влияние, са връзките и взаимоотношенията, които се изграждат между него и членовете и симпатизантите на политическата организация, като най-голямо значение имат установените емоционални връзки.

Отговорът на третия въпрос, свързан с резултатността от дейността на политическия лидер, обективно се затруднява от невъзможността да бъдат установени ясни критерии, за оценка на тази резултатност или ефективност.

Като частен критерий за оценка ефективността от дейността на политическия лидер може да бъде използвана резултатността от самата негова дейност в три основни насоки:

• равнище на точност на осъществяваната социална или политическа диагноза;
• определяне насоките на дейността на политическата организация и формулиране целите и задачите;
• равнище на мобилизация на членовете и симпатизантите за достигане на поставените цели.

Ефективността на политическия лидер в пьрвата сфера — диагностичната е пряко следствие от неговите умения да се разкрият основните предпоставки за постигането на висока резултатност от лидерския процес. В основата на успешната диагностика лежат чисто интелектуални, когнитивни аспекти на лидерството, които са едни от най-важните. Лидерът трябва в някаква степен да е интелектуалец, но не в смисъла на “литерат” (Вебер), а да притежава способности за рационален анализ (корелация ресурси—цели) въз основа на определен интелектуален и социален опит.

Връзката „интелект – ефективност на политическия лидер” е ключова за политическите психолози поради обстоятелството, че категорията интелект е в основата на индивидуалната психология.

Другите две основни насоки на лидерското поведение, притежаващо резултатност — стратегирането и мобилизацията, — по-трудно се поддават на анализ, но и те в някаква степен са свързани с интелектуалните възможности на лидера.

От политико-психологическа гледна точка оценката за ефективността от дейността на политическия лидер в най-голяма степен би трябвало да се основава на умението му да осьществява високо равнище на мобилизация на човешкия ресурс при изпьлнението на предварително определените цели и задачи. Като уменията за успешна мобилизация трябва да се оценяват не само по отношение на членовете на политическата организация, но и по отношение на симпатизантите. Но докато по отношение мобилизацията на членовете на политическата организация, политическият лидер може да включи механизми за въздействие, които се основават на институционално “закрепени” изисквания, формулирани в устава на политическата организация и това да улесни постигането на желаното изменение в поведението, то такива механизми не могат да бъдат приложени с нужния ефект при симпатизантите. По отношение на тях най-ефективен механизъм е авторитета на политическия лидер.

От друга страна, ефективността в немалка степен се детерминира от социалната среда. Характеристиките на социалната среда оказват своето влияние в трите основни области от дейността на политическия лидер: в сферата на “диагнозата” на социалната ситуация, в сферата на разработването на насоките за бъдещи действия на политическата организация и в сферата на мобилизацията на членовете на политическата организация за осъществяване на ефективна политическа дейност.

Зависимостта на оценката на политическия лидер от характеристиките на социалната ситуация, в която той осъществява своята дейност, става още по-ясна, ако приемем, че една от най-съществените задачи на политическия лидер и на политическата организация, която той ръководи, е осьществяване на целенасочени промени в социалната среда. Затова и обективните изменения, които настъпват в социалната среда, могат да се разглеждат като най-обобщен критерий за оценка на резултатността от дейността на този политически лидер.

Ролята на социалната среда при оценка ефективността от дейността на политическая лидер, изисква влиянието на социалната среда да се разглежда от гледна точка и на възможните ограничения, която тя може да “наложи” върху дейността на политическия лидер. От една страна, тези ограничения могат да бъдат по икономически причини — например, ограничени парични и материални ресурси. Но от друга страна тези ограничения могат да се дължат на други, извьн материални фактори. Например, доминиране в членовете и симпатизантите, а също така и в големи групи от населенаето, на песимизъм относно реалните възможности за подобряване условията на социалната среда, “обезвереност” по отношение на възможностите за излизане от съществуващата икономическа криза и др.

В частен аспект, социалната среда може да се разглежда като съвкупност от онези основни проблеми, с които политическият лидер не само се “сблъсква” в своята ежедневна дейност, но и които той трябва да решава по най-добрия начни. От съдържателна гледна точка тези проблеми могат да бъдат оценявани като по-мащабни или по-ограничени. Но те могат да бъдат оценявани и от гледна точка на значимостта им за широки обществени кръгове. Успешното решаване на тези проблеми от политическото ръководство или политическия лидер ще предизвика значими промени в социалната среда, и тези промени ще се отразят благоприятно за големи социални групи.

Оценката на социалната среда обаче е интелектуален процесс и от самият политически лидер зависи правилно да прецени ситуацията и да намери най-адекватния път за справяне с нея.

Очевидно т.нар. ситуативисти пренебрегват възможността самият лидер да преструктурира средата благодарение на изключителните си интелектуални и морално-волеви качества. Много политически лидери се провалят или се компрометират поради неадекватната оценка на средата или защото просто грешат, което подсказва, че всяко лидерство притежава своя времеви капацитет и като всяка друга човешка дейност е ограничено поне в чисто биологичен аспект. Възможно е да има и само ситуационни лидери (въз основа на конфуцианския принцип “действай с бездействие“), но ако приемем, че все пак лидерството е свързано с някаква форма или степен на промяна, базирана на авторитет или харизма, то изразходването им вследствие на постоянното нагаждане към ситуативните променливи е почти толкова смъртоносно за лидерската им репутация, колкото и действието, насочено кьм промяна, резултат от грешна преценка.

От гледна точка на направения теоретически анализ на подходите за анализ на ефективността от дейността на политическия лидер, предложената от Ж. Блондел методика за оценка на влиянието на политическите лидери с успех може да бъде използвана в политическата практика.

Според идеята на автора, степента на влияние на политическите лидери върху процесите, които протичат в обществото, може да бъде оценявана по два показателя. Първият показател дава възможност силата на влияние на политическите лидери да бьде измервана” в три степени:

1. влияние, насочено към запазване на съществуващото положение;
2. влияние, насочено за осьществяване на средни по сила изменения (умерени изменения);
3. влияние, насочено към осъществяване на широкомащабни изменения.

Обект на оценка по втория показател са сферите на дейност, в които осьществява своята дейност политическият лидер. По този показател, сферите на дейност на политическия лидер, условно могат да бъдат разделени на три основни вида:

1. широкомащабна сфера за осьществяване дейността на политическия лидер;
2. средна по мащаб сфера на дейност;
3. тясна сфера на дейност.

По такьв начни, чрез оценка на влиянието на политическия лидер върху процесите в обществото в три степени по двата показателя, става възможно да се направи не само по-прецизна оценка за силата на неговото влияние, но и да се обособи и определена типология на политическите лидери.

Така например, по първата степен от ефекта от влиянието на политическия лидер върху процесите в обществото (запазване на съществуващото положение), Блондел, в зависимост от мащабността на сферата на дейност, обособява три типа политически лидери:

“Спасители”, авторът нарича тези политически лидери, които осъществяват широкомащабна политическа дейност и едновременно се стремят да запазят съществуващото положение в обществото. Като такъв тип политически лидери са посочени Чьрчил и де Гол.

Вторият тип политически лидери са “успокоителите”. Те осьществяват своята политическа дейност в умерени мащаби, а тяхното влияние е насочено кьм запазване на съществуващото положение. Като пример за такъв политически лидер, е посочен Айзенхауер.

Третият тип политически лидери са определени като “мениджъри”, защото осъществяват своята политическа дейност в най-тясна сфера, като също се стараят да запазят съществуващото положение.

Ако се приеме за оценка критерия “осъществяване на умерени изменения в политическите процеси”, то в зависимост от мащабите на осъществяваната от политическите лидери политическа дейност, те също могат да бьдат “подведени” към определена типология.

Тези от тях, които осъществяват широкомащабна политическа дейност се определят от Блондел като “патерналисти” или “популисти”. Като пример за този тип политик той посочва Бисмарк и Сталин.

Като “преоценители” се определят онези от политическите лидери, които осьществяват умерени изменения в по-ограничена сфера от своята политическа дейност. Като пример за този тип политически лидер са посочени Рейгьн и Татчер.

“Подобрители” са онези от политическите лидери, които осъществяват умерени промени в тясна сфера от своята политическа дейност.

По оценката на третия критерий — осъществяване на широкомащабни промени — политическите лидери, в зависимост от обхвата на сферата на дейност, също могат да бъдат разделении на три типа:

“Идеолози” са онези от тях, които осъществат широкомащабни промени в най-широка сфера от своята политическа дейност. Като пример за този тип политически лидери са посочени Мао Дзе Дун и Хитлер.

Тези от тях, които осъществяват широки промени в по-ограничена сфера от своята политическа дейност, се определят като “реформатори” –  Рузвелт.

А онези от тях, които осъществяват широки промени в относително тясна сфера от своята политическа дейност, се определят като “новатори”.

Принос в разработване на съвременната теория за политическото лидерство имат и автори като Ашин, Абашкина, Косолапова, Дилигенский, Гозман, Шестопал, Щукина.

Г. К. Ашин при анализа на съвременните теиденции в разбирането за същността на политическото лидерство, от една страна подчертава значението на различните социални роли, които изпълнява политическият лидер и необходимостта от поддържане на равновесие между тези, понякога противоречащи си роли. А от друга — така нареченото от него “бюрократизиране” на политическото лидерство, при което се получава обезличаване на политическите лидери за сметка на действието на конкретни предписания и норми, които регламентират областите, в които те практически ще осьществяват своите политически въздействия.

Е. Б. Абашкина и Ю. Н. Косолапова след като подробно разглеждат съществуващите теории за обясняване феномена “политическо лидерство” в съвременната политическа психология, достигат до извода, че въпреки тяхната многобройност, нито една от тях не е в състояние да обясни задоволително неговата същност. Затова авторите предлагат усилията на изследователите да бъдат насочени кьм създаване на така наречената от тях “интегративна теория” на политическото лидерство, която да обясни истинската същност на това сложно явление в политическата дейност, чрез навлизане в дълбочина при анализа на неговите сложни причинно-следствени връзки.

Т. А. Щукина насочва своите професионални интереси към един почти неизследван аспект на политическото лидерство — възможностите на политическите лидери да предвиждат бъдещото развитие на процесите в обществото и да създават най-добрите модели за социални преобразования. Този тип политически лидери тя характеризира с термина “провиденчески лидери” Такъв модел на политическо лидерство се разглежда като най-перспективен, тъй като той се отлачава от по-общия модел на харизматичното лидерство по три свои съществени особености:

1. моделът подчертава ефективното осъществяване на предвиждането, а не е само призив към това;
2. модельт разглежда лидера като част от обществената структура, а не като фигура, която стои извън тази структура;
3. този модел разглежда предвиждащия реализъм не толкова като личностно качество на политическая лидер, колкото като особеност на неговото поведение.

Психологическите аспекти на политическото лидерство представляват специален интерес за Г. Г. Дилигенский, един от водещате руски специалисти в областта на политическата психология. По-конкретно, той изследва три съществени аспекта на политическото лидерство:

1. национално-истораческата ситуация като детерминанта на политаческото лидерство;
2. врьзката между интелект и политическо лидерство;
3. мотивацията на политическая лидер.

Първият аспект — национално-историческата ситуация – има определящо значение за ефективността на политическия лидер, тьй като тя е свързана непосредствено с политическата система. От друга страна самата политическа система определя онези нормативни предписания за поведението на политическая лидер.

Врьзката между интелекта и ефективността на политическая лидер отдавна попада в сферата на интерес на политическите психолози. С възможността за измерване коефициента на интелигентност изледванията на тази връзка придобиват изключителна поплярност в САЩ. Резултатите от проведените там изследваная за равнището на интелекта на политическате лидери не доказват ясно изразена зависимост между високите показатели на коефициента на интелигентност на политическая лидер и резултатността в неговата политическа дейност.

Най-висока ефективност е установена при политически лидери, които имат коефициент на интелигентност само 25—30% по-висок от интелекта на последователите и симпатизантите. Най-ниска ефективност е установена при политически лидери, чийто интелектуален потенциал превишава 3—4 пъти този на последователите и симпатизантите или чийто иптелект е 3—4 пъти по-нисък от този на последователите и симпатизантите. Мотивацията на политическия лидер е свързана преди всичко с властта, опосредствана от ценностната ориентация на политическия лидер (Узунов Филип, стр. 16).

Според Даниъл Гоулмън лидерите трябва по-скоро да притежават не “чист интелект”, а това, което той назовава като “емоционална интелигентност”. Гоулмън твърди, че достигналите висините на социалната йерархия обикновено имат незначително аналитично и концептуално надмощие над онези, които са били пренебрегнани. Качествата, които притежават преуспелите, са:

• двойно по-голяма самоувереност;
• седем пъти по-силен самоконтрол;
• двойно по-целенасочена ориентация за бъдещи постижения;
• три пъти по-голяма компетентност по отношение на емпатия (съпреживяване) и работа в екип.

От изброените качества се прави изводът, че не е необходимо лидерът да е вундеркинд, за да научи предложените поведенчески модели (Узунов Филип, стр. 17).

Мотивацията на политическия лидер е анализирана от позициите на политическите психолози, които приемат, че властта е един от водещите мотиви за политическия лидер. Едновременно с това е подчертана зависимостта на мотивацията за политическа дейност от индивидуалната ценностна система.

Л. Я. Гозман и Е. Б. Шестопал насочват своите професионални интереси основно в две области на политическото лидерство:

1. психологическите теории за това лидерство и променливите, които позволяват да се разшири знанието за същността на политическото лидерство;
2. ролята на потребностите и мотивите при определяне на политическото поведение на лидерите.

В първата област те анализират и съветския психологически подход кьм проблемите на лидерството, който се характеризира с отчетливо разделение на категориите лидерство и ръководство. А вьв връзка с теориите за лидерството, които могат да бъдат приложени и по отношение на политическото лидерство, авторите посочват теорията “очакване — взаимодействие”, която прави опит за създаване на операционален модел на лидерството, теорията за “обмена и транзактния анализ” и атрибутивните теории.

Като пример за променливи, вьв връзка с по-задълбочения анализ на феномена “политическо лидерство”, Гозман и Шестопал посочват личността на лидера, характеристиките на последователите, отношението между лидера и неговите последователи, резултатите от взаимодействието между тях в определени ситуации. Сред водещите потребности, които определят политическото поведение на лидерите, авторите подчертават значението на три основни потребности:

1. потребност от личен контрол върху събитията и поведението на хората;
2. потребност от постижение в сферата на политическата дейност;
3. потребност от принадлежност на лидера към организацията и получаване на одобрение.

Анализът на лидерството, в частност на политическото такова, непредубедено подсказва, че в него има някакъв метафизичен или мистичен аспект, който не се поддава на измерване или преценка в чисто рационален план. Обикновено това усещане се долавя най-добре от политическите психолози, поради което те обръщат особено внимание на психологическите характеристики на лидера и в частност на изключителната им емоционална сила на въздействие, чрез която се осъществява тяхното водачество.

2.3. Типология на политическите лидери

Съществуващата в политическата литература типология на политическите лидери може да бъде разглеждана като съществена информация, която съдържа допълнителни характеристики, както за същността на политическото лидерство, така и за личностните характеристики на самите политически лидери. Представения преглед на различните идеи за типология на политическите лидери в специализираната литература представлява доказателство не само за уникалната социална роля на политическия лидер, но и за факторите, които обуславят ефективността от дейността на този политически лидер.

Както и при теориите за лидерството, така и при типологията на политическите лидери може да се говори за различни подходи при определянето на различните типове лидери.

Един от първите, обърнал внимание върху типологията на лидерството е Богардс. Той разделя лидерите на четири типа:

1. автократичен
2. демократичен – защитава интересите на групата
3. изпълнител – изпълнява възложените му от групата задачи
4. интелектуален

Типологията на Бартлет включва три типа лидери:

1. институционален – авторитета му се определя от престижа на заеманата позиция;
2. доминиращ – налага своето мнение и своята позиция чрез сила и силови методи;
3. убеждаващ – влияе върху мнението и настроението на своите подчинени като им дава личен пример с поведението си чрез метода на убеждението.

Кичело определя тип лидер, който нарича пророк. Характеризира се с това, че излиза на сцената на историята в смътни времена, спечелва подкрепата на своите привърженици и се превръща в символ на ръководените от него движения.

Типологията на  на Хил и Милз включва четири типа лидери:

1. формален
2. известен
3. влиятелен
4. обществен

Според типологията на Конвей съществуват три типа лидери:

1. вожд – стреми се да води тълпата като я довежда до хипнотичен екстаз и така я насочва към избрания от него път – например Наполеон.
2. представител на тълпата – защитава мненията и позициите на тълпата – Теодор Рузвелт.
3. тълкувател на мнения – изразява на глас скритите желания и страхове на тълпата.

Един от първите автори, който предлага конкретна типология на политическите лидери е Й. Вятр. Първият критерий за тази типология е свързан с един от аспектите от дейността на политическия лидер — идеологията. На основата на този критерий авторът обособява два типа лидери: лидер-идеолог и лидер-прагматик.

Водеща характеристика за пьрвия тип е верността кьм идеологията на своята политическа организация. Той не се отказва от тези идеологически убеждения, дори и тогава, когато съществува вероятност да загуби своята власт и влиятие.

Лидерът-прагматик се отличава от лидера-идеолог по неговата готовност да се откаже лесно от своите идеологически принципи, за да запази притежаваната от него власт.

Вторият критерий за типологията на политическия лидер, е ефектът от въздействието върху членовете на политическата организация и симпатизантите. По този критерий лидерите се делят на: харизматичен лидер и лидер-представител.

Първият тип целенасочено променя поведението на последователите си, често против тяхното желание, докато за втория тип е характерно съгласие с доминиращите в последователите мненкя и становища и осъществяване на собствени действия, които съответстват на тях.

Третият критерий за типологията се формира на основа на отношението към политическите противници. По този критерий Вятр обособява два типа политически лидери: лидер-съглашател и лидер-фанатик.

За първия тип водещо е поведение, насочено към “смекчаване” на конфликтите, тьрсенето на компромиси, докато за втория тип водещото поведение се отличава със стремеж за максимално изостряне на конфликтната ситуация и унищожаването на “противника” на всяка цена.

М. Г. Бернс разделя политическите лидери на два типа: преобразователи и мениджьри (деятели).

За първия тип политически лидери е характерно поведение, което се формира на основата на предварително създадена от тях концепция за промени в процесите, които протичат в обществото. За втория тип лидери е показателно поведение, което е сьсредоточено върху детайлите от тяхната дейност и липса на глобални виждания за това, какво трябва да бъде обществото.

С голяма популярност се ползва и типологията на М. Вебер, основаваща се на видовете власт, която може да бъде прилагана от лидерите. Въз основа на обособените три типа власт: традиционна, рационално-легална и харизматична, политическите лидери могат условно да бъдат разделени на:

1. традиционална легитимност притежават лидери, които преимуществено използват власт, която получава своята легитимност на основата на съществуващите традиции в обществото. Най – често това лидерство се изразява с властта на монарсите. Хората им се подчиняват тъй като така изисква традицията и те не искат да й се противопоставят.
2. харизматична легитимност е характерна за лидери, които използуват за въздействие харизматичната власт. Хората им се подчиняват тъй като искрено вярват в тяхната изключителна святост, качества и достойнства. Те се възприема от хората като олоцетворение на нормативните образци и като защитници на идеалния обществен ред.
3. легална легитимност имат лидери, които преимуществено използуват рационално-легалната власт.Това е бюрократичен тип лидерство. Хората им се подчиняват, тъй като се чувстват безсилни пред наложената от тях власт.

Според Вебер, най-ефективно въздействие върху поведението на членовете на политическата организация и симпатизантите могат да оказват политически лидери, които използват харизматичната власт. Този тип лидер — харизматичният — е присъщ за различните политически системи, през които исторически е преминало човешкото общество. Харизматичният лидер е особено ефективен в периоди на дълбоки структурни изменения в обществото, тъй като той в най-голяма степен е способен да обедини силите на членовете на обществото за постигане на поставените цели.

Х. Д. Ласуел, от позищите на психо-патологичния анализ на поведението на политическите лидери и във врьзка с функциите, които те изпълняват, обособява три типа политически лидери: агитатор, администратор и теоретик.

1. агитатор – водещата функцияза този тип политически лидери е разпространяване на своите политически възгледи при контактите с членовете на различните големи социални групи. Владее много добре риториката и жестовете. Този тип живее за да бъде забелязан. Стреми се да провокира и унижава опонентите си. Той може да бъде определен като конфликтен политик. Характерно е, че се стреми да предизвика емоционални реакции от страна на публиката. Ласуел определя този тип политик като „Нарцис”. Стремежьт за “самоизразяване” в устна или писмена форма, се превръща в основен начни за задоволяване на вътрешни емоционални потребности.
2. администратор – като най-съществена негова характеристика може да се посочи стремежът за манипулиране членовете на определена група. При процеса на манипулиране, администраторът показва безпристрастност и липса на личен интерес към целите и задачите на организацията. Ласуел, в теоретичен план, обособява два подтипа “администратори”:

• Първият подтип се отличава с подчертано изразена енергичност и въображение, и по външни характеристики се приближава до агитатора. Той е привързан към своето обкръжение и проявява настойчивост при координиране поведението на членовете на това обкръжение;
• Вторият подтип се отличава с детайлност при осъществяване на своите действия и с висока степен на “съвестност” в своето политическо поведение. Показва “слабост” към рутинните дейности и точност при изпълнението на тези дейности. Тази особеност на поведението, според автора, представлява форма на демонстриране на своята сила по отношение на обкръжението. Чрез своята педантичност демонстрира своята сила и власт;

1. теоретик – за този тип политически лидери е присъща висока степен на рационализиране на целите. За разлика от агитатора, който се ориентира към близки цели, теоретикьт се стреми да постига висока степен на абстрактност. Тази абстрактност, според Ласуел, е необходима на теоретика за решаване на собствените емоционални проблеми, тъй като този тип индивиди са били силно фрустирани в процеса на своето индивидуално развитие. Затова повишената “интелектуализация” на изпълняваната от “теоретика” дейност е опит от негова страна да реши собствените си емоционални проблеми.

С определена оргиналност, при представяне на модел за типологията на политическите лидери, са идеите на Д. Бърнс. Като критерий за типология авторът използва типа вазаимоотношения, които се създават между лидера и неговите последователи. Всяка една, от тези две страни на взаимоотношенията, се отличава с различен потенциал на власт и с различна сила на мотивация. Въз основа на тези обективни различия, или така наречената “асиметричност” в позициите на двете страни, става възможно и възникване на самия феномен. Бърнс определя два типа политическо лидерство, което може да формира и два основни типа политически лидери.

Първият тип политическо лидерство — трансформационно — възниква тогава, когато в процеса на взаимодействие между политическия лидер и неговите последователи се предизвиква “издигане” равнището на мотивация при водещата роля на лидера. Чрез въздействието върху своите последователи той оказва влияние върху тяхната мотивация и ценности, а те от ствоя страна, в резултат от тези въздействия, започват да осъществяват своята дейност по-резултатно и по-ефективно. Като специфична функция на този тип политически лидер, според Бърнс, може да бъде посочена образователната, тъй като чрез целенонасочено осъществяваните въздействия, лидерът е в състояние да формира и променя както мотивацията, така и ценностите на своите последователи, а чрез тях и тяхното поведение в желаната от него насока.

При определяне на втория тип политическо лидерство Бърнс използува термина трансдействено лидерство”. Основава се на проявата на инициатива от страна на едно лице за установяване на контакти с други лица, за да се стимулира обмяна на ценности между тях. Като тези ценности могат да имат различно съдържание — икономическо, политическо, психологическо. Този контакт, или това взаимодействие, продължава до тогава, докато двете страни — лидерът и неговите последователи — достигнат желаните от тях резултати. След това контактът се прекъсва, защото “изчезва” мотивацията за поддържане на това взаимодействие.

Без съмнение, трансформационният лидер е по-ефективен, тъй като неговото въздействие върху последователите му, е не само по-продьлжително по време, но и осъществяваните промени на личностно равниiце при членовете на политическата организация и симпатизантите, са по-съществени и с по-дълготраен ефект.

Интересна е също така типологията на Кобленска и Лябкосвска. Те описват личностовите особености на лидерите, като определят стила на политическите лидери според пет параметъра:

• темперамент, черти на характера, особенсоти на поведенческите реакции;
• специфика на когнитивните процеси - начин на взимане на решения, на преработка на информацията, особености на мисленето;
• управленският подход;
• модел на лидерство;
• начина по който политическия лидер общува с избирателите.

Кобленска и Лябковска описват и анализират пет стила в поведението на политическите лидери, като в своя анализ използват термини от клиничната психология и от психиатрията.

1. Параноиден стил – в личностния профил на този лидер преобладават подозрителност, недовоерие към хората, свръхчувствителност към скрити опасности, често поведението му е непредсказуемо. Опитва се да контролира другите като често използва тайни манипулации. Този тип може да бъде определен като тип господар, властелин. На когнитивно ниво за този тип е характерно отрицание на идеите, несъответстващи на неговите такива. Политическото мислене на този тип протича на принципа „ние или те”. Този лидерски стил често се съпровожда от стремежа да се потискат или унижават другите политици. Присъщ е както за политици от високите ешалони на властта, така и за тези, които са в опозиция.
2. Демонстративен стил – този тип лидер е пленен от желанието да привлича вниманието върху себе си. Може да се определи като тип артист. Самооценката му зависи от това доколко е харесван, обичан и желан от другите. Това го прави лесно внушаем и управляем. Този тип политици не са подходящи за конструктивна законотворческа дейност.
3. Компулсивен стил – характеризира се с натрапчив стремеж всичко да се прави по най-добрия начин. От тук произлиза и недостатъчната гъвкавост в поведението на този политик. Той е обхванат от т.нар. синдром на отличника, поради което и се определя като тип отличник. Не е способен на спонтанност и трудно се отпуска. Той е прекалено съсредоточен в детайлите, често е дребнав, изпълнен е със скрупули и подхожда догматично към инструкции и параграфи. При допускане на грешка може да изпадне в паника или депресия. Придържа се плътно към зададените принципи като това е израз на психологическа защита.
4. Депресивен стил – търси към кого да се присъедини за да се застрахова от неуспехи и да получи помощ – тип сподвижник. Възхищава се от определени лидери, идеализира отделни хора и политически движения. Той е консервативен и салбо активен. Прогнозите и мислите му за бъдещето са крайно песимистични.
5. Шизоиден стил – склонен е към самоизолация, отказва да участва в конкретни събития и няма желание да се присъедини към каквото и да е. Личностния му профил е на самотник.

Един от авторите, който предлага относително най-всеобхватен модел за типология на политическия лидер, е Г. А Авцинова. Тази всеобхватност се основана на подбора на критериите, по които се прави самата типология. Първият критерий е отношението към властта, вторият — начините и методите за достигане на целите, третият — тип дейност и четвъртият — отношението към действителността.

По първия критерий — отношението кьм властта — могат да бьдат обособени два типа политически лидери: политически лидер, който е вьв властта (неговата политическа партия е улравляваща) и политически лидер в опозиция. От гледна точка на характеристиките на политическия лидер, който е вьв властга, трябва да бъдат подчертани големите възможности, които той има, за да оказва ефективно въздействие не само върху поведението на членовете на политическата организация и на симпатизантите, но и на широки кръгове от обществото. Благодарение на тази даденост, става възможно и осьществяването на съществени промени в процесите, които протичат в самото общество, заложени в политическата програма на управляващата партия.

По своето отношение към властта, управляващите политически лидери могат условно да бъдат разделени на два подтипа: егоцентричен и социоцентричен.

За егоцеитричния подтип политически лидер властта представлява основна негова ценност и той я разглежда като инструмент за постигане на своите цели и задоволяване на сьществени свои потребности. Според психоаналитичната теория, притежаването на власт се разглежда и като средство за компенсиране на чувството за непълноценност, предизивикано от вродени физически или психически недостатьци. (Сталин е имал дефект на рьката, както и малък ръст, от комплекс за непълноценност през детството са страдали американските президенти Уилсьн и Рузвелт).

За социоцентрично ориентирания политически лидер властта като ценност се възприема от гледна точка на възможността чрез нея той да “служи” на страната, като своеобразно изпълнение на своя обществен дълг към настоящите и бъделщте поколения.

Опозиционният лидер като тип политически лидер, условно също може да бьде разделен на два подтипа: конструктивно-опозиционен и конфронтационно-опозиционен.

За конструктивно-опозиционния лидер е характерно поведение, което е насочено към критика на управлявалщте, но практическото му поведение не е насочено кьм организиране на действия за “вземане” на властта от угтравляващите. При условията на демократична система за управление, този тип политически лидер има големи възможности за въздействие върху поведението на широки слоеве от обществото, както чрез средствата за масова информация, така и по пьтя на непосредствени контакти с тях. Чрез отправяните критики към управляващите, посочвайки конкретните им грешки или пропуски, той получава одобрението на населението, и по такъв начни се намира в по-изгодна позиция в сравнение с лидера, който е на власт. Предимство на опозиционния лидер е факта, че той не трябва да се отчита пред избирателите, не носи и отговорност за едни или други провали на управляващите. Провежданите парламентарни избори са легитимният начни за опозиционният лидер да заеме позицията на управляващ, ако той получи необходимата подкрепа от избирателите.

Характерно за конфронтационно-опозиционния лидер, е неговата ясно изразявана непримиримост кьм управляващите, която се проявява в поведение, което е насочено кьм “отнемане” на властта от притежаващите я, с всички възможни средства. Най-благоприятна среда за съществуването на този подтип лидер е ситуация, при която има силно изразени противоречия между големи групи от обществото (такава беше ситуацията в България през месеците декември 1996—февруари 1997 и поведението на Иван Костов като лидер на СДС в опозиция). Идването на власт на този подтип опозиционен лидер е свързано със смяна на политическия курс в управлението и настьпнане на съществени промени в обществото.

По критерия начини и методи за достигане на целите политическите лидери също могат да бъдат разделени на няколко групи: политици-реформатори, политици-революционери, политици-реалисти и политици-авантюристи.

Политиците-реформатори са привърженици на по-еволюционните и по-плавни методи на управление за осьществаване на промени в обществото, докато за политиците-революционери е присъщо прилагането на радикални методи на управление за постигане на тези промени.

Политикът-реалист се отличава с вземане под внимание само на вьзможните за конкретната ситуация подходи и средства за постигане на поставените цели и задачи. За разлика от него, политикът-авантюрист, надценява както своите вьзможности, така и нереалистично оценява средствата, които може да използва за решаването на различните ситуации.

По типа дейност, като друг критерий за типологията на политическите лидери, последните могат да бъдат обособени в два типа: политик-идеолог и политик-организатор.

Първият тип политически лидери-идеолози се отличават с оргиналните идеи, чрез които променят не само разбирането за политиката, но стимулират осъществяването на съществени изменения в развитието на обществото. Като примери на такъв тип политически лидер могат да бъдат посочени Ленин, Рузвелт, де Гол.

За политическия лидер-организатор най-съществено се явява умението му за мобилизиране на човешкия потенциал не само на собствената политическа организация, но и на по-широки кръгове от обществото при осьществяването на концепциите и идеите на първата група политици. Тези умения най-тясно са свързани с така наречените организаторски способности, които позволяват на политическия лидер да осъществи не само мобилизация на членовете на политическата организация, но и координация в процеса на съвместно осьществяваната политическа дейност.

Четвъртият критерий — отношението на политиче ските лидери кьм действителността, може да се разглежда като един от най-съществените, при подхода към анализа на типологията на лидерите. По този критерий политическите лидери могат да бъдат условно разделени на три вида: реалисти, фанатици и романтици.

Поведението на политическия лидер-реалист се определя въз основа на адекватното отразяване на обществените потребности. За него е важно да възприеме по-точно и адекватно политическите ситуации от гледна точка, както на съотношението между различните политически сили в тях, така и от степента на подготвеност на членовете на политическата организация и симпатизантите за изпълнение на предстоящите цели и задачи.

За политическия лидер-фанатик е характерно поведение, обусловено от хипертрофираната потребност от власт и достигането на поставените от него цели на всяка цена. От тук нетърпимост към мислещите различно от него, към несподелящите неговите подходи и начини на действие. Възниква и патологическа подозрителност към другите за техните намерения и отношения към него.

Най-съществена особеност в поведението на политическия лидер-романтик, е лекотата, с която той може да въодушевява и увлича след себе си големи групи последователи, да ги убеждава в бързото осъществяване на предложените от него идеи. Като слабост на този тип политически лидери може да бъде посочено липсата на достатъчно способности за адекватно отразяване и реагиране на промените, които настъпват в обществото. Възникналите трудности пред него предизвикват безспокойство, което се проявава в необмислени и прибързано взети решения и действия.

В много трудни за страната ситуации на политическата “сцена” може да се види и присъствието на политическият лидер-полулист. Благодарение на факта, че той с успех идентифицира реалните потребности и желанията на широки кръгове от населението, той лесно може да се превърне в кумир за тях и да получи изключително широка подкрепа. Благодарение на тази подкрепа, този тип политически лидери много активно се включнат в политическия живот, като се стремят да оказват въздействие върху функционирането на институциите на властта или върху вземаните важни политически решения. Експлоатирайки успешно недоволството на широки слоеве от населението от сериозните нерешени проблеми, с които то се сблъсква, този тип лидери, като умишлено предлагат бързи ,,рецепти” за тяхното решаване, използват това недоволство за лични или частнопартийни цели.

Представеният модел за типология на политическите лидери, без да изчерпва възможностите за други подходи към този сложен като теоретически, така и значим за политическата практика проблем, може да улесни политическия анализ на поведението на водещите представители на политическата “класа”. А чрез анализа на това поведение по-добре може да бъде разбрана и “автентичността” на истинското политическо поведение.

2.4. Функции на политическия лидер

Функциите, изпълнявани от лидера, представляват най-важното направление в неговата дейност. Количеството функции зависи от редица фактори, от преобладаващия тип култура на социума, от политическия режим, от зрелостта на гражданското общество, от стандарта на живот на болшинството от хората и т.н. Наличието на зряло гражданско общество и демократична култура у гражданите обуславя съществуването на ограничен брой функции, присъщи на политическия лидер, тъй като в такова общество политическите роли и функции се разпределят между различни политически институции.

В дейността на политическия лидер най-вече изпъква интегративната функция на политиката. Главно призвание на лидера е да съгласува и да обедини различните групи интереси на базата на общите ценности и идеали. Ако в обществото съществува висока степен на социално напрежение, то следва, че политическият лидер слабо реализира интегративната функция.

Достигането на цялостност и хармония по отнощение социалните интереси се осъществява от лидера на практика чрез изработване на политически курс, отчитащ тенденциите на световното развитие и потребностите на различните социални слоеве и групи. В това намира изражение ориентационната функция на лидера.

Провеждането на политически курс опира до специфичен механизъм, включващ в себе си система от способи и методи за решаване на поставените задачи. Следователно политическият лидер не само издига програма, идея, но и предлага механизми за нейното изпълнение чрез приемане на политически решения и обезпечаване с ресурси. Именно в тази дейност се проявява инструменталната функция на лидера.

Изявявайки интересите, обединяващи болшинството от членовете на обществото или повечето социални прослойки и групи, политическият лидер може да извършва преобразования в социума, като създава стимули за действие, заинтригуващи тези групи. Мобилизацията на населението, представляващо реализиране от лидера на мобилизационната функция, може да се постигне на основата на възбуждане на народния ентусиазъм, симпатиите към лидера, неговата харизма, но може да бъде свързана и със създаването и използването на икономически стимули. Мобилизационната функция се актуализира най-вече тогава, когато политическият лидер се стреми да осъществи дълбоки преобразования в обществото.

Освен това политическият лидер е призван да се явява и като гарант за справедливост, законност и ред, защитник на гражданите от произвола на бюрокрацията, беззаконието, нарушаването правата и свободите на гражданите. Във всичко това намира свое изражение функцията на социалния арбитраж и патронаж. Обичайно тази функция в масовото съзнание се свързва с образа на „добрия и справедлив цар”, „народния президент” и пр. Функцията на социалния арбитраж и патронаж в най-голяма степен е развита в страните, където съществува висока степен на зависимост на личността от властта.

В тоталитарните и авторитарните общества политическият лидер може да изпълнява функция, свързана с легитимацията на политическия ред. Тя е присъща на такива държави поради това, че обосноваването правомерността на подобен политически режим не може да се осъществи в тях по друг начин освен чрез средствата за обожествяване личността на лидера.

От гледна точка на характеристиките на дейността, която трябва да осъществява политическия лидер Д. В. Ошански обособява четири основни негови функции:

• функция, свързана с определяне целите на политическата организация и планиране дейността на структурите и тази на членовете на организацията;
• функция, свързана с осигуряване на условия за успешна дейност на нейните членове, включително и чрез делегиране на права;
• функция, свързана с осигуряване на координация между отделните структури и оказване на конкретна помощ от негова страна при необходимост;
• функция, свързана със запазване целостността на организацията, включително и чрез контрол върху нейното функциониране.

Успехът на политическия лидер, който кореспондира пряко с ефективността от неговата дейност, до голяма степен зависи именно от реализирането на гореспоменатите функции. Изискванията, които обществото предявява към съвременните политически лидери, са многообхватни и това е сериозно предизвикателство към политическия лидер в наше време. Въпреки многото и различни гледни точки при изследване на лидерския феномен, почти всички представители на школи и течения в политологията и психологическата психология са единодушни в акцента върху две групи от изисквания, на които политическият лидер задължително трябва да отговаря. Лидерът първо трябва да покаже, че притежава серия от способности от стратегическо естество за успешно поведение като лидер в политиката. На второ място той трябва да демонстрира, че разполага и може умело да използва система от тактически средства (или умения) за ежедневен ефективен контакт с хората.

Основните условия и качества със стратегическо значение, без наличието на които се смята, че политическият лидер не се проявил още като такъв и не може да изпълнява функциите вменени в социалния му статус на водещ политик са следните:

1. Наличието на собствена политическа програма. Тази програма трябва да е съдържа оригинална формула за решаването на важни проблеми в обществото и не бива да копира предложена от друг политик такава. Лидер без собствена  политическа програма демонстрира липса на лидерски опит. В съвременните демократични общества дори да е възможно появяването на такъв лидер без програма, в която да са очертани рамките на политическата му заявка, то това ще е мимолетен успех и няма как такъв лидер да се задържи дълго време на съответната позиция.
2. Постигането на значителни обществени цели е съпроводино с големи трудности, което изисква политическият лидер да притежва способност за водене на борба. Лидери, които не са подготвени да водят постоянна във времето и нетрадиционна по форми борба много бързо слизат от политическата сцена.
3. Умението да се поддържа популярност също е от голямо значение за успешното лидерство в политиката. Съществуват обаче принципи и правила, които трябва да се спазват, въпреки, че в поддържането на имиджа всеки политически лидер проявява своята индивидуалност. Имиджът на политическия лидер е изключително уязвим, защото той се занимава с решаването на сложни социални проблеми и непрекъснато е „на показ” пред обществото. Загубата на престиж за политическия лидер означава бавен, но сигурен залез за него в политическата дейност.
4. Да се поведат масите е една от най-сложните задачи, стоящи пред политическия лидер и умението му да го прави е от голямо значение за неговия успех. Тук успоредно с това „повеждане” е необходимо лидерът да умее да управлява и контролира поведението на последователите си, а също така дълго време да задържа вниманието им върху себе си чрез позитивни политически действия.
5. Съпричастността с основните интереси на последователите е ключов момент за успеха на политическия лидер в съвременните демократични общества. Пряката, или косвена измяна чрез преследване на други или лични интереси, за сметка на заявените в началото обществени такива, неминуемо води до политическата гибел на такъв лидер.
6. Политическият лидер е ангажиран едновременно с много и сложни проблеми, които трябва своевременно и адекватно да се решават. В това отношение лидерът трябва да притежава изключителна организираност и самодисциплина, за да може да степенува задачите си по важност и да умее да върши винаги необходимото. Допусне ли хаос в мисленето и неразбираема логика в поведението си, политическият лидер губи доверието на последователите си.
7. Политическият лидер има незавидната участ пръв да казва реалната истина в очите на много хора. Той често трябва да предприема непопулярни, но нужни и правилни действия от гледна точка на политиката и управлението. Гражданската отговорност на политическия лидер трябва да е на изключително високо ниво, за да може той да се справи с тази нелека задача. Подхранването на ненужни илюзии и безпочвен оптимизъм у последователите  е пагубно за лидера, защото когато фактите от живота го опровергаят, той ще е загубил не само най-ценния си капитал – времето, но и своите последователи.
8. В съвременните демократични общества от голямо значение в поведението на политическия лидер е търпимостта спрямо чуждите гледища и многовариантно мислене. Лидер, който не допуска друго, различно от неговото мнение, задушава процеса на реалното мислене в политиката. В същото време самият той няма право на едноизмерно мислене и на едно единствено решение на въпросите. Явленията и процесите изискват многовариативна оценка, а вземането на решение на екипно ниво е за предпочитане при съвременните динамични социални процеси, когато политиката непрекъснато поднася неочаквани изненади. Като правило винаги трябва да се предпочитат онези варианти за действие, които носят най-много добри последици, за най-широк кръг от хора и при приемлива за всички цена. Ако стане роб на шаблона един политически лидер вече е тръгнал към залеза на своята политическа дейност.
9. Неподвижното състояние в политиката е пагубно за лидерите. Умението да се възприемат нови идеи е от голямо значение за успешната реализация на политическия лидер. Животът е в непрестанно развитие, социалните процеси са динамични и многоаспектни, което натоварва политическия лидер с това да умее да откликва на новото и да се отказва от старото навреме. Лидер, робуващ на стари стеретипи, на демодиран стил на мислене и действие, рано или късно изостава от събитията и слизането му от политическата сцена е въпрос на кратко време.
10. Подборът на подходящи сътрудници също е в основата на успешното лидерство в политиката. Необходимо условие е умението на лидера да се опира на ефективно работещ щаб. Качественият екип от сътрудници, макар да не са водещи фигури в политиката, често се оказват възловият фактор за успеха или неуспеха на политическия лидер. Щабът трябва да включва добре подготвени специалисти от всички области на живота, притежаващи висока обща култура и безупречна репутация в обществото. Нужно е и сходство във вижданията по големите въпроси на политиката, без то да води до нивелиране между мнението на лидера и това на сътрудниците.

Ако един политически лидер не притежава споменатите по-горе елементи, усигуряващи успех за неговата стратегия и не полага усилия да усвои тези умения, то той не може да се задържи дълго на политическата сцена в едно съвременно демократично общество.

Всичко това обаче има отношение към стратегическите принципи и средства, които гарантират вярното определяне на крайната цел при съзряването както и дългия политически живот на състоялия се вече политически лидер.

Трябва да се има предвид обаче, че за да се появи ефектът от политическата стратегия, лидерът задължително трябва да се придържа и към адекватна политическа тактика. Най-общо това означава да е налице система от принципи, върху които да се основава ежедневната работа с хората в политическия процес, така че лидерът винаги да бъде разбран добре от последователите си. Тук става въпрос за умението да се реализира ежедневно печалившо поведение от страна на лидера. Сред принципите, които лидерът трябва да спазва, за да формира гъвкава политическа тактика могат да се посочат следните: да не започва ежедневния си политически контакт с критика към хората, да не скъпи похвалите си по отношение на своите последователи, да говори с хората преди всичко за техните реални нужди и проблеми, да умее да изразява положителни емоции (да се усмихва например), да се движи изправен и да демонстрира с това увереност и смелост, да има добра памет по отношение личната информация за хората, с които общува (да знае имената им и да ги назовава), да умее да изслушва събеседниците си, да накара другато лице да се чувства значимо и важно при контакт с него, да не спори за дребни и банални неща, да не демонстрира пред останалите явно и по елементарен начин интелектуалното си превъзходството в сръвнение с тях, да умее да си признава грешките и пр.

Само тактика, която допълва и обслужва лидерската стратегия е печеливша и правилна, защото ако стратегията осигурява трайно постигане на крайната цел, то тактиката трябва да гарантира постигането на онези малки, постоянни ежедневни победи, които довеждат именно до крайната цел.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Лидерството е предизвиквало голям интерес, както в древността, така и в наши дни, както от страна на учени, генерали, политици, така и от по-случайни наблюдатели. Буквално, всяка социална подреба – от най-примитивното общество до най-сложно устроените индустриални и постиндустриални нации – е действала в границите на някаква рамка, в която функциите на лидерството са обособени, установени и упражнявани от едни, а от други – не. Отново и отново са изучавани стиловете на лидерството. Пишат се и се развиват рецепти за лидерство, проявите на лидерството внимателно се анализират и често са сурово критикувани.Въпреки цялото това внимание, въпросът какво е нужно, за да бъдеш ефективен водач все още е на дневен ред и окончателен отговор няма.

Интересът към това социално явление се поставя на научна основа едва в края на ХІХ и началото на ХХ век. Въпреки изследванията, които са проведени в тази насока и наличието на множество теории, обясняващи лидерството от една или друга гледна точка, през призмата на един или друг научен подход, все още няма единно становище по отношение обяснението и дефинирането на феномена. От Атила до Хитлер и пролетарските вождове, от древните до съвременните политически водачи, стои един въпрос: „Защо масите са ги следвали, независимо от понякога почти пълната им ирационалност, дори невменяемост?”. На този въпрос не може да се отговори еднозначно, тъй като причините за феномена лидерство са комплексни – исторически, политически, икономически, демографски, организационно-управленски, социалнопсихологически.

Лидерството е феномен на груповата динамика. То е явление на неформалните личностни отношения и еквивалент на Его-функцията на личността. Лидерството не е функция, която се упражнявана по необходимост или предимно от един индивид. В различно време и при различни обстоятелства могат да я изпълняват различни членове на съответната група. Това, което определя един индивид като лидер са неговите действия, а не обозначаването му като лидер.

В настоящата дипломна работа бе разгледан феноменът лидерство в политическата дейност. След решаване на поставените в началото задачи може да се обобщи следното:

1. Политическият лидер заема централно място в сферата на политиката, която представлява система от теоретични възгледи и практически действия, продукт на обществото и на комплекс от специални институции, чиято цел е да осигури оптимална хармоничност в отношенията между множеството различни социални групи за удовлетворяване на интересите им в процеса на тяхната обществена практика.
2. Политическият лидер не може да се разглежда извън контекста на политическата дейност, тъй като той е както продукт на същата тази дейност, така и участник, а много често и творец, на същата тази дейност.
3. Политическото лидерство е специфична форма на лидерството изобщо, различаваща се от лидерско-административните функции, изпълнявани в бюрократичните, военните и бизнес-организациите.
4. Съществуват различия в социалнопсихологически аспект между политическите лидери на различни по количество политически формирования – малки гполитически организации, големи политически организации и политически партии.
5. Типологизацията на политическите лидери не бива да се абсолютизира, защото в реалния живот са възможни различни комбинации и вариации на изведените типове лидерско поведение, тъй като феноменът лидерство не прави изключение по отношение индивидуалните особености на личността, в която се проявява.
6. Поведението на политическия лидер зависи както от неговите личностни качества и психични параметри на когнитивно, екзистенциално, интенционално и рефлексивно ниво, така и от придобиването на компетенции и умения в процеса на социалното учене.

Настоящето изследване няма претенции да даде изчерпателен отговор на всички проблеми, свързани с феномена лидерство и поведението на политическия лидер в частност, нито да отговори на кардиналния въпрос „Как се „става” лидер?”. То се ограничава със задачата да обърне внимание на този толкова важен проблем, както за политическата психология, така и за всички останали социални науки, в един период от развитието на българското общество, който е белязан не само с драстично разместване на социално-икономическите и културно-историческите пластове в него, но и с особеностите на политическата култура у нас, присъщи както на политическия елит, така и на избирателите.