Kанеман и Норман (1964) показват чрез експеримент, че взаимността на продължителността и интензитета се запазва до определени критични промени и за видимата яркост и за идентификационната (бинарни триади). Критичният период за втората е около 3,5 пъти по-голям от този за първата. Това най-малкото, означава различно обработване на структурирани и неструктурирани подбуждащи модели в много краткосрочната памет. Аурел (1974) предлага математически модел използващ плъзгащ се времеви прозорец за определяне на взаимоотношението между физическите и съзнателно изпитания интензитет и продължителност и продължителността на импулсивно оформени стимулатори. Възможна реализация на такава много краткосрочна памет биха могли да бъдат или конвейер, или транспортна лента (физиологически тя би могла да бъде верига от неврони), продължително представяща потокът от сензорна информация в съзнателна форма през период определен от размера на времевия прозорец. Този модел изглежда подходящ за директно приложение към краткотрайната памет във връзка с външното съзнателно ниво. Той също може да бъде приложен към много краткотрайната памет на вътрешното ниво използвайки по-широк времеви прозорец и прибавяйки оценъчна функция, която взима под внимание разрушаването на съзнателния опит с изминалото време. Показаната по-рано фиг. 2 е подробна илюстрация на модела, където носещите информация сигнали се определят като предаващи се по посочените “невронни вериги”.

Ние сме приели, че образите в паметта, вътрешните модели са гъвкави. Според Грегъри (1974, стр. 594): “Ние не можем да предположим, че има толкова много вътрешни модели, колкото и видими обекти от всички размери, разстояния и позиции в пространството. Но за моделите е важно да представят настоящите размери, разстояния и позиции на външни обекти, ако те трябва да постигнат подходящото поведение. За да решим този проблем, ние можем да предположим, че моделите са гъвкави. Те могат да бъдат приспособени да отговарят на реалността.” Посмър и Снайдер (1975) отчитат: “Ако субектите трябва да класифицират набор (сбор) от образци в категория, те изглежда, че отделят от тази категория прототип или централна тенденция, която означава цялата категория.”

Брелириан (1976) в труд за разпознаването на образците се обръща към Р. Ходжис, който предлага да се мисли за прототипите, като за еластична (разтеглива) енергия изискваща деформация. Деформираната енергия може тогава да бъде взета за мярка за подобието на “идеалния” (недеформиран) и деформирания прототипи”. Също така забележете, че ние можем съзнателно да изкривим един образ (изображение в паметта).

Предполагало се е, че търсене на подходящо изображение в паметта  се предизвиква от външното съзнателно ниво. Подробното проучване върху разпознаването на моделите предлага предположение, като как по принцип, извличането на характерни черти от сензорните образи може да улесни проучващи стратегии.

Предположили сме, че когато образите в паметта са налице, на разположение съответното вътрешно съзнателно представяне служи като вложена енергия за характерната памет. Само когато нови комбинации от познати колекции или нови вариации на познати концесии или нови вариации на познати на познати концесии са свързани, предполагаемата гъвкавост на съществуващите образи в паметта може все още да се грижи за ситуацията чрез интерпретация и дори някаква екстраполация. Това е в съгласие с твърдението на Фриман и Хабер (1974), че: “разпознавателната памет за картини зависи поне отчасти от конструкцията на кохерентно организираното възприятие на възприемащия, отколкото само от  няколко независимо установени стимулиращи променливи”. Само напълно нови концесии би могла приеманата възможност за директен трансфер на информация от външното съзнателно ниво към паметта, да бъде изискана за съхранение и изграждане на нови репрезентации в паметта. Тази способност за перцетивно учение би била основна за възприятията в ранно детство, но по-късно в живота, би била все по-често измествана от по-бързия метод на манипулиране на съществуващите образи в паметта. Опитът показва, че тази способност се влошава с възрастта.

Едно откритие на Хабер (1969) може да бъде от интерес в тази връзка. По време на експерименти с ярки деца той забелязал (както отбелязват повечето такива деца), че, ако “докато повечето такива деца), че ако докато детето гледа картинката, то назовава, описва или по друг начин активно се отнася към обектите, то няма да има образ. Това може да означава, че ярката визия зависи от директното вмятане на енергия в запаса на паметта от външното съзнателно ниво и че този вид операция е подтискана или отхвърляна, ако концептуализацията е използвана за запаметяване чрез образи в паметта. Нейсер (1976, стр. 104) предлага, че “съзнанието търпи промени с течение на времето, защото ние се учим да приемаме информация по нови начини”. Съществуващия модел предлага алтернативи, която не изисква никакви промени в самото съзнание.

Ние предполагаме, че емоциите не се зараждат от представата, генерирана във вътрешното съзнание. Съществуването на рязък отговор не означава отричане на това предположение, тъй като този отговор може да бъде отнесен към по-рано споменатото автоматично поведение. Съпътстващия страх би бил изпитан, първо, когато образ в паметта, означаващ заплаха, съвпадение със ситуацията създаваща учудването. Страхът може също така да се породи от невъзможността да се намери обясняващ образ в паметта или наблюдаването на нечие автоматично поведение. В случая на перцептивна защита, може да се приеме, че е идентифициран образ в паметта, заради насищане, няма да бъде съзнателно генериран. Но все пак идентификацията може чрез автоматичното поведение да бъде показана чрез промени в галваничния отговор на кожата, както е наблюдавано от Мак Гинес (1949).

Някои приложения на модела

Тази част не цели да даде изчерпателно тълкуване на разглежданите психологични проблеми. Нейната цел е ограничена до демонстриране на гъвкавостта и ползата от модела, когато се прилага в различни случаи на проблеми със зрението, които са се появявали в литературата.

В случай на обратни картини, един и същ стимулиращ модел може последователно да води до различни възприятия (Атмеаве 1971). Типично за такава картина е тяхната липса на излишна информация. Класически примери за това са Peter-Paul-Goblet, the Dubiu, the Necker Cube и картината на снаха и свекърва на Boving. По отношение на настоящия модел, променящи се възприятия са придобивани от едно и също проявление във външното съзнателно ниво, когато различни приемливи образи в паметта се избират последователно; проявата на външното ниво е определена от обра на паметта. Това също може да бъде отнесено към твърдението на Кенеди и Остри (1976), че: “наблюдаващият може да подложи на двоен процес картинен стимул, т.е. Да вижда линии и контури като на обект в дълбочина и същевременно да ги подлага на процес като елементи от равността. Повърхност на картата.”

По неулова е появата на субективни контури (Каниза, 1955). Контури, които ние изглежда, че усещаме, въпреки че те не съществуват. Очевидно образите в паметта са така избирателни, че да водят към вероятна реализация на това, което картината е мислена да представлява, отнесена към вероятната реализация на това, което картината е мислена да представлява, отнесена към по-ранни преживявания на възприемащия. Грегори (1974, р. ххх) дори описва доловено увеличение на яркостта с 5 до 10% отнесена към миналото за повърхност оградена от такъв субективен контур. Това показва, че вътрешното съзнание може да влияе на интензитетното разпространение на иначе “обективната” външна проява.

В естествена среда и при добро осветление, двузначни възприятия се пораждат рядко. Но ако светлината е слаба, повече или по-малко съзнателно усещано тестване на образи в паметта, е често провеждано преди  да бъде направен избор, нещо водещо до погрешно интерпретиране на реалността; комбинацията на тези две бледни съзнателни проявления може да създаде впечатлението за възприемане на неща, които не съществуват във външния свят.

Това показва, че има разлика между ниско засичащата граница характерна за външното съзнание, и високо разпознаващата такава на вътрешното съзнание за постигането на адекватно съвпадение.

Нашият модел изглежда подходящ за описване как двуизмерния ретинов образ може да породи триизмерно възприятие за заобикалящия го свят, също и при гледане с едно око. Знаем чрез самонаблюдение, че ние можем да “погледнем” въображаем обект от различни страни и, че той ни изглежда триизмерен. Очебийно проявленията на паметта ни, че се взимат предвид техните триизмерни качества. Приложено към нашия модел за възприятието, това показва, че вътрешното съзнание налага такава организация върху външната съзнателна проява, че ние усещаме обектите като наредени в триизмерно пространство. Съвпадението на вътрешната проява и двуизмерната външна прави необходимо адаптирането на съотния “триизмерен” образ на паметта използвайки (обикновено несъзнателно) свободните дълбоки примери.

По време на визуално възприятие обработването на информацията получавана от постоянния поток сензорни данни във визуалното поле ще промени продължително организацията на гъвкавия модел на “вътрешния свят”, така че той е усещан като отговарящ на “външния свят”, отнесен към точката за наблюдение и заключен в координатната си система. Изпитваната стабилност и постоянство на визуалното възприятие могат да бъдат отнесени към адаптирането на вътрешния свят, ставащ видим, когато осигури съвпадения на показаните данни от визуалното поле на външното съзнание и също така дава образ на това което съществува отвъд моментното визуално поле. Това изглежда, че решава дилемата : “Дали светлината в окото трябва да се описва в границите на ретината или в тези на околната среда?” (Търви, 1977).

Според терминологията на Гибсън (1950) “вътрешната съзнателна проява” ще представлява част от “визуалния свят”, докато външната ...

Превод: Васил