Joomla Software solutions Template

Payday loan

Експерименти във връзка с помагащото и просоциалното поведение

Според теоририите за подкреплението и социалното научаване, просоциалните действия настъпват, защото в миналото са били подкрепяни. Освен от миналите преки подкрепления, хората са повлияни от очакваните бъдещи награди и наказания. За проверка на алтруистичното подражание се провеждат серия експеримети. Инсценира се повторно загубване на чанта, след като веднъж вече е била намерена и на път да бъде върната. В чантата се поставя обяснително писмо, в което авторът (този, които първи я е намерил разкава за ситуацията на намиране и съображенията за връщане). Т.е. чантата е снабдена с „алтруистичен модел”. Оценява се възвръщаемостта на чантата след второто загубване. От общо 104 опита, възвръщаемостта след повторното загубване е 40%.

Оказва се, че голямо значение има и съдържанието на модела (писмото). Ако авторът на писмото е воден от алтруистични мотиви, възръщаемостта на чантата е по-голяма отколкото, ако се позовава на свои нужди (например, и на него му се е случвало преди да му върнат вещ). Ако моделът (авторът на писмото) е бил подложен на обратен социален натиск от близки и роднини за невръщане на чантата, но въпреки всичко той я е върнал, примерът му се следва в по-голяма степен, отколкото ако връща чантата по външен натиск – приятели, роднини, близки.

Извод: Доколкото помагащото поведение може да бъде пример за подражание, то чистият (спонтанен) алтруизъм е по-заразителен от външно мотивирания (норамтивен, предписан).

Други експерименти в областта на просоциалното поведение

Отново във връзка със социалните модели и влиянието им върху подпомагащото поведение е правен следният експеримент: демонстрират се различни модели на поведение за дарение за нуждаещи се деца по коледните празници, като подставени лица се изказват положително и дават монета или пък негативно и отминават. Наблюдава се реакцията на свидетели и се иска степента на тяхното одобрение. В резултат тези които са видели модела са по-склонни да дадат, отколкото останалите. При негативния модел се наблюдава "бумерангов ефект"– тъй като той нарушава ясно дефинирани модели за милосърдие и благотворителност, ефектът е обратен и дарителската активност на наблюдателите се увеличава.

Алтруизъм и Аз-себеусещане (Аз- интерес)- Бърковиц

Изследват се две групи лица, като на едните се дава неутрална инструкция, омаловажаваща изследването, а на другата се съобщава, че чрез него ще бъдат оценени шансовете на индивида за успех в живота. След това изследваният се оставя да работи заедно с подставено лице, на което се дава тъпа и трудна задача и се наблюдава склонността за помощ от страна на изследваното лице. Резултатите показват, че когато индивидът вярва, че ще бъдат измерени шансовете му за успех в живота, той е 7-8 пъти по-неотзивчив, отколкото когато не е толкова центриран върху себе си. Аз-интересът интерферира (е несъвместим) с емпатията, която е в основата на алтруистичното поведение.

Алтруизъм и чувство/съзнание за вина към пострадалия

Изследваните лица са включени в експеримент за научаване, в който те контролират усвояването на набор думи от подставено лице, като в едната група всяка грешка се наказва с мним електрошок, а в другата – с бръмчащ звък. След като тази първа част от експеримета приключи и изследваните лица остават с впечатлението, че той окончателно е завършил, подставените лица (учениците) им искат малка услуга: да осигурят подкрепа за защита на секвоите в Калифорния. От тях се иска да телефонират на определен брой лица от предварителен списък и да ги помолят да се включат в петиция в защита на този дървесен вид. От количеството на имената, на които изследваните приемат да телефонират се съди за проявената готовност за оказване на помощ. Резултатът е красноречив: докато само 25% от санкциониращите с бръмчене се съгласяват да помогнат, то при наказващите с електрошок процентът е 75%. Изводи: Нарушаването на моралните и социалните норми или причиняването на срадания някому повишава тенденцията към т.нар. компенсаторен алтруизъм (стремеж да се компенсира болката и нарушаването на нормите чрез помагащо поведение и отзивчивост).

Просоциално поведение при наличие на свидетели. Феноменът „разсейване/дифузия на отговорността”.

През март 1964 г. едно потресаващо събитие в Ню Йорк, разстъсва американската общественост и става повод за сериозни притеснения. Случаят с Кити Дженовийз. Около 3ч. през ноща в продължение на повече от половин час младата жена е малтретирана на улицата в Ню Йорк от манияк. Ранаена тя се опитва да се скрие в първия отключен вход, но преследвачът й я открива и след осем намушквания с нож и изнасилване тя умира. Виковете й са чути от 38 души, живеещи в околните сгради, които са запалили лампите си и са надникнали през прозорците си, без обаче никой да й се притече на помощ или да телефонира в полицията. Дали това е апатия, бездушия, отчужденост или ...? Обществеността била скандализирана от този случай на осъствие на отзивчивост у свидетелите на престъплението срещу Кити. Друг случай, с не толкова фатален край също разбунва духовете на обществеността и най-вече на социалните психолози. Елинор Брадли се спъва, пада и си счупва крака, докато пазарува по Пето Авеню в NY. Тя остава да лежи зашеметена на земята 40 минути, докато буквално стотици хора минават покрай нея, поспират, поглеждат я глупаво и отминават. Защото тези свидетели не се притичват на помощ? Защо и в двата случая хората не се намесват? В последствие, поредица от експерименти на двама американски социални психолози Джордж Дарли и Биб Латане се опитват да хвърлят светлина върху процесите, които се случват във връзка с помагащото поведение при наличие на много свидетели. Тяхната основна хипотеза е, че самият брой на свидетелите на тези трагедии е намалил вероятността, някой да помогне – това означава, че колкото повече хора са видели нещастието, толкова по-малко жертвата е могла да разчита на помощ. Тази тяхна хипотеза се потвърждава чрез неколко експерименти:

1. Експ.  „Дамата, която изпада в беда” – Експериментаторът, която е млада жена, помолва студенти да попълнят въпросник. След това се оттегля в съседната стая и казва, че ще се върне, когато изследваните попълнят въпросниците. Няколко минути по-късно се разиграва „нещастният случай”. Студентите чуват, как младата жена се качва на стол, след това чуват силен вик и трясък от счупването на стола и падането на жената. После се чуват нейните стенания, плач и стадалчески глас, който казва, че кракът е счупен и болката е ужасна. (В действителност всичко това е записано на магнетофонна лента). Виковете продължават около 1 минута и затихват след това. Това, което е интересувало експериментаторите, е дали изследваните лица ще се притекат на помощ на жената експериметатор. Независимата променлива (която се манипулира от изследователя) в експеримента е дали изследваните лица са сами в стаята или не (т.е индивидуално и в група от двама). Резултатите показват, че от тези, които са били сами, 70% се спускат да помогнат; от тези, които са или по двама само 20% се притичват на помощ. Следователно ясно е, че присъствието на друг наблюдател на „инцидента” потиска помагащото действие.

2. Експеримент: „Епилептичен припадък”. Изследваните лица се поставят в отделни стаи, но могат да разговарят помежду си чрез микрофон и слушалки. Изследваните лица могат да се чуват, но не и да се виждат. На следващия етап от процедурата експериментаторите пускат запис, който симулира началото на епилептичен припадък у един от участниците в експеримента. В едно от експерименталните условия всеки участник е убеден, че единствено неговият микрофон е включен по време на  припадъка (т.е. че той е единственият свидетел на инцидента), а в другото експериментално условие, всеки смята, че освен неговия микрофон е включен и микрофонът на още един или повече участници (т.е. има повече свидетели на инцидента). Резултатите показват следната тенденция: Когато изследваното лице мисли, че то единствено чува какво става, вероятността да напусне стаята и да се притече на помощ е по-голяма, отколкото когато счита, че другите участници също чуват.

От тези и други експерименти става ясно, че груповата ситуация (наличието на повече свидетели на някакв инцидет, който изисква подпомагане на друг) възпрепятства помагащото поведение.

Възможните обяснения на социалните психолози на тези интерсни (и песимистични за човешката природа) резултати са няколко:

1. Първото обяснение е свързано с т.нар. феномен на дифузия на отговорността. При много наблюдатели чувството на отговорност се размива, разсейва. Този ефект е правопропорционален на броя на свидетелите. В случая с Кити Дженовийз, всеки от хората е смятал, че освен него и други чуват виковете на Кити. Всеки вероятно е чувствал, че отговорността не е единствено негова – други хора също наблюдавали. Съответно всеки от тези свидетели може да си е мислил, че някой друг вече се е обадил в полицията или че някой друг трябва да направи това. Този, феномен се доказва и в опита с мнимия епилептичен припадък.

2. Второто обяснение, което дават социалните психолози на случващото във връзка с просоциалното поведение при наличие на свидетели е свързано с друг феномен, който някои автори наричат плуралистична неосведоменост. Хората не могат да припишат с увереност атрибуции на ситуацията (тя им се струва неясна, двусмислена) и изчакват за информация от поведението на другите. Всеки от свидетелите (например в експеримента с „нараняването на дамата”, случаят счупения крак на Елинор) забавя реакцията си, опитвайки да направи преценка въз основа на реакцията на другите. Получава се общо бездействие, защото един на друг те стават пример за пасивно поведение. Процесът на социално сравнение, води до погрешният извод, че останалите интерпретират ситуацията като безопасна или не чак толкова опасна.

3. Във връзка с плуралистичната неосведоменост, социалните психолози изтъкват и факторът „страх от оценката на другите” като бариера пред помагащото поведение при наличието на свидетели. Да речем, че в случая с Елинор, някои идва на мястото на инцидента 10 минути по-късно и вижда, че жената лежи на земята и очевидно не се чувства добре. Освен това обаче той вижда и друго – десетки хора, които минават покрай нея, поглеждат я и отминават. Не е изключено той да си помисли, че нищо сериозно не се е случило, че жената е пияна или може би симулира; може би цялата ситуация е инсценирана и ако се намеси публично ще се изложи, ще се превърне в глупак пред другите, когото вероятно ще покажат в тв предаването „Скрита камера”.

Има и други екасперименти, които показват, че хората, дори в група проявяват алтруистично и адекватно поведение.

Е. Арънсън докладва за един експеримент (на Пилиейвин) във вагон на ню йоркското метро. Подствено лице на експериментатора се олюлява и пада на пода в присъствието на няколко души от вагона. Жертвата остава на пода с втренчен поглед в тавана. Тази ситуация е повторена 103 пъти при различни условия. Резулататите са впечатляващи, а именно че голям брой от хората са се притичали да помогнат на „припадналия”. Това се проявило с особена сила, когато „жертвата” действително изглеждала зле – в 95 % от случаите някой веднага предлагал помощ. Дори когато жертвата е носела бутилка и е воняла на алкохол, тя получава незабавна помощ в 50% от опитите.

Изследователите отдават тези засилени прояви на алтруизъм и помагащо поведение на два важни фактора, които усилват алтруистичната реакция:

1) чувството на хората за обща съдба (особено когато обитават общо ограничено пространство като вагон във влак или метро) или когато споделят общи интерси (планиски лагер). Налице е групова кохезия.

2) Непосредтсвения контакт с жертвата (лице в лице) в ситуация, от която няма бърз изход.