Joomla Software solutions Template

Payday loan

Когато един научен проблем попадне в рамките на философската проблематика,той трябва по специалиален начин да бъде „измъкнат” от там,а пътят му дотехнологизирането значително се удължава и усложнява.Затова по-разумно е рефлексията в науката да бъде разглеждана като частно-научна и специфична тематика,различна от философската и всяка друга методология.

Рефлексията не може да бъде стабилна основа за конкретни и технологични решения и разработки.

Феноменологичните особености и процедурите на рефлексията в науката следва да се извличат и обосновават теоретико-дедуктивно от различните типове рефлексия.

Защото отделния тип рефлексия е автентична рефлексия-има си реални аналози в живата практика,докато рефлексията изобщо е само теоретичен конструкт,който няма непосредствен,емпиричен еквивалент в живота.

От интелектуалния тип рефлексия : търсенето и разкриването на основанията на дадена научна теория и школа,откриването на нейните предшественици и идейни вдъхновители,”спускането в корените й”-те могат да са в рамките на същата наука,но много често се открояват в по-ранни или съвременни философски теории и школи  или във философския,методологически или частнонаучен манталитет на епохата.

От личностния тип рефлексия : отчитането на ролята на личността на учения-създател на дадена теория,за да се разбере дълбокия замисъл и същността на тази теория.

От рефлексията като диалог може да се възприеме отказът от краен и самоцелен критицизъм в диалозите между автори,теории и школи.Под влияние на манталитета на К.Попъровата критично-рационална дискусия,която предвижда главно фалсификация на идеи-хипотези,понякога научните дискусии заприличват на своебразно бойно поле,където участниците в спора,за да докажат своята теза,като правило се стремят към отхвърляне на противната.А така могат да останат незабелязани и неоценени справедливо редица частни идеи на опонента,които имат самостоятелна стойност или/и имат качествата да се интегрират сполучливо в друга концепция.

От праксиологическата рефлексия може да се възприеме и адаптира рефлексивния прийом,при който собствената идентичност на една теория да се търси по посока на нейното приложение и практическа реализация.А също- търсенето на резервите за нейното по-нататъшно развитие в разкриването и реализирането на възможностите й за непосредственото й технологизиране или опосредственото й обвързване с практиката.

Компаративният рефлексивен анализ е алтернатива на подобна неразумна и неконструктивна стратегия.При него се търсят преди всичко приликите,сходството,допирните точки между различните психологически теорий,школи и автори. Това сходство може да се потърси в евентуалните им общи теоретични корени ,предшественици и вдъхновители,в приликите на замислите им и проектите им,в близостта на приложения им потенциал.Чрез компаративния анализ да се търсят и използват всички възможности за създаване на приложни,технологичнипродукти,обединяващи най-ценното

и перспиктивното в различните теории и школи.

Ще изброим следните принципи от компаративната психология,които са извлечени и синтезирани от конкретно психилогическо изследване  на личностите и теориите на двама велики психолози – Жан Пиаже и Лев Виготски.

ПЪРВИ ПРИНЦИП : Компаративното рефлексивно психологическо изследване трябва да служи за целите на интеграцията на психологеческата наука , да допринася за консолидацията на психологическите теории и за съгласуването и взаимното допълване на най-ценните психологически знания.За целта целенасочено се търсят  приликите,допирните точки и сходните идеи между различните автори,техните теории ии школи.Това допринася за повишаване на авторитета и утвърждаване позициите на психологията чрез успешно прилагане на консолидираните знания в практиката.

Чрез този принцип се реализират същността,основните положения и възможностите на типа рефлексия като диалог.

ВТОРИ ПРИНЦИП : Автентичността на една научна школа може да бъде разкрита и представена точно и пълно , ако тя бъде анализирана не само  „ в ширина”,но и „в дълбочина” т.е. ако бъдат анализирани нейните „корени”-предшествениците,нейните учители,логиката на нейния генезис.В този принцип са реализирани възможностите най-вече на интелектуалния тип рефлексия.

ТРЕТИ ПРИНЦИП : При съпоставителния анализ на разгърнатите и/или завършени положения на резлични психологически теории и школи е редно съвпадащите теоретични идеи да се приемат и обявяват за такива ,дори когато тези идеи са описани и интерпретирани на различни научни езици.При съпоставката не следва да се предоверяваме на мненията на самите автори и на техните последователи- поради вече споменатата по горе причина.В този принцип се проявяват основните положения на личностната и рефлексията като диалог.

ЧЕТВЪРТИЯТ ПРИНЦИП е обединяващ и водещ : компаративното рефлексивно психологическо изследване не е самоцелно установяване на прилики и различия;

то е насочено от социалнозначимата задача за практическо приложение на знанията,съдържащи се в съпоставяните психологически теории и школи.Компаративното рефлексивно сближаване на идеите от различни теории е път за създаване на по-качествени и ефикасни практически технологии,отколкото това позволяват идеите,съдържащи се във всяка от съпоставяните теории и школи поотделно.

В този водещ принцип се реализира същността и основните положения преди всичко на праксиологическия тип рефлексия,като се интегрират и други типове.

Компаративното рефлексивно изследване цели и съдейства една теория да се преосмисли в приложен план по модела на някоя друга,чийто приложен потенциал е по-ясно експлициран; или пък по-скромните приложни възможности на едната да се съчетаят и допълнят с по-добрите приложни възможности на другата.Така компаративната психология става областта на осъзнат отказ от „състезания” на идеи и теории-тя е област на сътрудничество на идеи теории: на съпоставяне,съгласуване и субординация на идеите с оглед прилагането им в широкота практика.

ПЕТИ ПРИНЦИП : Компаративният  рефлексивен психологически анализ няма за цел да поставя оценки,да преценява кой и прав и кой не,няма задаче да подрежда учените и техните теории,главната му цел е да допълва,интегрира и синхронизира идеи в дадена област,принадлежащи на различни автори и теории,а не да подменя една идея с друга.

Реализацията на този принцип предвижда и изисква прилагането интегрално на всички типове рефлексия : интелектуална,личностна,диалогова и праксиологическа.

2.Личностната рефлексия

Основополагащите идеи за разграничаване на личностния тип рефлексия се съдържа в концепциите на редица влиятелни автори : Й.Фихте,Г.Хегел,П.Тейар дьо Шарден,К.Ясперс,С.Л.Рубинщайн,В.И.Слободчиков,И.Н.Семьонов и С.Ю.Степанов.

С.Л.Рубинщайн дава едно от най-ярките и съдържателни разбирания за рефлексията от личностен тип : „Съществуват два основни начина за съществуването на човека.. Първият-това е живат,неизлизащизвън пределите на непосредствените връзки,в които човекът живее.Тук човекът е цял потопен в живота,не може да заеме мислено позиция извън него за рефлексия над него..Вторият начин на съществуване е свързан с появата на рефлексия.. той извежда човека мислено извън неговите граници /на живота – В.В./.

Човекът някак си заема позиция над него..С появата на рефлексията е свързано философското осмисляне на живота.” /Рубинщайн ,1976г.,с.347-348/.

По-нататъшен синтез на всички идеи за рефлексията като личностна прави  В.И.Слободчиков.Той подчертава,че рефлексията  съществува в различни модуси и се изучава в три контекста:

1/при изучаване на теоретичното мислене,с което е свързано най-разпространеното разбиране на рефлексията като насоченост на мисленето върху самото себе си;

2/при анализа на процесите на комуникация и кооперация,за разбиране на основанията на съвместните действия и взаймоотношения между хората;

3/при изучаване на процесите на самосъзнанието на личността,на самоопределението на субекта и изработването на представи за себе си и на начини на разграничаване на „Аз” и „не-Аз”/Слободчиков,Исаев,1995,с.199-200/.

Личностната рефлексия може да се операционализира глобално като се отнесе към самоорганизацията на Аз-а,когато той пристъпва към целенасочено и осъзнато самопознание.Посредникът,който свързва „Аз-а” с външния свят и който му позволява да се съотнесе си „съизмери” с него и чрез него ,е собствената дейност на субекта.Ето защо основно и ключово както за разбирането,така и за целенасоченото формиране на личностната рефлексия е явлението дейност.

Така в теоретичен план разграничаването на „Аз-а” /познаващ субект/ и „не-Аз”

/всеки външен обект и целия външен свят/ става модел и за особенота рефлексивно осъзнаване на „Аз-а” едновременно и като субект и като обект на собственото си самопознание.

Възниква въпросът : Какво мотивира хората да осмислят своите действия рефлексивно?

Обяснението на мотивацията за личностна рефлексия вероятно се намира извън нейните собствени рамки и механизми;всеизвестният интерес на човека към самия себе си не е достатъчно обяснение.Триме големи мислители-хуманитаристи по удивително сходен начин обясняват смисъла на всяка човешка активност и - косвено – най-дълбоката същност на човека.Фройд твърди,че всичко,което човекът прави,се дължи на две подбуди: сексуалното влечение и желанието за величие.Дж.Дюи счита,че най-дълбокият подбудител в човешката природа е желанието на човека да бъде важна личност.Почти същото,по малко по-различен начин изразява У.Джеймс :

Най-дълбокият подбудител в човешката природа е ненаситната жажда да бъдем оценени.Тези съвпадащи мнения дават пълно основание да се твърди,че лечностната рефлексия не е мотивирана непосредствено от познавателен мотив,а от мотива за самоутвърждаване.

Представена е поредица от операционални еквиваленти на теоретичните възгледи за личностна рефлексия :

1.Разграничаване на „Аз” и „не-Аз”,то самото може да се операционализира поне по два начина :

а)идентифициране на „Аз-а” със себе си като субект ,осъзнаване на възможността „Аз-ът” да се самонасочи към себе си като към обект и набелязване на обща стратегия за самопознание;

б)осъзнаване на себе си като обект на самопознание и на тази основа- диференциране  на различните страни и аспекти  на този обект,ставащи конкретен предмет на познавателен интерес.

2.Способност да се гледа на себе си като на някой друг- от познавателна и емоционална дистанция,обективно,с разумна доза критичност.

3.Умение да се разчита и разбира инструментално чуждата оценка за себе си,да се използва тя като средство и мярка за самоизмерване и самооценка.

4.Нагласа и умения човек да се самоизмерва и самопознава инструментално и социокултурно- с помощта на собствените действия и дейности и в техните рамки.

5.Способност да се коригира  самооценката емоционално-безболезнено и конкретно на основата на горните механизми-инструменти.

6.Умение да се трансформира феноменологията на постъпките в абстракцията на качествата.

7.По-зрелите в интелектуално и социално отношение лица придобиват и реализират умения да се самопознават като целенасочено се самоизучават чрез специализирания инструментариум на науката – психологически  личностни тестове и други методики и като анализират данните според техните скали – критерии и теории.

Съществуват поредица от методи и методики за изследване на личностната рефлексия:

Методика на М.Кун и Т.Макпартлънд,Проективни тестове с рефлексивен завършек,Метод на свободните съчинения.

2.1.Формиране на личностната рефлексия

Генетически изходно ядро,около което се центрира и може да се осмисли изграждането на рефлексивно личностно самопознание,е собственото действие.Анализът на собствените действия се оказва инструмент и за анализа на собствените черти и качества;субектът се учи да вижда и осъзнава зад постъпките си своите качества и черти.Така се учи да прониква зад видимия слой на постъпките в невидимия „слой” на качествата и стойностите на личността си.

Дейностното опосредстване на самооценките ги прави не само по-точни,но и афективно-дистанцирани,обективни,т.е.рефлексивни.

3.Рефлексията като диалог

Основополагащи идеи за разграничаването на рефлексията като диалог като отделен тип и разкриването на нейната същност се съдържа в концепциите на Е.Хусерл,Ю.Хабермас,Ж.Пиаже,В.С.Библер,В.А.Льофевр,Г.П.Щедровицки и др.

Основополагаща е концепцията на В.С.Библер,че диалогичният стил на общуванеи мислене е продукт на развитието на културата,той се ражда в диалозите вътре във формите на културата и в диалозите между културите.

Рефлексията като диалог твърде отблизо кореспондира с известната концепция за социалния интелект,поради което последната може да бъде отнесена към поредицата от основополагащи идеи.За пръв път я изказва Ед.Торндайк,който приема социалния интелект кота обща способност на човека да разбира другите хора и да постъпва мърдо в отношенията си с тях.Концепцията е обогатена и уточнена от схващанията на П.Върнън,че социалният интелект е способността лесно да се сближаваш с другите,умението да им влизаш в положението,да се поставяш на мястото на другия,на Дж.Уедек,че това е способност критично и правилно да се оценяват чувствата,настроенията и мотивацията на другите хора.

Но социалният интелект е „застиналият” потенциал на човека да съжителства и взаимодейства успешно с другите хора.А „живото”,активно битие на този потенциал е рефлексията в диалога с тях и рефлексията като диалог,в която и чрез която потенциалът на социалния интелект се активизира и реализира.

В съотвествие в теоретико-методологичната схема,по която се представят отделните типове рефлексия,ще се разгледат феноменологичните прояви на рефлексията като диалог,заедно с техните операционални еквиваленти.

Най-популярната феноменологична проява на този тип рефлексия се проявява като рефлексивното разсъждение „аз мисля,че той мисли,че аз мисля”.

Анализът на теоретичните възгледи и на феноменологичните прояви на рефлексията като диалог ни довежда до следните операционални еквиваленти на този тип рефлексия:

1.Способност да се осъзнава „другостта на другия” , „различността” на неговата позиция и да не се смесва тази друга позиция със собствената.

2.Умение да се води диалог без да се превръща или осъзнава различието в конфликт.

3.Умение да се застава на позицията на другия,за да се разбира гледната му точка и същността на неговата позиция.

4.Способност да се приема тази позиция,да се осъзнав не като враждебна,а само като „друга”; не като препядствие за преодоляване,а като цел за приближаване и за сближаване.

5.Технологични умения да се води диалог с другия и паралелно да се води диалог със самия себе си - със собствените минали позиции,със собствените актуални възгледи,тенденции и мотиви.

6.Възникващи на тази основа умения да се мисли/сам за себе си/ диалогично – чрез формулиране и задаване на конкретни въпроси на самия себе си и търсене на конкретен отговор на тези въпроси.

7.Умения да се обективизират собствените идеи,позиции и тяхното движение,промяна и развитие.

8.Умение-чрез диалога с другия и рефлексивната идентификация с тях- да се погледне на собствената си позиция и на себе си като че ли отстрани,за да се разбере тази позиция обективно и да се оцени безпристрастно.

9.Външният диалог става модел –образец,върху чиято основа се формулират умения за водене на вътрешния диалог.Но тъй като параметрите на външния диалог могат да се регулират,дори да се управляват,по този начин може да се формират умения за вътрешен диалог с предварително планирани качества.

Методите и методиките  за изследване на рефлексията като диалог са по-слабо разработени в сравнение с изследователския инструментариум на други типове.Само за два от тях има данни,че са прилагани в изследователската практика,но и тяхната ефективност тепърва трябва да се проверява и потвърждава.А другите могат да се прилагат само след модифициране,допълване и адаптиране.

3.1.Формиране на рефлексията като диалог

Ядрото на диалоговата рефлексия,което позволява тя да се осмисли и,още по-важно,да се формира целенасочено,е заставането на гледната точка на другия,разбирането и осмислянето на неговата позиция.Нагласата,способността и умението да се застава на чуждата гледна точка е ключ към разбирането на цяла редица сложни и важни поведенчески прояви:просоциалното,алтруистичното поведение,взаимодействието и сътрудничеството и всички форми на общуване.

Създадена е по-конкретна и по-ограничена цел- да подпомага поддържането на обратна връзка с говорещия събеседник и контролирането на точността на възприеманата негова реч,тази концепция,методика и технология съдържа много по-мащабен формиращ потенциал.Тя може да бъде технология за формиране и интериоризиране на рефлексията като диалог.

Авторът й замисля като стратегия за „активно слушане” в противовес на системата от прийоми за нерефлексивно слушане;състоящо се в умението внимателно,заинтересовано,почти мълчаливо да изслушаме събеседника,създавайки му най-добри условия да се изкаже и по този начин оказвайки му ценна психологическа подкрепа.Докато рефлексивното слушане е ориентирано към създаване и поддържане на увереността,че всеки от партньорите добре разбира другия,че диалогът между позициите протича успешно,защото всеки от събеседниците активно и равностойно участва в диалога,като се стреми да улесни другия в точното изясняване на неговата позиция,в разкриването на неговите намерения и подтекста на неговите изказвания.Прийомите на рефлексивното слушане,които могат да станат и по-унивирсални средства за овладяване и водене на рефлексивен диалог са : 1)изясняване, 2)перифразиране, 3)отразяване на чувствата и  4)рузюмиране,като те се предлагат и в комбинации /Атватер,1984,с.45/.

Истинската същност на рефлексивния диалог е в разбирането на позицията и изразяващите я мисли на събеседника с негово съдействие.Истински рефлексивен е диалогът,когато патрньорите си помагат да се разберета взаимно по-добре и по този начин всеки да разбере и себе си по-добре / а това е същностният инвариант на всички типове и модуси на рефлексията /.

1.Праксиологическата рефлексия

Една особено ценна основополагаща идея за разграничаването на праксиологеческата рефлексия се съдържа в знаменитата концепция на Г.Хегел за „отчуждаването” на идеите и тяхното опредметяване в реалното битие на човечеството и на отделния човек.

„.. рефлексията е движение на мисълта,излизащо извън пределите на изолираната определеност/на мисленето – В.В./ и привеждащо я в отношение и връзка с другите определености” / на практическото битие –В.В./ / Гегель,1974/.

Така разширена и уточнено,Хегеловото разбиране за рефлексията се отнася вече до праксиологическата рефлексия,това е вече праксиологическа рефлексия.

И наистина,ако в и чрез интелектуалната рефлексия се осэзнават логическите,теоретическите,процедурните и практически основания на нашите действия/ и мисловни,и други/;

- ако- според основните положения на модерната гносеология-мисленето,мисловните дейности са продукт,концентриран извлек,”екстракт” от предметно-практическата дейност /Дж.Дюи,П.Жане,Ж.Пиаже,Л.Виготски,Е.Илиенков,П.Галперин,В.Давидов и мн.др./ и процесът на това екстрахиране може да се проследи и осъзнае рефлексивно,

- то тогава няма никаква теоретична или друга причина да не може да се подложи на рефлексивно проследяване,осъзнаване и контролиране/а на тази основа-зеленасочено усъвършенстване/ и „връщането” на мисълта в реалността и в практиката,както и процеса на „проектирането” и реализирането на личността в нейните творения.Такава рефлексия ще бъде праксиологическа.

След като в интелектуалната рефлексия се осъзнават основанията та знанията,начините и способите за тяхното получаване и се установява генетическата връзка между дейности знания,то праксиологическата рефлексия „затваря кръга”,като отвежда знанията в практическата дейност,съответно инструментирани и технологизирани.И такова праксиологическо рефлексиране/осъзнаване/ е възможно и много полезно още в процеса на създаване или усвояване на знанията.

В.Василев,заимствайки мисъл от Дж.Дюи,представляваща полезна операциолизация на идеите за праксиологическата рефлексия : когато се подредят мислите по специален,прагматично-целесъобразен начин,това улеснява прагматичното осъзнаване/осмисляне/ на знанията,улеснява тяхното приложение; т.е. целесъобразното,релевантно на задачата организиране може да превърне мисленето в праксиологическа рефлексия.

„Рефлексията е истинска,единствено ако осъзнава себе си като рефлексия-върху-нерефлексивния – опит и впоследствие като промяна в структурата на нашето битие”/М.Мерло-Понти/. За да стане по-пълно точен еквивалент на нашето разбиране,изразът на Мерло-Понти се нуждае от пестеливо разширяване,допълване и уточняване : праксиологическата рефлексия е основа и механизъм за изработването на поведенчески програми за регулипане и промяна в структурата на нашето битие/В.В./.

От основополагащите идеи на К.Ясперс без особено затруднение може да се извлече или синтезира феноменологични и операционални еквиваленти на праксиологическата рефлексия-тя се проявява в осъзнато и целенасочено създаване/изработване/ и/или подбиране на саморегулативни програми,схеми и средства/инструменти/.

Когато се активизират няколко типове рефлексия/личностна,интелектуална,диалогова/,това позволява на субекта да проследява,осъзнава и контролира по-успешно своето поведение и неговите отделни детайли.

Това пък,от своя страна,сериозно допринася за по-успешната само регулация на поведението на субекта и оттом-за ефективното мобилизиране и реализиране на възможностите му.Иначе казано,малко тенденциозното интерпретиране на експерименталните данни,получени от И.Н.Семьонов и съавторите му ни води към заключението,че качествената праксиологическа рефлексия интегрира в себе си останалите типове рефлексия.

Възможности за опероционализация на праксиологическата рефлексия се съдържат имплицитно в основополагащите теоретични идеи и трябва само дедуктивно да се извлекат и експлицират.

1.Праксиологическата рефлексия съществува в най-разнооббразните форми на целенасоченото „отчуждаване” на мислите на субекта : и като творение  и като описание и анализ на субективните действия,довели до този резултат-творение/по идеите на Хегел/.

2. Праксиологическата рефлексия се характеризира с максимално висока степен на опосредстване на умствените действия чрез целенасочено прилагане на подходящи инструментални средства,напр.схеми,действащи модели и макети.

3.Всяко теоретично знание трябва да се осмисля не само в абстрактен познавателен план /какво? и защо?/,но и в приложно-практически план /за какво?/.

4.Ако познавателните задачи и изобщо мисленето се организират предварително съобразно структурата на практическите задачи,то това мислене се формира кота праксиологическа рефлексия.

5. Праксиологическата рефлексия се проявява като целенасочена саморегулация-чрез изработване и прилагане на програми и средства за самоконтрол, за насочване и управляване на поведението/по идеите на К.Ясперс и Л.Виготски/.

6.В обучението праксиологическата рефлексия се проявява като важен компонент на учебната дейност,при която усвояването на знанията възпроизвежда модела или на тяхното откриване,или на тяхното практическо приложение/по идеи на Дюи,В.Давидов,Й.Димова,Т.Коларова-Кънчева/.

7.Когато субектът отчита индивидуално-личностните особености на деловия си партньор,преценява точно най-вероятните му реакции и съобразно това подбира най-подходящите действия,средства,позиции и въздействия за своя и общия успех в съвместната им дейност,тогава диалоговата рефлексия пререства и в праксиологическа/ по идеите на Ю.Хабермас,Г.Щедровицки,Вл.Льофевр/.

8.В праксиологическа прераства рефлексията,когато се съчетаят няколко разнотипови рефлексивни процедури в рамките на един познавателно-практически акт в името на по-успешното постигане на субективно важна и сложна практическа цел /В.Василев/.

9. Праксиологическата рефлексия се проявява като умение и процедура в две/логически и смислови/ посоки.От една страна :субектът да търси и намира приложение,поприще и реализация на своите опознати способности и знания,да замисля и създава личностно-своебразна технология,за да го реализира /В.Василев/.Включително: да се създава и решава житейски задачи,релевантни на неговите собствени знания,умения и индивидуални особености.

Еквивалент и продукт : липсващата на много хора частна инициатива.

10.От друга страна : когато се изправи пред определена професионална или а задача ,субектът да умее да мобилизира,организира и/или реорганизира своите знания,умения и способности,за да я реши т.е. да мобилизира,организира и реализира своя личен потенциал съобразно особеностите и изискванията  на задачата / Р.Стърнбърг/.

11.В най-чист и завършен вид праксиологическата рефлексия се проявява и

реализира ,когато субектът успее да преобразува своите знания в успешни технолигични програми и процедури,които не само точно отговарят на изискванията на задачата,но и оптимално реализират неговия индивидуален потенциал.В тези случаи праксиологическата рефлексия се окозва еквивалентът на индивидуалното творчество и на индивидуалния стил в професионалната дейност /В.Василев/.

Методите за изследване /диагностиране/и формиране на праксиологическата рефлексия са най-слабо разработени.

2.Формирането на праксиологическата рефлексия

Най-качествени прояви на праксиологическа рефлексия се наблюдават ,когато в рефлексивния акт се съчетаят всички останали типове рефлексия и той е осмислен и мотивиран от постигането на ясно осъзната практическа цел.А осъзнаването на целия комплекс от условия,в които тази цел ще се преследва , я превръща в задача.Рефлексивна практическа задача.

Формирането на праксиологическа рефлексия се оказва формиране,трениране и усъвършенстване, което се осъществява в специално организирани занятия,упражнения моща на специални методики и технологии.

Генетически изходното ядро,около което се обединяват,осмислят и от които произлизат тези методики и формиращи технологии,е наборът от понятия: учебна задача,учебно-практическа задача и практическа задача / и релевантните им явления от училищната и социалната практика/.

3.Професионалната рефлексия.Функционално-рефлексивен

анализ на учителската професия

Понятието професионална рефлексия е вече използвано работно понятие,което обикновено се използва с интуитивно подразбиращо се съдържание,примерно: съществува професионална дейност,при изпълнението на която много добри специалисти прибягват към рефлексивни актове,прийоми и процедури,за да изпълнят по-успешна работата си.Конкретното съдържание на тези процедури обаче остава неясно и неописано.Там,където се пресекат и  частично съвпадат обемите на понятията „професионална дейност” и „рефлексивна процедура”,се появява и разграничава феномена”професионална рефлексия”-с достатъчно ясно очертам обем,но и с твърде ограничено съдържание :”рефлексия,проявяваща се при осъществяването на професионална дейност”.

Това,очевидно,не може да бъде прието дори и за изходно работно определение : то не очертава област,а само маркира посока на търсене.

Затова В.Василев се опитва да извлече някакво разбиране за професионалната рефлексия от изследванията ,в които това понятие присъства –като експлицирано / по-ядко/ или като имплицитно-подразбиращо се /по-често/.В тях могат да се откроят  и разграничат два пласта и плана на явлението,и съответно,на съдържанието на понятието.

Първият е разбирането,че професионалната рефлексия е налице,когато даден професионалист използва специфични рефлексивни процедури и прийоми при осъществяването на професионалната си дейност.Някои от тези рефлексивни прийоми се отнасят към по-универсални,общотрудови действия-например планиране на собствената работа,анализ на нейните резултати,рефлексивен самоконтрол върху взаймоотношенията с партньорите и др.Но повечето от тази група  рефлексивни процедури са тясно обвързани с характера на професията.

Вторият „пласт” и план на професионалната рефлексия представлява професионално осмисленото самопознание: нагласата и умението на професионалиста да  открива у себе си професионално значими качества,като ги разграничава ясно от професионално неутралните личностни черти,да ги оценява обективно и трезво и на тази основа- да ги развива и да се усъвършенства като професионалист.Иначе казано- професионалната рефлексия е професионалното самопознание,което е косвен,но много важен регулатор на професионалното поведение.

Когато рефлексивният процес е насочен към собствената професионална дейност и в частност към нейните технологични процедури,към преценка и подбор на добре овладените професионални умения,съотнесени с характера на професионалната задача,тогава несъмнено рефлексията е професионална.

Още през 1961г. Руската психоложка Н.В.Кузмина предлага конструктива

теоретична идея,разграничавайки в структурата на педагогическите способности един особено интересин компонент- рефлексивно-перцептивните способности.

Те се проявяват в специфичната чувствителност на учителя към собствената му личност и към личността на учениците,от тях зависи ефективността на самопознанието на учителя и опознаването на учениците – възникването в техните възрастово и индивидуално-психилогически особености ,опознаването на техните интелектуални възможности и учебна мотивация,оперативното диагностициране на техните актуални психични състояния.

Рефлексивните умения не възникват спонтанно,от само себе си,те не са автоматично следствие от натрупания професионален опит- доре в една толкова рефлексивна професия като учителската.За формирането на рефлексивните умения на учителя трябва да са работи целенасочено и специално,защото те ,от една страна,сами  компонент от професионалната му компетентност,а от друга страна са необходим механизъм за пълноценното реализиране на всички останали професионални функции и качества.

Не е нужно да се доказва,че във всички аспекти ,посоки и сфери  на осъществяване на комуникативната функция на учителската професия рефлексията- в някои от основните й модуси – типове – играе важна,дори решаваща роля.Открояват се три типа рефлексия,неотделимо присъстващи в комуникативната функция- рефлексията като диалог,личностната и праксиологическата рефлексия.Отсъствието на някоя от тези  необходими и ценни рефлексивни съставки може да направи общуването между учители и ученици некачествено и непълноценно.

Конструктивната функция изразява най-съзидателните страни на труда на учителя –предвиждането,прогнозирането,проектирането и програмирането.

Организаторската функция се проявява в систематизирането и подреждането на разнообразните задачи на учителя и дейностите и действията по тяхното решаване,в определянето на насоките и акцентите в работата във всеки момент.

Гностичната /познавателна/ функция е сложна и многообразна.Подчертава се с основание,че познавателната дейност на учителя стои най-често във фокуса и в центъра на осмислянето на неговата професия.

Може да се обобщи ,че учителската професия е една от „най-рефлексивните” /за успешното й упражняване качествената рефлексия на учителя има решаващо значение/,ако не и най-рефлексивната.Между основните функции,описващи съдържателно професията и основните типове рефлексия съществува взаимна зависимост и взаимно проникване.

4.Рефлексивният подход в обучението

Основният патос на целия поток от разнообразни идеи,възникнали и развити  в рамките на рефлексивната проблематика съсредоточаваме в концепцията  за рефлексивния подход в обучението.Този патос се съдържа в следното: теорията за рефлексията разкрива най-ценното за човешкото мислене и самопознание,за човека като активен субект на познанието на света и на самия себе си,на активното взаймодействие с другите хора и с околния свят в процеса на неговото целенасочено преобразуване и на собственото си целенасочено самоусъвършенстване.

Рефлексивният подход в обучението е много типичен пример за междинна теория със среден обхват,чрез  която общите теоретични положение не само се конкретизират и подготвят за „излаз” в практиката,но и по този начин те придобиват форма и вид,позволяващи да бъдат верифицирани.Рефлексивният подход като теория със среден обхват се отнася към „защитния пояс” на основната теория за рефлексията,казано но езика на методологическата концепция на Имре Лакатош.Съобразно неговата схема към „ твърдото ядро „ на изследователската програма на рефлексивната теория,следва да се отнесе концепцията за същността на рефлексията,разглеждана като поредица от сменящи се и взаимно допълващи се теоретични и приложни идеи,както и концепцията за типовете рефлексия.

Първоначално концепцията за рефлексивен подход в учебния процес на П.Николов е ориентирано към подготовката на студентите,което обяснява нейнияпо-висок прицел по отношение на личната отговорност и самостоятелност  на самообучаващите се субекти.Но нейните основополагащи постановки и в теоретичен,и в практически план  напълно съотвестват на потребностите и сериозните проблеми на всички степени на нашата образователна система,което прави рефлексивния подход ефективен теоретико-приложен инструментариум за нейното усъвършенстване.

Ако обучаващия се субект активно осмисля и формулира собствените си цели,той ще е способен на всяка стъпка от учебния проце с рефлективно да планира,регулира и контролира своята учебна дейност,да осмисля най-адекватните средства за нейното осъществяване,с което обучението се превръща в истински процес на самообучение,на саморазвитие на личността/Николов,1987/.

Основни характеристики и принципни положения на рефлексивния подход в обучението:

-          диалогичен модел и стил на обучението;

-          максимално съобразяване с познавателните възможности и с интересите  на учениците и стремеж към развитие на тези възможности и интереси чрез обучението;

-          съотнасяне и свързване на усвояваните знания с модела и логиката на

-          познаватерните действия и стремеж към осъзнаването и целенасоченото формиране на тези действия като основна задача на обучението;

-          ясна практическа насоченост и осмисленостна знанията и обучението като цяло;

-          създаване от всеки учител на собствен професионален стил,в който са съчетани хармонично най-силните му индивидуални черти с основните функции и задачи на професията.

Рефлексивният подход , осмислян като стимулатор на собствения потенциал за самоусъвършенстване на образователната система,може да помогне инирционните сили в нея да се преодолеят без видим външен натиск и кризисни реакции,без уязвяване на самолюбието и самооценката на работещите в нея; защото тъкмо последното обикновенопоражда негетивните позициии реакции у хората при всеки опит „отвън” да се внесе по-радикална промяна.

5.Рефлексията като технология в обучението

Рефлексивната технология е технология,съдържаща рефлексивни процедури при нейното прилагане; технология с необходимата „доза” рефлексия върху самото нейно осъществяване; рефлексивната технология съдържа максимума рефлексия,който може да се включи в нея и това й придава специфика в сравнението с другите технологии.

Ето някои начини за технологизиране на абстрактно-теоретични идеи

/в областта на хуманитарните дейности//Василев,2004б/ :

-          Класифициране;

-          Конкретизиране – създаване на работещ модел,съдържащ и възпроизвеждащ най-съществените признаци,отношения и функции на обекта;

-          Схематизиране;

-          Операционолизиране : възлов и решаващ момент в процеса на създаване на технологии;

-          Инструментализиране и опредметяване –издирване и създаване на релевантни средства,въвеждане на пособия,символи и знаци в ролята на инструменти за умствени или практически действия;

-          Комуникация и диалогизация;

-          Синтезиращо описание – комплексна заключителна процедура,в която се интегрират продуктите от горепосочените начини или най-полезното от тях.

6.Учебникът като опредметена рефлексия.

„Рефлексивен учебник” е все още работно понятие,може и да си остане само работно,ако в практиката се утвърди по-подходящо и точно.Засега в него можем да вложим следното съдържание : в такъв учебник е реализиран най-пълно рефлексивният подход и е извлечен най-пълно приложния потенциал на идеите от рефлексивната теория.А това означава,че рефлексивният учебник е :

-          учебник,в който се води диалог с учениците;

-          учебник,главната цел на който е не усвояването на науката сама по себе си,а подготовката на младите хора;

-          учебник,чрез който се изучава не само обекта,предмета и съдържанието на дадена наука,но също така се усвояват и осъзнават и умствените действия и прийоми за тяхното изучаване;

-          учебник,който ясно показва на учениците,че немогат да научат всичко,докато са в училище и затова ще трябва да продължат да се учат и след това,като учебникът специално ги учи как да се учат и след като завършат училище;

-          учебник,който не съдържа знания сами по себе си,а ги предлага,адресирани почти персонално към читателя- обучаван,като ги свързва с неговите интереси,цели и планове за бъдещето;

-          учебник,в който знанията са достатъчно тясно свързани с практиката и живота-пряко или косвено; в който усвояването на знанията се мотивира с тяхната личностна значимост и приложимост.

Крайно време е всеки учител да си даде сметка,че мотивирането на учениците е една от най-важните му задачи с огромна социална значимост.Младият човек наистина ще се устреми към знанията,които му се предлагат,само ако е убеден,че тези знания си струват усилията по тяхното овладяване.

Учебникът с рефлексивни характеристики трябва да бъде модерен технологичен инструмент на учебната работа на ученика,който наставлява,съветва ученика в процеса на усвояване на тези знания и в който са заложени необходимете средства за самоуправление на учебната му дейност.