Joomla Software solutions Template

Payday loan

Човекът е обречен да живее в общност за да се пребори успешно със силите на заобикалящата го враждебна природна и социална среда. Така той придобива знания и качества за социалност. Придобива статут пораждан, утвърждаван и олицетворяван от съвместния (общностния, колективния) живот на хората. Но както обществото е различно от „сумата” на индивидите, включени в него, така и „синтезът” на отделните личности създава психологична реалност от друг порядък. Тя отразява човечеството – навиците, вярванията и представите му, неговите начини на мислене и преживяване, които са съществували преди конкретния индивид и ще съществуват далеч надхвърляйки го.

Човекът е „осъден” да бъде социален. Така срещу индивида винаги стоят другите – в най-различните метаморфози на групите. И всяка група има своя „душа”, свой живот. В нея всеки човек мисли, чувства и действа не както би мислил, чувствал и действал  когато е сам.

1. СОЦИАЛИЗАЦИЯ И СОЦИАЛНИ РОЛИ

Социалното е специфична реалност, която има свои характеристики. То не може да бъде „проста сума” от индивиди, а е по-скоро система, формирана от тяхното асоцииране. Това се отнася не само до обществото, но и до всички социални факти. Между тях има такива, които индивидът заварва напълно изградени, и той не може да ги избегне или промени.

А) ОСНОВНИ ИДЕИ ЗА СОЦИАЛНОСТТА

Най-общо съдържанието на понятието „социализация” е  очовечаване; процес на превръщане на човека в член на съвременното му общество. Това означава приемане на неговите ценности, норми, овладяване на езика и нужните социални умения, упражняване на права и задължения в разнообразни социални взаимодействия. Несоциализирани хора няма. Съществува антисоциално поведение при отделни индивиди, което е резултат от „дефицити” в хода на социализацията.

В научната литература няма еднозначно становище относно продължителността на процеса по социализация. Доминират две тези:

Първата – че процесът приключва с навлизането в зрелостта;

Втората – че протича през целия живот.

Концептуалното разбиране за социализацията е, че тя е процес, който е напълно завършен между 17 и 30-годишна възраст. От този момент нататък вече зрелият индивид се възползва от усвоените модели на поведение и от възприетия културен и социален опит. В съвременната американска психология широко застъпено е виждането за социализацията като long-life process или, иначе казано, процес, който не спира в нито един момент от живота на човек, до дълбока старост.

Факторите на социализацията могат да бъдат разделени на външни и вътрешни за индивида, но и двата вида произхождат от обществото.

Външните фактори като цяло са под формата на награди и наказания или липсата им. Те действат на принципа на подкреплението и преполагат наличието на мотивация и ценности в личността.

Вътрешните източници на социален контрол по правило са интернализирани външни източници. След като у човек се формира стабилен набор от ценности, нагласи и мотиви, той е склонен в своето социално поведение да се ръководи от тях, независимо от моделите и подкрепленията, които му се представят, а понякога дори и въпреки тях.

Механизмите на социализацията са най-разнообразни. Вече беше споменато подкреплението на поведението, което познаваме още от опитите на необихейвиористите и в частност от тези на Скинър. Този механизъм, когато е позитивно и градивно демонстриран на детето, осигурява успешното му приспособяване към обществото. Ето защо е важно у родители и учители да се изгради правилен педагогически подход към малкия човек. Социалното одобрение е колективна версия на горния механизъм. Натискът, който “значимите Други” и референтната група налагат върху личността, се явява под формата на социално приемане или отхвърляне и е изключително значим източник за контрол на поведението. Социалната желателност е в много отношения сродна със социалното одобрение. Тя предсавлява стандартът на обществото за приемливо поведение, който е интернализиран от отделните му членове и става тяхно собствено “кредо”. Моделите на поведение са последният механизъм на социализацията.. Идеята за значимия модел е широко застъпена в изследванията на Бандура върху агресията. Тя постулира, че освен директните награди и наказания от голяма важност са и моделите, които родители, учители, а в последствие и връстници демонстрират пред децата. Ученето чрез имитация на модела е един от основните за интегриране в обществото. Важно е да се отбележи изключителното значение на позитивния модел. Малкият човек трябва да се насърчава да следва и имитира градивното поведение.

Логично е да се приеме, че социализацията продължава през целия жизнен път, преминавайки различни етапи, които ще бъдат разгледани в следващата подточка. Чрез социалните си институции (семейство, училище, църква, масмедии, неформални образования) всяко общество трябва да планира и осъществява социализацията на различните възрастови групи. Процесът е културно и исторически обусловен. Днес се акцентира върху две основни характеристики:

• Критериите за социална зрялост се усложняват;
• Променят се по структура и характер самите фактори на социализацията.

В Социалната психология липсва еднозначно дефиниране на феномена „Социализация”. Независимо от различните формулировки, всички те дефинират процеса като:

1/ Процес на усвояване на социален опит от индивида;

2/ Процес на интегриране в обществото чрез изграждане на социални умения;

3/ Процес на приспособяване към средата;

4/ Процес на научаване на социални роли;

5/ Процес, чрез който културата на дадено общество се интернализира (като под „Интернализация” се разбира психологическия механизъм, чрез който Аз-ът се развива и усъвършенства).

Прецизирайки понятията, срещани в определенията, при социализацията говорим за:

• Социални процеси – механизми на взаимодействие, отнасящи се до промяната, динамиката на социалността;
• Социални норми – споделяни очаквания на обществото относно предполагаемото поведение на членовете му;
• Универсални норми – задължителни форми на поведение на всички членове на обществото (т.нар. общочовешки норми)
• Социални ценности – различават се от нормите по това, че са споделяни стандарти на желателност;
• Социален статус –показващ мястото на индивида в етажите на социалната йерархия. Съпроводен е от правила, права и задължения. Привеждането им в действие води до упражняването на социална роля;
• Социална роля – най-често е свързана с очакванията на личността към съответното й общество. Зависи от неговите материални и духовни потребности (социалната роля е свързана с т.нар. престиж, имидж на личността);
• Интеграция – координиране и обединяване на несъответстващи помежду си елементи (компоненти);
• Интернализация – психологически механизъм, чрез който индивидът приема ценностите на дадено общество, група и индивид като подходящи за себе си (т.е. прави ги свои);
• Институция – социална структура, изградена от относително автономни и значими мрежи от ценности (напр. образователна, религиозна и др.институции), които траят през времето на дадено поколение;
• Култура – отразява цялостния начин на живот, възприет от повечето членове на обществото. Отнася се до шаблонно повтарящи се начини на мислене, чувстване и действане.

Обобщавайки казаното дотук можем да направим няколко извода характеризиращи същността на понятието:

а) Социализацията е двустранен процес. Като такъв той включва:

• усвояване на социален опит;
• активно възпроизвеждане на този опит.

В зависимост от начините, по които се усвоява опита, съществуват следните механизми за осъществяване на социализацията:

- Подражание – външният опит става притежание на индивида чрез копиране 1:1

- Идентификация – уподобяване с някого или нещо поради привлекателност на модела;

- Инициация (посвещаване). Преход от едно състояние към друго, от един социален статус към друг (някои инициации се придружават от ритуали- напр. сватба, кръщене, приемане в специфична общност и т.н.);

- Убеждение. Осъзнаване на социалния опит по рационален път- чрез привеждане на аргументи (какъвто е механизма при формирането на желаното обществено мнение);

- Внушение – възприемане на социален опит по ирационален път;

- Наставление – инструкция за действие.Изследванията показват, че по-голямата част от поведението на зрелия индивид се извършва под разпоредбите на наставления, т.е. все някой ти казва какво да правиш. Много хора предпочитат да действат в зависимост от регламентираните изисквания на инструкциите и наставленията, защото последните ги предпазват от придобиване на допълнителни знания и умения и най-вече от поемане на отговорност.

б) Формирането на личността е продължителен и комплексен процес. Същността на социализацията се състои във формирането на личността. В него междучовешките отношения играят първостепенна, макар и не единствена роля. Тази комплексност на разглеждания предмет се дължи на пределната интегралност на понятието личност, което включва в себе си най-широката гама човешки характеристики. Тя обхваща  цялата съвкупност от психични свойства и качества, които определят социално значимите  форми на поведение на човека. От една страна личността се гради върху  телесно-физиологична и индивидуално-конституционална основа. От друга страна върху нея се проектират целият натрупан човешки опит, отношения и механизми на социално взаимодействие, на които личността следва да съответства адекватно.

От гледна точка на упоменатите по-горе  механизми на социализация се очертават два основни подхода за реализиране на социализацията. Единият от тях е свързан с вътрешни, ендогенни фактори. Те отразяват анатомофизиологичното и нервно-психологичното съзряване на човешкия организъм. Другият гледа на социализацията като на овладян социален опит, който отпраща този процес към механизмите на научаването.        Естествено за още недостатъчно развитата психология е било да обяви, че развитието на индивида, включително и неговата социализация, се обуславя от вродените биологични фактори. Така се ражда биологичният и конституционалният подход – с автор италианският лекар Ломброзо (1835-1909).

в) Когато социализацията се отнася до целенасоченото въздействие на обществото в лицето на по-възрастното поколение с цел подготовката на подрастващите за бъдещия им социален живот, тя се свежда до възпитание. Възпитанието има свой институционализиран субект – семейството, образователната система и прочее, доколкото социализацията представлява привеждане на човешкия индивид в състояние на адекватно взаимодействие със заобикалящата го социална среда. Така тя е тъждествена със социалната адаптация.

г) Върхът на социализацията е процесът на вземане на решение. Процесът е сложен, защото включва борба на мотиви (същността на тази борба е съмнението). Когато се приключи със съмнението (борбата на мотиви), тогава може да се каже, че решението е взето и вече може да се действа. С други думи, след вземането на решение се преминава към психологическа мобилизация. Борбата на мотивите поглъща много социална енергия.

Повечето социални учени са съгласни, че социалният факт е индивидуално трансцедентна реалност. Именно поведението на индивидите предоставя най-мощните свидетелства за съществуването и характеристиките на социалните факти. Нищо друго от тях не е „наблюдаемо” – освен индивидуалните им демонстрации.

Съществува едно специфично деление на „типовете социалност”, с цел да се подчертаят вариантите на социалните отношения, присъщи в една или друга степен на всяко общество. Те се разграничават на а) аскриптивни (предписани) и б) постигаеми: Ако първите предписват на човека или групата норми на поведение и „вписват” индивида според родството, социалния произход, местоживеенето, статуса, или националната принадлежност в малки и големи социални групи, в които протича живота на отделната личност, то вторите се основават на постиженията и заслугите, тоест на достигнатата степен на социална реализация.

„Социалното” в индивида, на психологично равнище, бива положено в междуличностната атракция и романтиката на човешките отношения, в създаването и управляването на впечатленията, в социалните атрибуции и перцепции, в различните аспекти на влиянието, подчинението, отстъпчивостта и доминирането.

Постъпките на хората са подвластни на влиянието от страна на широк спектър социални, когнитивни, екологични, културни и биологични фактори. Разглеждат се взаимоотношенията между индивидуалното психично функциониране и широката гама от социални процеси, които го оформят и се оформят от него. Индивидуалната единичност (личност) трябва да бъде разбрана в дискурса й на социален субект, а детерминантите на нейното поведение – да бъдат намерени. Точно това поведение – на „субекта в действие” – е „социално” по произход и същност. Без съмнение, то не може да бъде намерено в условията на експеримента зад стените на лабораториите. То се проявява в реалните условия на човешкото всекидневие.

Днес социалната психология се занимава с проблемен кръг задачи, които по отношение на поведението могат да се положат в няколко изследователски сектора:

Първият показва стремежа към „описание” на поведението. Да се създаде описание на даден феномен означава да се идентифицира регулярната (закономерната) последователност от събития (стимули и външни фактори), чието влияние отключва респондентни реакции (отговори) от страна на индивидите. Това е началната стъпка към разбирането на поведението.

Вторият сектор е свързан с претенцията за „прогнозиране” на поведението. Следва се правилото, че поведението позволява да бъде предсказано в бъдещи ситуации, ако дадено събитие се повтаря достатъчно често, а обобщението на резултатите се екстраполира върху мнозинството представители със сходни характеристики.

Третият сектор отразява практиката по „обясненията” на поведението. Тя е тясно свързана с понятието „каузалност”. Разкриването на каузалността изисква проследяване на явлението в генезис – до намирането на причината за неговия произход.

Четвъртият сектор включва усилията по „регулирането” на поведението. Главният въпрос тук е свързан с механизмите за управление на човешките действия, а скепсисът, който създава проблем, се дължи на все по-разширяващото се впечатление, че е възможно манипулативно (злонамерено) прилагане на резултатите от изследванията.

Описването на най-често използваните пътища за проникване в „социалността” на поведението е възможно чрез използването на системния, структурнофункционалния, сегментирания и ситуативния подход.

Аз-ът – това е ядрото на всеки индивид, с неговите сегменти. В тях:

• Най-отгоре стоят видимите реакции на човека;
• По-долу – виждат се (опознават се) чертите на човека (Trait Theory). Някои смятат, че знаят вече достатъчно за този човек , но това може да не е неговата същност, а по-скоро неговите „маски”);
• На още по-ниско ниво се вижда темперамента (вродената особеност на всеки от нас). Темпераментът се разкрива (прикрива) от чертите на характера. След като се докоснем до темперамента, тогава можем да съдим за някои от сегментите на ядрото.

г) Социализация е умение на личността да се научи да изпълнява социалната роля (социалните роли), които заема в обществото, според очакванията на другите. Ролите са всъщност идентификация на Аз-а (не на самия Аз, а на отделните сегменти)

Социалните роли са поведенческото очакване, споделяно от членовете на групата, въз основа на което се преценява валидността на възприятията и уместността на чувствата и поведението. Те зависят от прогностичната роля на очакванията и тяхното нормативно качество. Прогностичната природа на очакванията ръководи поведението на индивида. Човек винаги очаква, че ще се държи по определен начин и обикновено има определени очаквания  за поведението на лицата, с които общува. Нормативност на очакванията се нарича процесът, при който човек е способен да прогнозира поведението на другите. Обикновено такива прогнози са правилни само в ситуациите, на които човек вече се е натъквал.

Интерес за социалната психология представляват ролевите очаквания и изпълнение:

Ролевите очаквания са очакванията, свързани с ролевата категория. Свързаните с дадена позиция очаквания могат да варират според степента на съгласието. За някои очаквания всички са съгласни; други са уникални за определени индивиди. Т.напр. повечето хора са съгласни, че човекът в ролята на съпруг трябва да дава поне част от доходите си за семейството. Очакването, че съпругата също трябва да има доход (да работи) не е толкова общоприето. По-общият термин „социална роля” се използва, за да се означи както позицията, така и свързаните с нея очаквания.

Ролевото поведение. Това е поведението, което е свързано с изпълнение на дадена социална роля. То може да отговаря, но може и да не отговаря на очакванията. Ролевите очаквания и ролевото поведение трябва да се разграничават. Очакванията представляват начина, по който индивидът би трябвало да се държи. Определени индивиди обаче забележимо се отклоняват от определените от групата очаквания.

Ролево напрежение. То възниква там, където взаимодействието (общуването) се затруднява или става невъзможно, тъй като членовете на групата нямат общи очаквания или се държат в противоречие с тях. Напрежението може да бъде на ниво отделна личност – тогава то предизвиква тенденция към конфликтни действия. Напрежението може да бъде и на ниво социална система – тогава да се изразява в междуличностен конфликт. Формите на несъгласие по отношение на очакванията са:

• какви очаквания се включват в дадена роля;
• какъв е обхватът на забраненото/позволеното поведение;
• в кои ситуации е приложима дадена роля;
• дали очакваното поведение е задължително или предпочитано;
• кое очакване трябва да бъде зачетено на първо място, когато има конфликт на очакванията.

Изучаването на несъгласията и конфликтите е от изключително важно практическо значение, защото когато си принуден да вършиш нещо, което не ти пасва (не е включено в сегментите ти), тогава ролите са маски. Ако в ролята се проектира и обективира нещо от сегментите на Аз-а, тогава не е маска. Няма друг начин да познаеш себе си, освен да вадиш от сегментите и пробваш различни роли.

Разрешаване на ролевото напрежение.Ролевото напрежение възниква там, където няма яснота и съгласие по отношение на ролевите очаквания. Това води до периодични опити на индивидите да изяснят социалните си роли. Разрешаването на ролевото отношение може да стане чрез ясно определяне на правилата. Така например в големите бизнес организации такива правила се приемат под формата на Наръчници за действие, а в големите държавни организации - под формата на Устройствени правилници. Между двама партньори също могат да се установят правила на поведение, за които двете страни се споразумяват и постигат съгласие. В един университет на пример има приет правилник, който определя ролята на преподавателите, студентите и ръководството.

Б) ЕТАПИ НА СОЦИАЛИЗАЦИЯ

Социализацията  е процес на превръщане на индивида в гражданин на съвременното му общество. Това означава приемане на неговите ценности, норми, овладяване на езика и необходимите социални умения, реализиране на правила, права и задължения в разнообразни социални взаимодействия. Несоциализирани хора няма. Асоциалното поведение е резултат от слабите страни в хода на социализацията. Няма единство по въпроса за продължителността на процеса. Според едната теза има само социализация на подрастващите индивиди (т.е. има само детска социализация). Според другата,  социализацията протича през целия живот, като преминава през различни етапи – чрез социалните си институции (семейство, училище, политическа система, икономическа организация, църква, масмедийно пространство, неформални кръгове). Всяко общество следва да планира и осъществява социализацията на различните възрастови групи, като на практика се отделя най-голямо внимание върху подрастващите.

Процесът на социализация е исторически и културно обусловен. В съвременните условия той показва някои специфични черти главно в две посоки:

• критериите за социално-психична зрялост се изменят и усложняват;
• преструктурират се самите фактори на социализацията.

Етапите на развитие на личността в детска възраст са пет и са свързани с развитието на различни ментални образувания. Пиаже счита, че не само физическата, но и социалната среда непрекъснато въздейства върху индивида чрез: езика, интелектуалните ценности и чрез правилата, предписани на мисленето. За въздействието и взаимодействието на индивида със средата има голямо значение неговото ниво на развитие:          Първия етап (от раждане до десетия месец) от развитието му се бележи с развитието на сензорно – моторния интелект. В този етап детето участва изцяло пасивно в социалните взаимодействия. Не различава социалната от предметната среда. Комуникационните знаци нямат символен, а само сигнален характер. Правилата съществуват единствено във вид на навици.

Втория етап (от една и половина, две до четири годишна възраст) от развитието. Характеризира се с появата на езика, който има много – голямо значение за активизирането на социалните връзки на детето. С усвояването на речта то започва своя социален живот, който се изразява във интензивен обмен между него и възрастните. Детето усвоява една система от понятия, класификации, отношения, която е изработена от обществото в резултат на неговата културна еволюция. На този етап обаче детето все още не е усвоило достатъчно добре знаците на речта, за да ги направи достатъчно средство за въплъщаване на цялото си мислене. Все още то се нуждае от физическо активно участие в речевата комуникация.

Третия етап ( от четири до седем, осем годишна възраст). При него интуитивното мислене се характеризира изцяло със субективната гледна точка на детето. Това мислене е егоцентрично, тъй като детето свежда всички свой възприятия към себе си, а не децентрирайки ги в обективния свят. В социално отношение то не може да различи себе си от другите, приписвайки си често техните мисли, без дори да осъзнава това.

В четвъртия етап ( от седма, осма до единадесета, дванадесета година) се появяват конкретните операции на мисленето. Чрез обмена на мисли с другите, детето се децентрира от себе си и вътрешно координира отношенията, произтичащи от различни гледни точки.

В петия етап от развитието на детето се усвояват формалните операции, при които възниква логиката, като общи правила и норми на  мислене за опериране с общи основания, които нямат връзка с реалността и изцяло се санкционират от другите. Без интелектуалния обмен на детето с възрастните няма да има операционални групировки. Понятийното мислене е израз на координация на различни гледни точи. Накрая логическото мислене се основава единствено благодарение на кооперация с околните.

Независимо от различните виждания и интерпретации относно същността и значението на социализацията, всички автори се обединяват около становището, че в процеса на социализация в личността настъпват промени, които й дават възможност да се впише в своето социално обкръжение.

Едно от най - важните и фундаментално за личността изменение е усвояването на езика и потапянето в символното социално обкръжение.

С научаването на езика се ускорява усвояването на моделите на поведение, които се взимат от възрастните и се превръща в основно съдържание на социализацията. Тези модели са главно три категории:

- За контрол над заобикалящата природна среда;

- За контрол на социалното обкръжение;

-  За контрол над самите себе си.

Заедно с усвояването на моделите на поведение, друг важен аспект от процеса на социализация е овладяването на нормите, които се образуват от съвместния опит на хората, който има много голямо значение за техния задружен живот. Тези норми могат да се разделят главно на два вида – общи и ролеви.

Общите норми имат общозадължителен характер, но индивидът, в редки изключения, не участва в тяхното авторство, т.е. те не са негови норми. Те се проявяват главно по два начина: чрез реално и непосредствено прилагане, или чрез така наречените „скрепени реакции”, които представляват предчувствия за награда или наказание, формирани в процеса на научаване на нормата. От важно значение е да се отбележи авторитетът на социализиращия субект, както и нормативната практика. Без тази практика, нормата има само номинална стойност, т.е. тя се спазва временно, например доколкото трае възнаграждението или заплахата от наказание. Чрез практиката нормата се превръща в навик и се автоматизира в поведението. Заедно със спазването й, индивидът също така я общовалидизира. Придържайки се стриктно към нея, той започва да изисква също и другите да я спазват, по този начин нормата се вписва в неговите социални очаквания към тях. Така в съзнанието на индивида се легализира правото да изисква и прилага санкции, по отношение спазването на общите норми. Тези норми включват аспекти от духовната култура на индивида като например, правно съзнание, морално съзнание, традиционни норми и т.н.

Ролевите норми се различават с това, че не са общовалидни. Те се проявяват в два варианта – изборни и наложени. Изпълнението на ролята е въпрос на статус, който може да бъде избран или наложен, например заемането на някаква професионална длъжност. Веднъж заета, обаче нормите в тази длъжност стават задължителни, както общовалидните. Социализацията, отчетена по скалата за усвоеност на ролите, се измерва със вътрешната самоопределеност към даден социален статус и произтичащите от него ролеви изисквания. За да бъде ролята по - добре усвоена тя трябва добре да се познава и да се овладеят умения за нейното изпълнение, което ще доведе до по – бърза и успешна социализация. Всичко това зависи от интересите, мотивите, нагласите, ориентациите и т.н. на личността.

Независимо от индивидуалните различия между хората, в обществото се изработва господстваща норма за личността. Тази норма трябва да служи като образец и всеки един член от това общество трябва да се съотнася към нея при самооценка. Тя включва най – крупни и обществени блокове като външност, социален и икономически статус, професионален и т.н. Всеки индивид е мотивиран да не пада под тази норма и удържането и е въпрос на личен престиж, удовлетвореност от живота и нормална социална адаптация.

Значително място в социализацията играе изграждането на отношение към света – позиции, нагласи, ценности. Те имат подобно на моделите и нормите, регулативна функция, но за разлика от тях те са по – либерални по отношение на избора на поведение на всеки един индивид. Този избор до някаква степен се определя от мотивацията и желанието на личността да се адаптира към дадена социална група в обществото. Това означава да приведе мисленето, оценките и предпочитанията си на груповата норма за тях, което ще позволи на личността да реализира сходно на групата поведение и да се адаптира по лесно към нея. По този начин се създава обстановка на съвместимост между индивидите, нисък градус на конфликтност, взаимна поносимост, която удържа хората заедно. Това се осъзнава от отделния член, и от групата като цяло, поради което хората се стремят да се обединят на базата на общи възгледи, ако те липсват се появява желанието във всеки да убеди другия в правотата си, да го привлече към своята ценностна система.

Социалното адаптиране на човек към дадена група в обществото е не само необходимо, за неговото развитие, професионално и личностно реализиране, но то е почти неизбежно. Има няколко тези за необходимостта от това даден индивид да се приобщи към група. Социалния инстинкт присъщ на всеки човек още от раждането му е биологично обяснение за груповата сплотеност и съществуването на групите. Едно от обясненията привличането на индивидите да е по силно от тяхното отблъскване и да стане причина за създаването на групата е теорията за икономическия човек. Търсейки средства за реализиране на цели, които превъзхождат индивидуалните възможности на индивида, той се обръща към социалната размяна, дава за да получи, взаимодейства с другите и така групата става факт. Тази теория може да е обяснение защо групите се разпадат или въобще се сформират, и защо социалното адаптиране, към дадена група, понякога представлява голяма трудност. При определени условия щом разходите превъзхождат възнаграждението или приетата в обществото пропорция на обмен – индивидите  напускат група и тя се разпада. Също така ако даден индивид не може да предложи или да покрие нормата от необходими „ресурси” за групата то той няма да бъде приет въобще в нея.

Друго обяснение за груповото съществуване, свързва афинитета към групите с ранната социализация. Още от най – ранно детство, принуден да разчита на помощта на другите, индивидът усвоява трайно модела на сътрудничество, който възпроизвежда регулярно през целия си живот.

Понякога, обаче и във вече социализирания индивид възниква потребността да се приобщи към друга група, която да задоволи моментните му потребности или в резултат от промяна в социалното му обкръжение. Такова социално адаптиране се разглежда като вторична социализация или ресоциализация, а интегрирането на човека, в зависимост от неговите потребности, може да бъде насочено към два вида групи – макрогрупи и микрогрупи.

Социалната адаптация на личността към малките групи е значително по – трудна, тъй като хората, които я формират се познават, имат личен контакт по между си, общуват непосредствено и регулярно си взаимодействат. Тук може да се разгледа теорията на К.Левин, който характеризира групата като единно цяло, органично единство, измененията в една част на което се отразяват и изменят всяка друга. От тази теория можем да обобщим, че интегрирането на нов член във вече създадена група би бил причина за изменения във нейните вътрешно групови отношения като – конфликти, кооперация, конкуренция; изработване и взимане на групово решение; групова дискусия; психологически климат; ролята на лидерството. Важно е да се отбележи, че съществуват различни видове групи, със различни изисквания както към членовете на групата, така и към хората, които искат да се адаптират към нея. Например според вида на взаимодействието групите могат да бъдат дисперсни и конактивни, по степен на вътрешна конституираност, те могат да са номинални и реални. Специално внимание, що се отнася до малките групи, заслужава делението на формални и неформални или на официални и неофициални.

Формалните групи са официални, институционално деклариращи се, отразяващи характера на учреждението, към което принадлежат, имат обществено призната функция. В тях са характерни официално документираните групови норми, роли, йерархична система на властта, санкциите и стимулите за участие. Тези групи образуват формалната структура на личността, свеждат обществените отношения до личността. Най-общо членовете в такава група се делят на ръководител и подчинени. Адаптирането към такъв вид група до някаква степен би било по–лесно за отделния индивид, тъй като в повечето такива групови формирования се изисква изпълнението на някаква роля, което е свързано със знанието или овладяването на определена професионална компетенция. Така покриването на груповите изисквания е формализирано и в повечето случай се знае предварително, така че човекът който иска да се адаптира към такава група е запознат донякъде с условията за това.

Неформалните групи, за разлика от формалните, не декларират своето съществуване официално. Те възникват стихийно като израз на междуличностни симпатии и антипатии. Статусите и ролите в тези групи се регламентират неформално, спонтанно от членовете на групата. Отношенията са много динамични и структурата често пъти внезапно се променя. Санкциите в тези групи се реализират със възнаграждаващо или наказващо поведение. За адаптирането към такава група са важни по–скоро психологическите характеристики на индивида, тъй като изискванията не са обявени предварително и в повечето случай са непознати за новия член. Най–общо неформалнита структура дели групите на лидер и членове, но в нея се идентифицират различни подгрупи по симпатии, приятелски компании с различни локални лидери – изобщо всичко което можем да открием със социометричния метод. Ето защо социалното адаптиране към такава група, разглеждано като покриване на груповата норма като цяло е много по–трудна задача отколкото при формалните групи. В тези групи има изградена със времето представа за личността, докато при формалната група „старите” членове имат някаква представа, очаквания към личността която постъпва в тяхната среда.

От друга страна приобщаването към такава група позволява на индивида да се реализира в личностен план, да удовлетвори своята потребност от самоизява. Интересното е, че тези групи могат да съществуват самостоятелно, докато почти невъзможно е малка група с официална структура да не бъде дублирана от неофициална, която да има много – голямо значение за функционирането на формалната група.

Взаимодействието между тези две образувания е факт, който има голямо значение при социалното адаптиране на отделния индивид, тъй като    интегрирайки се към официалната група, той трябва предварително да е подготвен за адаптиране и към дублиращата я неформална. Това ще му помогне да изпълнява ролята си по – добре, по- лесно и по – бързо да го приемат в средата на формалната група и като цяло функциите на групата ще бъдат по–надеждни.

Много – важно нещо, което характеризира малката група са статусно – ролевите мрежи, които представляват субекти свързани помежду си с определени отношения и връзки, които имат устойчив характер. Те се репродуцират при определени условия и дават възможност за постигане на предварително очакван резултат. От тази сложна групова активност и свързаните с нея очаквания към всеки индивид се дефинират основните понятия, с които се описва въпросната структура.

Първото такова понятие е социалния статус – положението на личността в обществото и произтичащите от това права и задължения. При социална адаптация към дадена малка група този статус дава възможност на индивида да очаква определено отношение към себе си, т.е. определя характера на връзките на другите индивиди с него. Човек може да има статус само по отношение на тези, които признават неговото място и му декларират съответното отношение. Същото важи и за статуса на другите членове на групата. Така статусната мрежа е система от взаимоотношения и взаимно признаване на определено ниво. При интегрирането към малка група, ако очакванията на новия субект към положението което ще заема, отношението на другите към него, т.е. статуса, който ще има са под собствената му норма, то това ще доведе до неговото доброволно напускане на групата. Обратно, ако общоприетите очаквания на другите за неговия статус са над нормата, т.е. новия член на групата не може да покрие общоприетите изисквания за неговото отношение и поведение, то той няма да бъде приет в групата.

Другото понятие за описване на статусно – ролевите мрежи е ролята. В малката група, когато индивидите решават някакъв проблем или извършват обща работа, се появяват организирани действия, където всеки според статуса си трябва да изпълни дадена роля, която да спомогне за достигането до общата цел – решаването на проблема.Така се образува мрежа от взаимно свързани и допълващи се роли и съответните им ролеви норми. Изгражда се взаимозависима система от ролеви норми.

Когато индивида реализира своите права и задължения, произтичащи от статуса, то той изпълнява съответна роля. Трябва да се отбележи, че индивида изпълнява своята роля, внася своето тълкуване в ролята. Така тя е обективно–субективно определена – от статуса и от личната интерпретация. Всеки човек, на който му се наложи да сменя своята социална група и се стреми да се адаптира към друга, трябва да може да се впише в ролевите взаимодействия и по този начин да покрива своята ролева норма и така да бъде по–лесно приет от групата. За тази цел, за да се стабилизират отношенията между индивидите, хората изработват не само ролеви, но и общи норми за поведение. Така в процеса на социализацията си човек се подчинява доброволно на създадената нормативно–структурна система или бива принуден, чрез системата от стимули и санкции. Спазването на тези норми определят взаимовръзки на човека с околните, техния характер, както и допустимите средства във взаимодействието. Така структурата на групата може да се разглежда едновременно като зададена отвън и отвътре и много важна за социалното адаптиране на  отделния човек. От една страна тя е продиктувана от обществените отношения и социални дейности, от социалните норми и предписания. От друга страна тя е продиктувана от изпълнението на ролите, което е причина за субективното влияние на членовете на малката група върху нейната структура.

По този начин, чрез статусно – ролевата структура, групата осъществява социален ред и социален баланс между индивидите. Благодарение на нея всеки знае мястото си, своя статус и анархията е невъзможна. При адаптирането на нов член обаче, в началото е възможно нарушение на груповата организация, поради не навременно изясняване на статуса и ролята му в малката група. Когато се стигне до отпадене на структурните задръжки, се стига до безредие и дисфункция на групата като цяло и на отделните нейни членове в частност. Средствата за подържане на груповата структура са санкциите на нормите. Неизпълнението води до целенасочени или дифузни санкции от страна на другите членове, с цел да се върне нормалната структура на малката група.

Много важен аспект върху, който трябва да се акцентира в процеса на социална адаптация на личността в малката група, е ролята на лидера. Взимайки инициативата в свои ръце, той може да води групата към успехи, да изгради благоприятни както вътрешно групови така и външно групови взаимоотношения и взаимодействия, да регулира членството на всеки.     Огромно е разнообразието и типологията на съществуващите групови формирования. Но за социализацията и развитието на личността, ще се разгледат главно два вида групи – референтните и групите за социално психологически тренинг.

Според Х. Хайман референтни групи са групи, с които индивидът се сравнява при оценяване на своя статус. Изборът или смяната на такава група е свързана с нивото на претенции на индивида и с потребността за достижения. Съществен е резултата от предишните дейности на индивида – успехът повишава претенциите, докато неуспехът ги снижава. Съответно групата за сравнение се сменя в съответното направление. В този смисъл референтните групи имат много голямо значение за формирането, за развитието на личността и за социалното й  адаптиране към група, която най – много й подхожда. Всеки индивид според потребностите, желанията и възможностите, които има, се насочва към дадена референтна група и се стреми да спазва нейните групови норми. Възможно е той да не е реално в редиците на тази група, но да се причислява психологически към нея. Тук важна е нормативната функция, която тя играе в неговото поведение. Именно тази функция изгражда личността в дадена насока и определя бъдещата му сфера на дейност.

Групите за социалнопсихологически тренинг имат фундаментално значение за социализацията на личността. Целта на такава група може да се дефинира като придобиване на социална компетентност, на умения за общуване. В тях индивидите се вглеждат в себе си и в другите и се научават как да се държат самите те и как другите ги възприемат. Тези групи се наричат още „групи за интензивно развитие”. В този смисъл малките групи могат да оказват коригиращо въздействие върху своите членове. Групата за социалнопсихологически тренинг повтаря в най – общи линии ранната дългосрочна социализация на индивида, но облагодетелствана от предимствата на зрелостта. Личностната промяна, която настъпва в такава група може да се характеризира като интензивна социализация и инкултуризация, протичащи в условията на общуване, при което предмет на вниманието на групата и индивида са междуличностните връзки.

2. СОЦИАЛНОТО УЧЕНЕ – КЛЮЧ КЪМ ПРОЦЕСА НА СОЦИАЛИЗАЦИЯ.

В психологията ученето се дефинира като “процес, който се появява, когато опитът причинява относително постоянна промяна в познанията или поведението на човека”. Социалното учене, от своя страна, е “всяко учене, осъществяващо се във връзка със социалните елементи в средата: другите хора, групи или културни продукти и институции”. Ролята на ученето и обучението е универсална навсякъде по света. Човешкото същество може да бъде социализирано само и единствено като му бъдат преподавани постоянно социалните маркери (език, ценности, роли, норми). Това е процес, който се случва постоянно, през целия живот. Нещо важно, което трябва да се има предвид, е, че придобиването на познания, както твърди Бандура, е нещо съвсем различно от изпълнението. Някои недобре социализирани индивиди може да са усвоили определено социално (или друг вид) знание, но поради висока тревожност да не са способни да го приложат. От съществено значение е да се отбележи, че индивидите бързо се научават чрез наблюдаване на значимия модел как да бъдат не обекти, а субекти на социализацията и на социалното учене. Това може да бъде наблюдавано при игрите на децата, когато те се “наставляват” едно друго по начина, по който техните родители, а впоследствие и учители им казват какво и как да направят. По този начин те научават основния механизъм, по който се движи светът – преподаването и предаването на знания, идеи, ценности от родител на дете, от едно поколение на друго.

А) ТЕОРИИ ЗА СОЦИАЛНОТО УЧЕНЕ

Теориите за социалното учене са преди всичко теории за ученето като цяло и за личността. Когато възникват, теориите за ученето гравитират основно около идеята за подкреплението, но днес се усеща когнитивното влияние, което им е било оказано. Подкреплението вече не стои в чисто бихейвиористичния си смисъл, а се интегрира в цяла система от понятия, които характеризират мислещия човек.

Теорията на Джулиън Ротър. В своята теория Ротър се интересува основно от езика на описанието. Той се стреми да създаде серия конструкти, на чиято база да може да бъде предвидено човешкото поведение. Ротър е застъпник на идеята, че голяма част от човешкото поведение се придобива, научава се. За това спомагат средата, другите и взаимоотношенията с тях. Джулиън Ротър разделя променливите, които влияят върху това научаване на мотивационни и когнитивни. Четирите елемента, нужни, за да се предвиди поведението, той разграничава така:

• поведенчески потенциал
• очакване
• ценност на подкреплението
• психична ситуация

От съществено значение е идеята на Ротър за вътрешния и външния локус на контрол. Най-общо тя гласи, че хората с външен локус на контрол вярват, че причините за всичко случващо се лежат извън тях, а тези с вътрешен локус са убедени, че носят отговорност за нещата, които стават и че могат да контролират живота си. На всеки от тези два типа хора отговаря определен набор личностни характеристики, които правят по-предвидимо както тяхното бъдещо поведение, така и това към научаването на какъв тип поведение са склонни.

Теорията на Алберт Бандура. Тази теория е една от най-значимите в социалната психология. Тя дава обяснение за конкретните стъпки, през които минава заучаването и научаването на различните видове поведение у хората. Основната идея на Бандура е тази за ученето чрез наблюдение, в което особено важен е феноменът на съпреживяването. Четирите компонента на ученето, както са заявени от Бандура, са:

• внимание
• запаметяване
• изпълнение
• мотивация/подкрепление

Алберт Бандура счита, че човешкото поведение и мисъл могат силно да бъдат повлияни от наблюдението. Той има значими изследвания върху научаването на агресивно поведение от деца. При демонстрация на агресия от страна на значим възрастен децата извънредно бързо започват да имитират действията му. В действителност не е необходимо агресивният модел да бъде демонстриран на живо пред децата. Дори гледането на филми от типа екшън е достатъчно, за да събуди агресията у подрастващите. Те гледат подобни филми с интерес (внимание), разказват си ги едно на друго (запаметяване), показват новите си “умения” в междучасието или на детската площадка (изпълнение) и се възхищават от смелостта и силата на екшън-героите (мотивация). След изпълнение на определено поведение от страна на детето, ако то бъде наградено, това ще го мотивира да продължи да имитира модела, а при наказание евентуално ще последва потискане на сътветното поведние. Според Бандура децата имитират и се отъждествяват със значимия възрастен, т.е. с този, който държи в ръцете си значимите ресурси. Значението на този факт за моралното развитие на детето не бива да се омаловажава.

Теорията на Уолтър Мишел. В своята теория той застъпва виждането, че ние, хората, се различаваме един от друг по определен набор от личностни характеристики или променливи и това е, което създава множеството характери, без да има два еднакви. Това е и причината хората да учат по различен начин и да научават в различа степен. Основни измерения, по които Уолтър Мишел намира, че хората се различават, са

• компетентността/репертоарът от способности;
• стратегиите за кодиране;
• очакванията/научените вероятности;
• субективните ценности на резултатите;
• системите за саморегулация и планиране.

Теорията на Йозеф Линхарт. Под “социално учене” Йозеф Линхарт разбира всяко научаване, реализирало се под влиянието на обществени фактори. Той отдава голямо значение на груповото влияние върху социалното научаване. Въз основа на чужди и свои експерименти Линхарт стига до извода, че социалните норми се изработват в определена група, когато пред нея е поставен проблем. Изработването на нормите е процес на социално учене, при който учещият се се съобразява с другите от групата и техните дейности. Групата улеснява процеса на учене – т.нар. “фацилитация”. Йозеф Линхарт разграничава два аспекта на социалното учене в групата:

1. Групата влияе върху продуктивността, хода и способите за решаване на проблема;

2. Индивидът се учи на социално поведение спрямо другите в групата.

Линхарт предлага още и следния четирикомпонентен модел на социалното учене:

1. Избор на обща цел и решаване на обща за всички задача, което води до формиране връзки на взаимодействие.

2. Обратни връзки за координация дейността на членовете на групата.

3. Социално признати норми.

Принос за изследване на мотивационното влияние на социалните отношения имат  Б. Ф. Скинър, Н. Милър и Дж. Долард. В рамките на бихейвиоритичната парадигма се счита, че човек е това, което е усвоил и научил от средата. Интересна в този смисъл е теорията на Скинър за оперантното обуславяне. Той стига до извода, че положителните и отрицателните подкрепления определят последващото поведение или отсъствието на поведенчески реакции. Скинър изследва доколко и кога трябва да се представя подкреплението, за да се затвърди желаната линия на поведение. Той въвежда “жетонна система” за награждаване и вероятностни схеми на подкрепление, при които варира периодът на подкреплението т.е. не след всяко успешно изпълнение следва подкрепление.

Изследванията на Долард и Милър в рамките на необихейвиористката теория са насочени към мотивацията. Понятията, които те въвеждат като свързани в система са: драйв (източник на енергия за поведението), насока (посока на поведението), реакция (при вече налична асоциативна връзка тя се засилва с всяко изпълнение) и подкрепление (след което следва редуциране на драйва). Според Милър и Долард очакванията, потребностите и мотивите на индивида са пряко свързани с процеса на научаване, както и с по-общия – този на социализация.

Б) АСПЕКТИ НА СОЦИАЛНОТО УЧЕНЕ

Аспектите на социалното учене са толкова многобройни и разнообразни, че е невъзможно да бъдат описани абсолютно изчерпателно. Те засягат всяка една страна от човешкия живот. Във всеки момент върху човек биват упражнявани силите на процеса на социалното учене, от които той не може никога да избяга. Тук ще бъде разгледана една малка част от случаите, в които социалното научаване моделира човешката личност и човешкия живот.

Усвояване на езика. Едно от най-фундаменталните измерения, в което личността търпи промяна, дължаща се на социалното научаване, това е усвояването на езика. Езикът е съвкупност от символи, които имат общо значение за общуващите страни. Той е основно средство за обмен на информация и поради тази причина усвояването му от малкия човек е от съществено значение за бъдещото му когнитивно и социално развитие. Индивидът се ражда на този свят и намира вече готова система за комуникация, както и хора, които с готовност започват да му я преподават. Ученето на езика при малките деца в същността си представлява изграждане на асоциативна връзка между определен поведенчески акт или предмет, значението му и символа, който го маркира т.е. думата. В извънредно възприемчивото детско съзнание се изгражда нерушимата връзка между символ и смисъл, като това неизменно се случва с подкрепата на възрастния. Пример може да е храненето на бебето, при което то постепенно се научава да протяга ръчички към бутилката с мляко, а на един по-късен етап с помощта на родителя научава и думата, с която да я поиска (да речем “ам-ам”). С възрастта детето започва да се разграничава от другите и да разбира (макар и не напълно съзнателно), че и то може да пренася своите мисли към другите, да им ги преподава по принципно същия начин, по който то е научило от родителите си значението на думата за храна. Така от обект то става субект на социалното учене и овладява най-важния механизъм за въздействие над другите в живота си.

Усвояването на общия опит на обществото, културата и цивилизацията. От успешното научаване на символната комуникация възниква общият опит, който най-често се усвоява отново по модел, даден ни от възрастните. След като детето е усвоило в общи линии езика, то започва да усвоява “жадно” модел след модел. Вероятно една от най-ценните придобивки за малкия човек е овладяването на контрола над средата и обкръжението. За да не се стигне до злоупотреба от страна на детето с “властта” над другите, усвояването на модели за поведение на този етап се прехвърля в институциите, където от специалисти (възпитатели и учители) детето научава градивните, добри, общоприети поведенчески форми. Тук можем да видим колко голямо е значението на теорията на Бандура не само за науката но и за обикновения човек. Чрез моделите на “значимите други” всички хора усвояват ценностите, нормите и глобалните достижения на своята култура, а също така и понятията за правилно и неправилно. Така те се социализират и стават пълноценна част от обществото, с което така или иначе са необратимо свързани.

Усвояване на нормите. Нормите могат да бъдат разделени на изключително много подвидове – секторни, универсални, правни, морални и т.н. Ще се спрем обаче на следната класификация – общи, ролеви и полови норми. От изброените по-горе в общите норми влизат моралните и правните. Техният характер е общозадължителен и човек е мотивиран да ги усвои и спазва поради тяхната рационална обосновка или пък заради заплахата от санкции. Веднъж възприети, тези норми дават на човек правото да изисква тяхното спазване от страна на околните.

Ролевите норми, от своя страна, нямат тази обща валидност. Те се делят на изборни и наложени. Пример за изборна ролева норма е професията на човек, а пример за наложена е възрастта му, която повече или по-малко го обвързва с определени стандарти за поведение. Когато се ангажираме с определен ролеви статус, той става за нас толкова задължителен, колкото са и общите норми. За да бъдат обаче пълноценно усвоени, ролевите норми трябва да бъдат интериоризирани от индивида. Едва тогава може да се каже, че той е социализиран на задоволително равнище в ролеви аспект. Към така наречените наложени роли освен възрастта спада и полът. Половата идентичност е от съществено значение за формирането на Аз-концепцията и по тази причина е редно да й се отдели специално внимание.

Половите норми и научаването им са извънреден, частен случай в социалното научаване. Отношението към децата е различно в зависимост от пола им от най-ранна възраст. Със своите думи и действия родителите несъзнателно вкореняват стереотипите за държание у малкото момче и у малкото момиче. Бъдещите жени от деца са научени да си играят на домакини, да бъдат нежни, раними и зависими. Проявите им на агресия се санкционират строго, но единствено вербално от страна на родителите. Малките мъже от своя страна възприемат поведение, което в голяма степен копира това на големите. Те са силни, буйни, по-екстровертни, а при прояви на агресия наказанието би било по-скоро сурово физическо, но не и вербално. Родителските похвали за поведението на децата също несъзнателно подкрепят и подсилват заучаването на поведение, което съответства на половите стереотипи и норми.

Усвояване на отношение към света – позиции, нагласи, ценности. За разлика от нормите позициите, ценностите и нагласите не са толкова консервативно наложени от външната среда. Естествено, обществото предлага ограничен набор от възможности за избор на отношение към света, но все пак такъв избор съществува. За това свое решение индивидът в голяма степен е повлиян от ценностите и нагласите, споделяни в семейството му и в референтната му група по-късно в живота. Това само по себе си означава, че и тук нещата опират до научаване. Социалното научаване в този смисъл включва съвместяване на интересите и разбиранията на различните личности в групата, снижаване на конфликтността, повишаване на поносимостта. Важен мотив за приемането на общи ценности и позициии е факторът “поддръжка на околните”. Тук се включва и идеята за “значимите други” – също научен елемент от цялостната социализация на личността, споменат по-горе.

В заключение ще подчертаем, че феноменът “социално учене” като неразделна част от цялостния процес на социализацията е факт през всички фази на жизнения цикъл. По пътя на усвояването на различни знания и умения личността се развива социално и разгръща своя когнитивен и поведенчески потенциал. От тук следва една цялостна социална реализация във всички сфери от човешкия живот – професионална, междуличностна, ролева, битова и т.н.

В процеса на социализация се усвоява богат репертоар от социални роли, овладяват се тънкостите на междуличностните отношения. В обществения си живот ние, хората, упражняваме активно придобитите социални качества, обогатяваме ги и по този начин се развиваме и усъвършенстваме. Ето защо именно социализацията е пътят, който е бил следван и трябва да бъде следван и за в бъдеще, за да поддържаме своите общество, култура и цивилизация поне на нивото, на което сме ги заварили, а защо не и във възход...